CO-вид 62. Павилионът на четирите добродетели 2

                                                              Бергамо, Свят Гама, февруари 2020

  – След това, което преживяхме за около двайсет минути, се опознахме така, както хората не се опознават и за месеци. Затова най-добре да си говорим на „ти“ – каза Юймин.

  Дешанг мълчаливо кимна и продължи да оглежда последната стена. Не беше мозайка. Повърхността ѝ беше гладка. Приличаше по-скоро на дебело стъкло или полупрозрачна пластмаса. Виждаха се някакви очертания, но неясни и размити.

  – Сякаш не е на фокус – промърмори ученият и направи няколко крачки към средата на помещението.

   Кракът му опря в основата на стълбите към саркофага и той спря.

  – Така е по-добре – обърна се той към Юймин.

  – Да! – отвърна девойката, която беше застанала от другата страна и се приближаваше бавно към ръба на саркофага. – Гълъбът на мира на Пикасо. Но какво държи в човката си? Не е палмово клонче…

  – Какъв гълъб? – учуди се Дешанг. – Това е Темида, древногръцката богиня на справедливостта. Държи везни в едната ръка, а в другата – меч. Как можеш да я сбъркаш с гълъб?

  – Но това е птица! И къде виждаш меч и везни?

  – Момент! – сети се нещо младият китаец. – Ела тук, Юймин!

  Девойката заобиколи саркофага и се приближи до стъпалата.

  – Наистина е Темида – възкликна тя, като се взря в стената. – Но как?

  – А аз сега виждам гълъб – каза Дешанг, който беше минал от другата страна на саркофага и беше заел мястото, където допреди малко стоеше Юймин.

  – Това е холография. Картината е различна в зависимост от ъгъла, от който се наблюдава. Като визитните 3D картички.

  – Знам какво е холографска картина – каза намръщено Юймин. – Един от клиентите ни ме нарече някога студена бизнескучка, след като разкрих машинациите му, с които искаше да ощети компанията. Знаех, че го казва от злоба и безсилие, но въпреки това се засегнах. И се записах на вечерен курс по културология. Избрах си го, защото звучи отвлечено и романтично и не е свързано с пари и печалби. Не знам какво исках да докажа с това. Но ми беше интересно. Винаги ми е било.

 – Въобще не мисля, че си студена, смятам, че това е само защитна маска. Всички си слагаме такива, за да оцелеем в този свят на хищници. Това е като февруари – там, навън! – посочи той някъде нагоре. – Все още е зима, има лед и сняг, но грее слънце и се усеща полъхът на пролетта. Няма още и помен от нея, но знаеш, че ще настъпи. Винаги настъпва! Неизменно, всяка година. Природен закон! Пролетта се усеща във всяко твое движение. В думите ти, в жестовете. Топлината е там, но е скрита под слой лед, впрочем, не особено плътен и непрозрачен.

  – Благодаря ти, Дешанг, никой не ми е казвал нещо по-мило от това! Наистина имах нужда да го чуя – Юймин изглеждаше искрено развълнувана.

  – Няма за какво – Дешанг се изкашля смутено, защото беше казал това, което мислеше, и се изплаши да не прозвучи нетактично, като надничане в интимния свят на девойката. Пък и подобни поетични отклонения го караха да се чувства неловко. Дори към Лиан беше пестелив на комплименти, а сега…

  „Какво ми става днес?“, помисли си с тревога той. „Или едва не се оставям да бъда съблазнен от дъщерята на научния си ръководител, или говоря неща, които дори и насън не си позволявам да кажа на жена. Това момиче ме кара да се чувствам така, както никога досега!“

  Младият учен тръсна глава, направи още няколко крачки встрани и пак се вгледа в картината на стената.

  – Има още едно изображение – каза след малко той.

  Юймин се приближи.

  – Да, това е...

  – Гуанин.

  – Бодхисатва Авалокитешвара.

  Те се засмяха, защото казаха двете имена едновременно. Всъщност и двамата бяха прави. Фигурата беше с две лица: едното – мъжко, а другото – женско. В една от четирите си ръце държеше бяло цвете, подобно на лотос, а в друга – скъпоценния камък на просветлението.

  – Гуанин – богинята майка и Авалокитешвара – богът на състраданието. – каза Юймин. – Няма пол, ту е мъж, ту – жена.

  – Има надпис на латински отгоре: Vbi ivstitia pax caritas et amor ibi Deus est – Където има справедливост, мир, състрадание и любов, там е Бог.

  – Това е надписът под Градския часовник.

  – А холограмата изобразява четирите добродетели: Темида – справедливост, гълъбът на Пикасо – мир, Гуанин – състрадание. Трябва да има още една. Къде е любовта?

  Двамата тръгнаха из стаята, търсейки подходящ ъгъл, откъдето да видят последната холограма. Дешанг се върна към саркофага и започна да го оглежда.

  – Може би трябва да се качиш отгоре? – предположи Юймин.

  Китаецът застана върху каменния похлупак, и се заозърта.

  – Нищо! –  каза след малко той и слезе долу.

  – Дешанг! – каза разтревожено Юймин. – Виж! Водата!

  Водата беше заляла преддверието и вече почти стигаше до прага на вътрешното помещение.

  – Имаме още час и половина, най-много – два – каза Дешанг и заоглежда саркофага.

  – Какво търсиш? Не ми казвай, че искаш да го отвориш. Не мога да гледам скелети! – потръпна Юймин.

   – Тук няма скелет – успокои я китаецът. – Имало е някога. Тук е бил погребан един от дедите на професора, не запомних кой. Но преди няколко години са го пренесли в семейната гробница, на няколкостотин метра оттук. Всичко ценно, което са намерили, са отнесли в музея. Тук няма нищо.

