23.07.2020 г., 8:16 ч.  

 CO-вид – 28. Саботьорът 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
642 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

  "Пък моето момче си мисли, че има два вида огън! Единият – добър, на свещта, на газовата печка… Другият – лош, той правел пожарите…“ Въздъхна, запали цигара и с нежелание се откъсна от витрината. „А то, огънят си е един и същ – нито добър, нито лош… Такъв е, какъвто го измайсторим ние.“

                                                      Никола Кесаровски „Петият закон“

 

                                                                                Хадес, наши дни

 

  – Не, това е непоносимо! Това вече не се издържа! – Персефина сновеше яростно из покоите си като от време навреме вдигаше от пода някоя кост, попаднала на пътя ú, мяташе я към стената и проследяваше с поглед рикошета. Ако костта оцелееше, я вземаше и отново я хвърляше.

  Правеше всичко това по съвета на психотерапевта си Грийнфлойд – внушителен гигантозавър в пенсия, който единствен знаеше как да укротява гневните ú изблици.

  А след играта на „Хруска рулетка“ венценосната се гневеше много. След краткия период на засищащо удовлетворение я обземаше необятно чувство за вина заради вкусотиите, които беше погълнала, и започваше да снове насам-натам с напразната надежда да поизгори някоя и друга калория. Но обикновено тази чудодейна терапия завършваше с изгарянето на някой от многобройните пленници, чакащи реда си в стаите за мъчения.

  И сега гневът ú не стихваше, а само се усилваше. Беше като навита пружина от нерви, която вместо да се развива, се затягаше все повече.

  Персефина крадешком хвърли око към тавана и поклати заканително глава:

  – Тая нещастница Мирабела! Ще ú кажа аз на нея! Кара ме все да говоря като оня нехранимайко, трийсет и вторият ми природèн братовчед – драконът от Пещерата резерват „Част от живата природа“1. Никой не прави разлика между дракони и динозавруси! И каква жива природа я гони, аз съм владетелка на Хадес – империята на Смъртта! Не ми подхожда подобен несериозен тон! Прави ме да изглеждам смешна. А смешното, както е известно, не е опасно. А аз съм опасна. Опасна съм пък! – Персефина пак погледна към тавана. – По-добре да говоря като тълковен речник, отколкото така! Чуваш ли, Мирабела? Ще се оплача! Ще подам жалба в Съвета за сигурност на литературните персонажи в Организацията на обединените Книги. Нищо, че Хадес го напусна още преди векове с гръм и трясък. Ще сезирам Страстбургер! „Страстбургер“ – виж се само какви ги измисляш, нещастнице – все с кулинарна насоченост. Не искам повече да имам имидж на безопасна игла чревоугодница! Искам да плаша, а не да разсмивам, чуваш ли?

  Този тъй показателен и завладяващ монолог беше прекъснат от внезапно нахлулия в стаята Матадор – с развят тореадорски плащ, потропващ възбудено с копита и навел настървено рога напред, сякаш се готвеше да превзема Ватерло. Кентаврусът този път дори не си направи труда да почука. В копитоподобната си ръка стискаше някаква снимка и тържествуващо я размахваше.

  – Ето! – изръмжа Господарката на Мрака – Съвсем изгубиха уважение. Още малко и ще ми се качат на главата. Всъщност това е идея! Май измислих нова игра – „Кентаврусен акробатичен венец“. Ще я пробвам следващия път. И венецът ще бъде трънен – обещавам!

  – Пи-Си! – викна Матадор, забелязвайки неодобрителния поглед на господарката и усетил, че малко е попрехвърлил границата. – Всичките ти подозрения се потвърдиха! Оказа се права – както винаги.

  – Аз винаги съм права, Матю. Кажи сега в какво съм права този път!

  – Игуанодонът! Пипнахме го! Намерихме това и куп други уличаващи доказателства и знаеш ли къде? В банята му! Точно както ти каза. Ти си невероятна!

  – Да, невероятна съм – изсъска Персефина, но настроението ú видимо се подобри. – Я дай насам да видя, какво криело пиленцето в клетката?

