28.06.2022 г., 7:45 ч.  

 CO-вид 91. Мехурът 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
274 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
45 мин за четене

                                              А аз сънувам слънцето

                                             под твоите клепачи

                                             и чакам пролетта.

                                            Аз чакам да ми върнеш Светлината.

                                            Повярвай, никак не е трудно –

                                            просто отвори очи!

                                     М. Димитрова

                                                      Бергамо, Свят Гама, 20.02.2020

 

  – Разнобрад, назад! Правата пропорционалност! – извика Илинда.

  – Правата пропорционалност, значи! – каза разярен магьосникът. – И къде е тя? А? Може би тук? – посочи той към саркофага. – А, няма я! Или тук? И тук я няма! Тук? Къде ти е прословутата пропорционалност, а? Може би въобще не съществува!

  – Понякога действа със закъснение. Бих те посъветвала…

  Разнобрад се поколеба и спря.

  – Какво ще го посъветваш? – каза внезапно Хайнрих и скочи към Илинда. – Времето на съветите приключи! Сега е време за действия.

  Той се хвърли към саркофага, протегна ръце и понечи да сграбчи искрящата сфера, но тя просветля още повече и се нажежи до бяло. Есесовецът, едва докоснал огнената ù повърхност, изпищя и се дръпна назад.

  – Е, сега вече наистина ще си получиш отплатата – каза спокойно Илинда.

  Хайнрих потрепери като тръстика под внезапно духнал ураганен вятър. После започна да се гърчи, приведе се някак неестествено, настрани. Не можа да се задържи на крака и клекна, обхванал с ръце коленете си, а фигурата му продължаваше да се деформира и смалява.

  – Мамо, великанът стана мишка! – каза Белинда и всички се засмяха.

  Не беше мишка, а малко, с дължина около три сантиметра, синьо морско драконче. Шляпна по гръб на пода, разперило четирите си миниатюрни лапички, а в средата на светлосиньото му коремче се виждаше още една, допълнителна.

  – По принцип са с по шест крачета, по три от всяка страна – каза професорът, като го разглеждаше през очилата си. – Този е някакъв мутант. Внимателно! – извика той на Белинда, която протегна ръка да го погали. – Отровни са!

  – Но се хранят с чужда отрова, нямат собствена – каза Дешанг. – Тук нашият приятел ще умре от глад. Все пак и аз, като професора, не съветвам никого да го докосва!

  – Аз мога. Кожата ми е дебела! – извика Вергилий, бръкна в джоба на туникоподобната си люспеста кожа и измъкна оттам малък, продълговат стъклен съд, подобен на портативен термус.

  – Супермодерен миниаквариум – приспособен за временно съхранение на морски дракони и медузи португалска галера /с това се хранят драконите обикновено/. Имам няколко вътре – няма да умре от глад!

Вергилий ловко подхвана гърчещото се същество, което напразно се опитваше да го ужили, бързо го пъхна в аквариума и хлопна капака.

  – Ще си го отнеса в Хадес, където му е мястото. Ще обогатя колекцията си. Какво, не мога ли да си нося сгъваем аквариум в джоба?

  – Горкият Химлер, най-после ще види Прародината си! – каза загадъчно Белинда и изглежда само аватарът ù Илинда я разбра.

  Никой не възрази срещу отнасянето на есесовеца. Вергилий погледна въпросително към Джиа, тя само сви рамене и игуанодонът прибра контейнера в джоба си.  Е, не беше станал адепт на брошка, но поне нямаше да се върне у дома с празни ръце. Пък и както изглеждаше, останалите също бяха загубили брошките си, така че той беше на печалба.

Илинда се взря в Сферата, която беше възвърнала цветовете си и пак показваше различни картини.

  – Действа като брошките, с едно изключение – прошепна перперуната. – Сега ни показва какво е отвън.