  – Тогава защо искаш да го отвориш?

  – Защото се намираме в катакомби. Винаги има някакъв таен проход, който извежда навън. Може да е в саркофага – доста обемист е. Тук има някаква вдлъбнатина. Да ти се намира нещо остро – нож, например?

  – Нямам навика да нося хладно оръжие, въпреки че минавам за студена кучка – каза троснато Юймин. – Имам само това – тя измъкна шнолата от косата си и я подаде на Дешанг.

  Той пробва да отвори саркофага като натисна силно металното острие във вдлъбнатината. Чу се тих пукот и шнолата се счупи, а саркофагът остана затворен.

  – Хм! – промърмори Мирабела. – Не всички шноли са скрити кремъчни остриета. Да видим сега какво ще стане нататък!

Младият учен изруга тихо и захвърли ненужната шнола.

  – Дешанг, защо просто не опиташ да повдигнеш капака? – каза Юймин.

  – Виж, за това не се сетих! – каза той и обхвана с две ръце края на огромния каменен похлупак.

  Плочата се размърда и след повторно неистово усилие, се плъзна встрани. Отдолу се откри просторно помещение, съвсем празно. Дешанг скочи вътре и започна да търси тайния проход. След десетина митнути беше преровил всичко, но нищо не откри.

  Изморен и отчаян, той седна в една от нишите срещу холограмата. Облегна гръб на грапавата стена, изпъстрена с правоъгълни отвори като малки прозорчета.

 – Юймин – викна той към девойката, която продължаваше да оглежда стените. – Намерих я!

 – Какво си намерил?

 –  Любовта – четвъртата добродетел. Може да се види само оттук.

  Юймин се отпусна изтощена на каменното ложе в нишата, погледна към отсрещната стена и ахна.

  – Това е „Целувката“ на Едвард Мунк. Норвежки художник-експресионист от началото на 20-ти век. Тази картина винаги ме е вълнувала.

  Дешанг разглеждаше с интерес холограмата. Беше черно-бяла и представляваше двама прегърнати, голи мъж и жена, които се целуваха. Лицата им не се виждаха. Мъжът беше с къса черна коса, жената – с дълга тъмна грива, която оставяше открито само едното ѝ ухо. Двамата бяха на фона на нещо, което приличаше на прозорец, а отсреща се виждаше друга сграда, с малки правоъгълни отвори, също прозорци. Имаше някакво изкривяване на перспективата, което караше големия прозорец да изглежда едновременно и като ложе, на фона на което двамата се целуваха.

  – Това не са Четирите добродетели от павилиона горе. Там има само четири римски статуи – каза Дешанг.

  Юймин сякаш не го чу. Тя гледаше като хипнотизирана картината.

  – Тази творба винаги ме е карала да се чувствам странно – каза тихо тя. – Имам репродукция вкъщи. Винаги съм се идентифицирала с момичето.

  – Има известна прилика! А мъжът прилича малко на мен. Поне по прическата. Очилата сигурно ги е свалил – усмихна се той.

  – Ти не разбираш – пророни Юймин. – Погледни ухото ѝ!

  – Какво за ухото? – Дешанг се смути.

  „Тя да не чете мисли?“, си каза засрамено той.

  – Виждаш ли бенката в горната част?

  – Бенка? Просто точица, за да се очертаят контурите на ушната мида.

  – А хикса на меката част? Прилича на латинската цифра десет.

  – Юймин, това е просто похват – обобщение! Не се рисуват детайлите, само се загатва, а се създава впечатление за правдивост, за близост към реалността.

  – Прекалена близост, бих казала – промълви девойката и отметна косата от лявото си ухо.

  Дешанг погледна, все още смутен, това изящно, малко ухо, прилично на бледа морска раковина. После се обърна към картината. После пак – към ухото на Юймин.

  – М-да! – каза удивен той. – А аз бях решил, че това е заигравка с ухото на Ван Гог. Извинявай!

  Той се усмихна леко и пак се вгледа в ухото ѝ, вече с интереса на учен, а не на мъж. Наистина, девойката имаше бенка на същото място, където беше точката на картината, а на месестата част имаше белег с формата на латинската буква Х.

  – Като малка паднах от чешмата в двора на баба в Сиан. Белегът ми е оттогава.

  – Да, странно съвпадение. Но все пак, струва ми се, че е просто съвпадение. Картината е рисувана много отдавна, още преди ние да сме били родени.

  – Аз мисля, че е повече от странно! Баща ми каза, че е нужно непременно да дойда в Бергамо, защото трябвало да се съберат червената и сивата линии.

  – За брошките ли говориш? Професор Висконти ми разказа за тях. Още една странна история. Каза ми и за теорията на баща ти.

  – Брошките все още не са събрани. Аз съм тук, в това подземие, с червената брошка, а сивата е някъде из лабиринта. Затова смятам, че ще успеем да се измъкнем. Вярвам, че баща ми не би ме изпратил на сигурна смърт.

  – Може да не е знаел. Професорът каза, че в теорията му има грешка.

  – Да, вярно е, но по отношение на мен той не би могъл да греши. Просто го чувствам. И същевременно ужасно се страхувам!

  – Добре, ще направим малка почивка и продължаваме търсенето на изход.

  Постояха известно време, вгледани в картината.

 – Винаги съм се питала какво е…

  – Какво е… кое?

  – А пък аз винаги съм се питала как написах за ухото на Юймин, преди въобще да разбера за тази картина и че съществува такъв художник. Тук наистина има някаква магия  – си каза Мирабела и продължи да трака по клавиатурата.

                                                                        /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=ewLMVLoSUMQ

https://www.youtube.com/watch?v=mnSk1DMo4Vs