Матадор ú подаде снимката. Последва рев, който заплашваше да срути до основи и без това разклатените стени на замъка, свидетели на многобройните гневни изблици на венценосната.

  – Пак ли тая никаквица? Ама това наистина вече е нахалство! Как съжалявам, че не я смачках лично ей с тези две лапи. Тя ще ми плати! Ще ми плати!

  Персефина се тресеше от гняв и дори Матадор, също свикнал на изблиците ú, малко се стресна. Той понечи да каже нещо, но динозавърката внезапно млъкна и просъска със спокоен и равен тон, от който лъхаше полярен студ и смъртоносна решителност:

  – Пратете изменника на кладата! Незабавно! Без разпит и адвокат. Без право на обжалване. Незабавнооо!

  Гласът ú се извиси, удари се във високия таван, блъсна се в наскоро подмененото стъкло на прозореца и се стовари като ураган върху уплашения посланик, посипвайки го със ситни, остри парченца.

  – Персефина! – каза меко кентаврусът и направи крачка към нея. – Сигурна ли си? Мисля, че е по-добре да го разпитаме. Тук ми мирише на заговор. Нека издаде съучастниците си. Може да са цяла организация. Първо да си каже, а после е твой.

  – Добре, Матю. Нека пиленцето пропее, преди душата му да се пресели в горичката с призраците на хълма! Да го откарат в една от стаите за мъчения. Няма да ходи далече – в съседство са му! – процеди  венценосната – Пригответе инструментите за мъчения! Аз лично ще го разпитам. Никой друг да не го приближава, докато не дойда! Ясно?

  – Тъй вярно, Ваше височество! – Матадор тропна с копита и се отправи в тръс към стаята за мъчения.

  – Хубав заден двор! Подходящ за барбекю – каза почти развеселено Персефина, любувайки се на усърдието на Извънредния и пълномощен посланик. – Хрумна ми нова игра: „Стрелба с пра/ъ/ш/ж/ки“ . „Прашки – пръжки, а може и прашки – плашки“. Ама наистина съм добра в каламбурите! Ох, сега пък ми се приядоха пръжки! Мирабелааа!

 

                                                                                  Миден, наши дни

 

  – Аз какво съм ти виновна, че си непрекъснато гладна! – промърмори Мирабела. – Толкова си обсебваща като персонаж! От теб не остава място за другите герои. Тоя футболен мач, откога го мисля! Не, не! Не се залъгвай, Мирабела, не ставай като героинята си! Бъди честна пред себе си! Избягваш футболния мач, защото не ти се занимава със спортна тематика. Пък и наистина още не му е времето. Когато моментът настъпи, ще го напишеш. Уф, и аз започнах да си говоря сама! Тази Персефина е наистина всепоглъщаща! Оставих Тай да вечеря с Юймин, да видим какво става там!

 

                                                                        Свят Гама, Ухан, февруари, 2020

 

  След като вечеряха, Юймин изми съдовете и седна до Тай, който запали лулата си и пускаше замислени кръгчета дим към тавана, който постепенно  губеше очертания в нахлуващия здрач.

  – Искаше нещо да ми кажеш, татко.

  Старецът угаси лулата си и тежко се надигна от стола:

  – По добре да ти покажа, дъще. Ела!

  Юймин го последва, като пътьом взе жилетката и наметна с нея прегърбената и някак смалила се фигура на баща си.

  „Измъчи се напоследък, горкият“, помисли си девойката и остра жал стегна сърцето ú. „Беше толкова борбен и уверен, дори смъртта на мама не го сломи, а сега сякаш не е той. Отнемат ли ти паметта, сякаш преставаш да съществуваш, губиш себе си, защото какво е човек, ако не помни? Все едно никога не е бил на тази земя. Сигурно се чувства ужасно!“

  Излязоха навън и Тай продължи по алеята към оголелите пауловнии с тъмнеещи в полуздрача стволове. Приближи се до едно от дърветата, клекна и промълви няколко думи, които Юймин не различи ясно.