  Виждаше се площад „Векия“ с Часовниковата кула. Земята престана да се тресе, а купчината разхвърляни отломки започна да се събира и подрежда и скоро кулата се възвишаваше отново – цяла и невредима. Пукнатините по сградите наоколо се загладиха, стълбището се издигна и по перваза му се появиха глинените саксии с цветя, чиито парчетии, примесени с пръст и изпочупени стръкове гардении, се въргаляха допреди малко в подножието му. Циферблатът на Часовника светна в розово – лъскав и чист, а стрелките поеха обичайния си ход. Слънцето престана да се щура като подпийнал хусар по небето, поруменя и сред хладната утринна мъгла тръгна по обичайния си ежедневен маршрут.

  Беше настъпило утрото на 21 февруари, 2020-та. Дългата и изпълнена с неочаквани събития предишна нощ най-сетне беше приключила.

  Всички в криптата си отдъхнаха с облекчение. Но не задълго.

  Нещо зашава в Сферата, перспективата се измести и се показа мрачна и гола планина, прорязана от диви клисури със сълзящи надолу плитки поточета мътна вода. Целият планински масив беше сякаш завит на спирала, която на скалисти тераси се спускаше надолу и към основата постепенно се разширяваше. Извити бяха спиралите навътре, а по средата – като пречупени, и напомняха  гигантски черни светкавици.

  – Черното слънце – прошепна Габриел. – Ето значи как изглежда Чаншан отвън! Досега бяхме виждали само Шуайджан с пипалата в пещерата на върха.

  Спиралните тераси бяха изровени и надупчени отвътре като от множество взривени мини, но зейналите дупки една след друга се запълваха отново със сипещата се непрестанно в тях околна пръст.

  – Пипалата на Шуайджан зарастват, защото съединихме брошките. Правата пропорционалност – обясни Габриел.

  В този миг се чу звук като от взрив и горе, почти под върха, изригна стълб от камъни и пръст, последван от гъст, черен дим, който увисна над скалите за момент, а после постепенно се разсея. Земята над криптата се разтресе и от отдушниците на тавана се посипаха чамове земя, примесена с мраморни отломки от статуи.

  – Продължава да си къса пипалата – каза Алибей. – Няма да се откаже! Те ще растат, а тя ще ги унищожава и ще съсипва всичко, което брошките успеят да залепят. Това е омагьосан кръг!

  – Страхувам се, обаче, че няма да спре дотук – каза угрижено Габриел.

  Внезапно върхът на планината избухна. Горната му скалиста част отлетя като отрязана от гигантски меч и започна да се търкаля надолу, раздробявайки се на по-малки късове и увличайки по пътя си камънаци, пръст и дървета. Скоро мътен каменен поток се спускаше по склона, набирайки скорост и унищожавайки една подир друга терасите.

  От дупката на върха излетя отрязана змийска глава и сред потоци от черна, димяща кръв се затъркаля надолу по склона.

 

  – Започна да си отхапва главите – каза отвратено Мирабела и погледна укоризнено към Пата-Кюта, който се беше свил на табуретката и се беше странно умълчал. – Видя ли какви ги надроби с твоите иновационни идеи!

  Дяволчето вдигна глава, а в очите му се четеше страх и разкаяние.

  – Пата, какво става? Ти трепериш!

  – Страх ме е, Мирабела! Това няма да доведе до нищо добро. Не предполагах, че Шуайджан ще се осмели…

  – Ние имаме една поговорка: „Я не сакам на мен да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле!“

  – Знам, но не мислех, че и змията я знае! И че ще я превърне в свое кредо.

 

  – Работата отива на зле – каза Габриел. – Шуайджан си отхапва главите.

  Сферата внезапно потъмня, след това се избистри и от вътрешността ù изплува образ на млада, къдрокоса жена.

  – Мелъди?

  – Габриел! – лицето на доктор Райт беше побледняло и ужасено. – Току-що изчезна Фермилаб. Аз съм в Чикаго и извадих късмет, ако може така да се каже. Батавия просто се изпари. Сега там няма нищо – само поле и скитащи диви бизони. Какво става? Перото  не работи ли?