  „Пак някоя от неговите игри. Сигурно си мисли, че съм още малко момиченце“, реши девойката. Внезапно откъм дървото заструи светлина, чу се тихо жужене и част от стъблото се разцепи. Откри се обширна кухина, в която имаше някакъв пакет. Тай го измъкна под невярващия поглед на девойката и го разгърна внимателно. Подаде ú някакъв свитък, избеляла карта и червената брошка.

  – Украшението вече си виждала, Юймин, а това е останалото. Прочети Свитъка!

  Девойката пое навития на руло текст и се зачете.

  – Какво е това, някаква приказка ли? – попита тя, след като приключи. – Или пак някоя от твоите загадки!

  – Това е истината, Юймин! Всичко, което пише там е истина.

  – Но откъде го имаш?

  – От майка ти е. Тя беше ангел!

  – Да, вярно е! Мама беше най-добрият човек, който съм срещала през живота си.

  – Не, Юймин, майка ти наистина беше ангел. Буквално! Същество от друг Свят. Както пише в Свитъка.

  – Но как е възможно?

  – Преди много години спаси живота ми. По начин, недостъпен за обикновен човек. Ако не беше тя, сега щях да съм мъртъв. Влюбих се в нея и тя се съгласи да остане. Но знаеше, че няма да е завинаги. Каза, че тук я е притеглила Светлината и когато изпълни мисията си, ще си тръгне. След като ти се роди, ми показа Свитъка и ми поръча да ти дам брошката, когато нея вече няма да я има. И да ти разкажа историята. Но аз се разболях и не успях. Сега още съм с ясно съзнание, но няма време! Ще ти кажа и думите, които отварят кухината в ствола на пауловнията. Не си слагай брошката! Тя е Чаша от Извора на Миден и има невероятна сила. Това е „Алената роза“ – Чашата на любовта, страстта и раждането. Носú я, но само ако срещнеш подходящия човек. Защото, ако е друг, ще донесе нещастие. Има и допълнителни свойства, ще ти кажа и за тях. Оставú сега предметите и да влезем вътре! Захладня.

  Прибраха се в уютната кухничка, която сега на Юймин се стори по-различна, осветена от неземна светлина. Дали заради споменаването на майка ú, дали заради четенето на Свитъка, пред девойката сякаш се беше разкрил нов свят – плашещ и същевременно изключително примамлив.

Юймин направи чай Тайпин хоукуй с червен нюанс, наречен Нишката на червената коприна, и седна пак до баща си, който продължи да разказва:

  – Не си измислям, Юймин! Ще го разбереш, ако дадеш Свитъка /което не те съветвам да правиш без нужда/ на някой човек, който не е китаец. Всеки, който го чете, вижда текст, написан на собствения му език – нещо като пророците, проговорили на чужди езици в Деня на Светия Дух. Но сега исках да ти покажа още нещо. Паметта ми отслабва с всеки изминал ден и трябва да знаеш. Може да дойде време, когато нищо няма да помня. Трябва да си подготвена!

  Тай се приближи до компютъра и отвори някакъв файл. На заглавната страница имаше надпис: „Теория на хаоса. Практическо приложение. Автор: Тай Уанг“. По-надолу бяха изброени събития, оцветени в различни багри: катастрофи, наводнения, пожари, убийства, нещастни случаи. Бяха групирани в своеобразни „вълни“. Имаше „самолетна“, „дървена“, „влакова“ вълна. Една се наричаше „Японско-китайската война“, друга – „Убийци с нежни имена“. Бяха изредени произшествия по дати – всичко, което се случваше по света, беше прилежно описано и класифицирано. Имаше и формула – някакви непонятни знаци и цифри.

  – Това е трудът на живота ми, Юймин. Но още не е завършен. Понякога се получава грешен резултат. Явно нещо липсва. Използвах брошката, за да изчисля формулата, но не е пълна. Най-добре предвиждам самолетните катастрофи. Не знам защо. Затова ти казах да се пазиш от Алибей Симън. Той по някакъв начин е свързан с катастрофата на малайзийския самолет през 2014 година. Освен това знае за брошката. Може би не е от нашия Свят. Знам само, че е опасен. При него се получава винаги черният знак – Смърт. Той носи смърт, детето ми. Стой далече от него!