  – Не, Мелъди, и двете са омагьосани. Не можахме да поправим Часовника. Използвахме сферата, но Шуайджан…

  – И двете пера са извън строя? А лазерният писец? – прекъсна Габриел Мелъди.

  – Всъщност, не сме го пробвали. Не се сетихме – архангелът се пресегна и взе перото, което му подаде Васил.

  Лицето на Мелъди се сгърчи, превърна се в бледо петно и изчезна. Сферата показа отново планината Чаншан. Още една окървавена глава излетя през отвора на върха.

  Перспективата се измести и във вътрешността на кълбото вече се виждаше мрачна крепост. На една от кулите ù имаше часовник с черен циферблат, лилави стрелки и червени латински и арабски цифри. Силен удар разтърси крепостта и част от нея се срути. Кулата с Часовника оцеля, но беше силно повредена.

  – Акардара! – Вергилий се хвана за главата. – Проклетата змия не щади нито чужди, нито свои!

Внезапно Юйлин се хвана за ухото, а лицето ù се сгърчи като от непоносима болка. Дешанг я погледна загрижено. Все още не можеше да свикне с това раздвояване на любимата му. Другата жена изглеждаше досущ като Юймин – външност, жестове, глас, дори дрехите ù бяха подобни на тези, които съпругата му носеше. И все пак…

  – Сега я загазихме! – каза Илинда.

  Тя посегна към челото си, но се спря.

  – Какво става? – разтревожи се Алибей и застана плътно до сина си и снаха си.

  Момченцето в ръцете на Сюе се намръщи и заплака. Тя го залюля, заговори му ласкаво и то отново притихна.

  От ухото на Юйлин, там където беше белегът ù, се отдели тъмна сянка. Беше малка черна пеперуда, чийто криле образуваха знака Х.

  – Тя има Хигс бозон – каза с благоговение Разнобрад и пристъпи напред. – Вероятно е останал от предишната ù същност.

  – Персефина! – потръпна Вергилий и се скри зад гърба на Габриел.

  Пеперудата менеше очертанията и големината си – ставаше ту голяма, ту малка, ту приличаше на пеперуда, ту на гъсеница, ту на динозавър с разтворена зъбата паст.

  – Направи нещо, нали контролираш пеперудите! – каза Габриел на Илинда.

  – Не мога! – изстена тя. – Мога да освободя ипарксоните, хорохроните и далтоните, но ще стане още по-зле. Не бива да прибягваме до насилие. Под никаква форма!

  – Да пробвам ли с перото? Показалецът работи.

  Габриел натисна едно от ръбчетата на ствола и от перото се проточи тънък червен лъч.

  – По-добре не рискувай! Не знаем какви последствия ще има.

 

  – Мирабела, извинявай, че се намесвам в този сюблимен момент, но не ти ли се струва, че е време за конниците?

  Пата не приличаше на себе си – беше някак смирен и кротък, а гласът му зазвуча почти като сребристо звънче. Дори чорлавата му коса изглеждаше някак по-сресана.

  „Страхът е направил чудо с него!“, помисли си разсеяно Мирабела. „Трябва да го плаша по-често!“

  – Няма да има конници, Пата, отказах се от тях!

  – Но какъв ще е този Апокалипсис без четиримата конници и конете им?

  – Първоначално смятах да ги включа точно в този момент. Брошките трябваше да са конете, а адептите им – конниците. И да са осем, а не четири. Но всичко се обърка! Небето се счупи и го залепих с брошките. Ако ги разделя сега, всичко ще се срути.

  – То и без това се срутва! – каза отчаяно Пата. – Илинда ще ги спаси! Ще спаси и нас, нали?

  – Вече не знам – каза уморено писателката.

  – Не трябваше да съживяваш Персефина! – извика с неочаквана злост Пата. – Добре си беше на дъното на кладенеца! Трябваше да я оставиш там за вечни времена!

  – Съжалих се над мъката на Джиа. Тя много страдаше. Пък и не исках да оставям Белинда без майка. Още е много малка!

  Мирабела въздъхна и се обърна към екрана.

 

  Всички като хипнотизирани проследиха полета на черната пеперуда.

  – Тя също има! – каза момиченцето и посочи ухото на Юймин.

  – Нейната е в стабилно състояние – каза Илинда. – Отсъствието на чувство за вина заради убийството на пиленцето в детството ù я е направило спокойна и уверена, способна да се контролира. Тя никога не прекрачи границата, както това направи Персефина. Ще ме извиниш, Юйлин!

  – Не, няма нищо! – каза Юйлин. – Аз съм виновна! Аз донесох Хигс бозона тук.

  – Не си знаела – каза Джиа. – Аз също не подозирах. Иначе щях да взема мерки.

  – Какво е Хигс бозон? – попита Белинда.

  – Бивш тахион. Преди Сътворението е бил имагинерна частица – без маса, можел е да се движи със скорост, по-голяма от тази на светлината, живял е в океана от квантова пяна, който изпълвал Съществуващото, което също е било имагинерно. После се е случил Големият взрив и той се превърнал в обикновена частица от нашия Свят. Наричат го Божествен, но аз не мисля, че е такъв – обясни Габриел. – От полето му могат да се създават останалите частици. Появява се изключително рядко. Смята се, че поддържа равновесието във Вселената. Но ако стане нестабилен…

  – Буф! Всичко ще изчезне! – засмя се безгрижно малката.

  – Може да постави началото на нова Вселена. Но тя ще е по-различна от тази, която познаваме. И ние със сигурност няма да сме същите. А може и съвсем да изчезнем.

  – Това лошо ли е?

  – Е, това вече наистина е философски въпрос, на който не мога да ти отговоря.

  – Какво да правим? – попита Алибей. – Не можем да го оставим да си лети просто така. Трябва да предприемем нещо!

  – Аз ще ви кажа! – пристъпи напред Разнобрад. – Хигсът е моят атрибут. Ако знаех, че е на ухото на тази госпожица, не бих се поколебал да ù го отрежа. Нищо лично! Но след Повратната точка… Ще ви посъветвам нещо.

  – И защо ще го правиш? – усъмни се дяволоидът.

  – Трупам добри дела! – разклати брада магьосникът и се чу клокочещият му смях. – Трябва да освободим дъха на Тай-и. Той е създал тази Вселена, дъхът му може да помогне тя да остане в този си вид.

  – Идеята не е лоша – замисли се Габриел. – Илинда?

  – Сега явно трябва да се опитам да счупя сферата – каза неуверено перперуната.

 

  – Като в „Царството на злото“ на Клифърд Саймък – измърмори Мирабела. – Там по този начин папагалът на епископа освободи душата на светеца. Но няма да стане!

 

  Илинда взе Сферата и с все сила я запрати към каменния под на криптата. Искрящото кълбо с прозрачна ясписова броня от слетите брошки се удари в ръба на саркофага, отскочи нагоре и се търкулна обратно в краката на перперуната. Тя го взе и го погледна с недоумение.

  – Защо не опиташ просто да я отвориш? – каза Разнобрад и направи въртеливо движение с ръка, сякаш отвинтваше капак.

  – Просто отворù очи! – каза Белинда.

  – Разбира се! Това не е сфера – око е! – плесна се по челото Габриел. – Ясписът отгоре е като клепач.

  – Но как да го отворя?

  – Ма-ма! Нани-на! – каза момиченцето и сви ръце, сякаш люлееше бебе.

  – Наклони я! – извика Габриел. – Като спяща кукла.

  Илинда го послуша и завъртя сферата. Прозрачният капак се дръпна нагоре и „окото“ се отвори. От тъмнеещата „зеница“ в средата излетя огнен пламък, удари се в отсрещната стена с холограмата на жерава и потече надолу като постепенно обхващаше цялата фигура на птицата. Изображението ставаше все по-релефно и по-плътно и бавно започна да се отделя от стената.