  – Не мога, татко! Ние работим заедно. Пък той засега се държи безупречно. Нямам основания да отказвам да работя с него.

  – Добре, но много внимавай! Сега ме оставú да ти обясня: изхождам от предпоставката, че хаос всъщност няма. Подредеността е повтаряне на еднотипни елементи. При хаоса не би трябвало да има повторения, всеки следващ елемент трябва да е различен от предходния. Но не е така. Всъщност хаосът е вид ред, само че повтарящите се елементи при него се проявяват през по-големи промеждутъци от време. И ако наблюдаваш достатъчно дълго събитията в света, може да уловиш принципа, по който те се повтарят и така да ги предвиждаш. „Няма нищо ново под слънцето“, са казали древните и са били прави. Затова описвам всички събития. Използвам ключови думи, които проследявам, те оформят различните вълни. Езикът е отражение на действителността. Той е като пеперудата, за която ти казах, когато беше малка. Ако идентифицираш пеперудата, може да предвидиш бурята, която ще се разрази впоследствие. Много неща, които бях предвидил, се случиха, но понякога формулата не работи. Пази този файл! Ако нещо стане с мен или започна да забравям прекалено много, прати го на адреса, който ще ти дам. Човекът е запознат с теорията ми. Един от малкото, които не ме смятат за луд. Казва се професор Бруно Висконти от Бергамо, Италия. Микробиолог е, не математик или физик. Но споделя възгледите ми и знае какво да прави. Мисля, че формулата, която открих, е свързана по някакъв начин със Световете, описани в Свитъка. Ако майка ти беше тук, щях да я попитам, но нея я няма.

  – Добре, татко, ще направя, каквото ми каза. Но сега трябва да си легнеш, стана късно, а ти си изморен. Не се бой, ще пазя файла, няма да го изтривам!

  Старецът се оттегли в спалнята си, а Юймин изключи компютъра и застана до прозореца. Навън вече беше паднал мрак и в тъмното пауловниите шумяха загадъчно и примамливо. Юймин гледа известно време към сгъстяващите се сенки на дърветата и ú се струваше, че оттам периодически проблясва бледа, жълтеникава светлина.

  „Игра на въображението“, си каза тя. „Прекалено много мистерии и приказни истории днес, затова си въобразявам разни неща“.

  Тя се отдръпна от прозореца и влезе в кухнята. Изми и прибра чашите и почисти. После седна в хола и се опита да почете книга, но все не можеше да се съсредоточи. Една мисъл не ú даваше мира, нещо, което баща ú беше казал, а тя не бе обърнала внимание, и сега изплува в съзнанието ú:

  „Каза, че тук я е притеглила Светлината и когато изпълни мисията си, ще си тръгне.“ Значи майка ú не беше починала в болницата в Ухан, а си беше тръгнала! Което означаваше, че още е жива.

  „Трябва да попитам татко за това утре. Непременно! Ако мама е жива, ще я намеря. Дори и да е на някой от Световете, за които пише в Свитъка, ще я намеря! На всяка цена!“

  Обнадеждена и успокоена, тя задряма на канапето в хола и не видя как компютърът на баща ú зажужа тихо и се включи. Файлът безшумно се отвори и това, което беше написал старецът, потрепна и започна да се променя. Тук някоя цифра, там дата… Данните, които Тай беше събирал грижливо години наред, вече не бяха точни. Някой беше проникнал в системата и съсипваше дългогодишния труд на единствения човек, който можеше да предотврати унищожението на този Свят.

 

/Следва/

  В памет на Никола Кесаровски с благодарност за разговорите ни за същността на реда и хаоса.

 

 

  https://www.youtube.com/watch?v=9qrjLpkXjoI

                    

     

 


 

*“Част от живата природа“ – фантастична пародия от Валерия Вербинина.

 

 

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Следващите 29-та и 30-та част, както и 5-та в началото, са публикувани отделно, извън списъка "Произведение от няколко части" поради небрежност от моя страна. Извинявам се на читателите.
Предложения
: ??:??