  – Тай? – прошепна Джиа.

  – Дъхът на Тай-и е в окото му? Кой въобще ги измисля тези нелепици? – каза раздразнено Разнобрад.

 

  Пата-Кюта не се сдържа и се изхили. Мирабела се намръщи, а после упорито продължи да пише.

 

– Мишката се превръща във великан! – каза Белинда и посочи Разнобрад.

  Той се пресегна и черната кадифена пеперуда кацна на протегнатата му длан. Магьосникът затвори шепа и стисна ръката си в юмрук.

  Нещо ставаше с него. Беше се издължил и продължаваше да расте, като постепенно променяше облика си.

  – Какво има? – попита разтревожен Алибей.

  – Получавам си отплатата. Най-после! – прогърмя Разнобрад и се извиси почти до тавана.

Очите, ушите, носът, устата, ръцете и краката му изчезнаха. Той стана кръгъл и разплут и приличаше на огромен кожен мях, пълен с въздух. После мехът стана прозрачен и вътре се виждаха някакви неясни сенки, ужасяващи физиономии и преплитащи се светлина и мрак.

  – Лишава се от сетива и образува квантов балон. Той е Хун-тун1 – първичният Хаос. Досега човешкият му облик е държал Съществуващото в метастабилна  форма, забавял е ентропията. Затова Вселената пеперуда е просъществувала толкова дълго. Но сега, когато отново изгуби сетивата си, благодарение на Хигс бозона, се връща към първоначалното си състояние. А там място за нашата Вселена няма. Той ще продължава да расте! И ще даде начало на друга Вселена. С други правила и закони и без нас. Така, като е тръгнала нашата след Големия взрив. От едно нищо и никакво празно мехурче. Само там не е имало тахиони2 и… 

  Габриел внезапно млъкна.

 

  – Сега ми трябва Ян Бибиян, който да ритне меха! – каза Мирабела.

  – Не може! – възпротиви се Пата-Кюта. – Правата пропорционалност!

 

  Изведнъж игуанодонът се хвърли към меха.

  – Не! – извика Илинда. – Вергилий, недей!

  – Нама да те слушам! – каза динозавърът и изтръгна лазерния показалец от ръцете на Габриел, който беше толкова изненадан, че не успя да реагира. – Ти като не искаш, аз ще спася всички! Ще стана герой! И ще ми построят паметник!

  Той насочи тънкия лъч към магьосника, но не се случи нищо. Лъчът се пързаляше по повърхността на мехура, но не можеше да го нарани.

  – Какъв глупак! – измърмори глухо коженият мях, който вече почти стигаше до тавана.

  Вергилий обаче не се отказа. Той захвърли ненужното перо и насочи към огромния търбух на магьосника острия си нокът. Чу се свистене и приглушен стон.

 

  – Бруно, трябва ни твоят пръстен. Спешно! У теб ли е? – извика Габриел.

  – Не, в сейфа е! – отговори, пребледнял, професорът, докато мехурът, продължаващ да се издува, засъска като спукана футболна топка и започна да избълва дим и огън.

  – Мирабела, пръстенът! Четвъртото желание! –  Габриел погледна към тавана. – Трябва да е нещо, което и Светлината, и Мракът едновременно да придобият или от което да се лишат! За да не действа правата пропорционалност. И… внимавай какво си пожелаваш!

 

  После мехът избухна и Хаосът започна да се разпространява по всички Земи и Небеса.

  Беше въпрос на минути да достигне и до Миден.

 

  – Пръстенът! – скочи панически Пата-Кюта. – Остана ти още едно желание!

  – Пата, знам, млъкни, моля те! Трябва да помисля! – извика Мирабела.

  – Добре, но мисли бързо! Иначе… пуф! – гласът на дяволчето трепереше.

  „Добре, добре, само спокойно!“, си каза Мирабела. „Какво каза Габриел? Трябва да е нещо, което и двете страни да придобият, или нещо, от което и двете да се лишат. Какво може да е то?“

  Тя се замисли. Каквото и да пожелаеше, все някоя от страните щеше да бъде ощетена или облагодетелствана. Кое беше това, което обединява всички?

  Внезапно си припомни думите на Алибей за действията на Шуайджан. Какво каза той? Омагьосан кръг! Точно така! Трябва да се разкъса кръгът, но как? Тя погледна над рамото си, където трептеше  прозрачно  крило и към краката си, които само да ги докоснеше вода, щяха мигом да се превърнат в рибя опашка. После хвърли пълен със съжаление поглед към Пата-Кюта.

  – Сетих се!

  – Не, не, не! – скочи пак дяволчето. – Само това не! Гордостта ми! Достойнството ми! Хубавите ми рогца и опашка! Мирабела, измисли нещо друго! Моля те, моля те, моля те! Трябва да има и друг начин.

Но и двамата знаеха, че няма друг начин.

  – Само така получаваме шанс да оцелеем, Пата! Няма вече да има Същества, няма да го има и Разнобрад в сегашния му ужасяващ вид, но Светът ще остане, ще останат хората. А тъй като във всеки от нас има по нещо човешко, значи ще останем и ние!

  Дяволчето зарида и махна с ръка: „Щом казваш, давай!“

  Зад прозореца небето се покри със сива пелена и една мътна, гигантска вълна се насочи към тях, като помиташе всичко по пътя си.

  Мирабела сложи пръстена на ръката си и произнесе:

  „Искам магията да изчезне от Световете – и на Мрака, и на Светлината. От Миден – също. Искам магията да изчезне навсякъде!“

  После прииждащата вълна ги заля и Светлината угасна.

 

  https://www.youtube.com/watch?v=nvUeo5sagkA

 

  …Тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.

  Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.

                                                                          Първа книга Битие

 

                                         Другата Вселена, Хоризонт на събитията

 

  Вселените бяха две – абсолютно еднакви близнаци, долепени една до друга, или едната – продължение на другата, зависи от каква гледна точка се разглеждат. И кое се приемаше за край и кое – за начало. Свързваше ги мостът на Айнщайн-Розен – вдлъбнатина откъм едната Вселена и издутина откъм другата. Получаваше се нещо като шапки сомбреро, слети  в горната си част, а  двете „дупки“ представляваха перифериите. При съединяването се образуваше тунелът, по който протичаше информацията между двете Вселени.

  Разликата беше само една – във Вселената, от която бяха дошли археоптериксът и фънхуанът, времето течеше в посока от минало към бъдеще, а в другата, където се намираха сега, обратно – от бъдещето към миналото.

  Двете облачета прах – черното и златистото, в какъвто вид бяха пристигнали Тай и Астерикс след преминаването си през тунела, започнаха постепенно да се уплътняват и двете птици скоро се оказаха отново вкопчени в смъртоносна схватка. Тай се опита да се освободи и да се върне в Супергърлото, но то вече се беше затворило. А и нямаше как, дори да беше останало отворено. Връщането към бъдещето и старата Вселена оттук беше невъзможно.

  Скоро археоптериксът сам отпусна могъщата си хватка и двете птици започнаха да се отдалечават една от друга – всяка се отправи към своя Свят. Астерикс – към Бялата дупка – сегашния Хадес, а Тай – към Земята. Но докато се случи това, минаха хилядолетия. Първо трябваше да се съберат разпръснатите в края на пространствата и времената материя и енергия, да се събудят изстиналите вече звезди и да се съберат отново около тях планетите. Мъртвите им повърхности трябваше отново да се покрият с растителност и животински свят, да се върнат хората и да се възстановят разрушените им градове. После човешките поселения щяха да изчезнат и из джунглите на младата Земя с ненакърнена още природа щяха да плъпнат човекоподобните предци на хората. Те след време също щяха да изчезнат, както и бозайниците, птиците, земноводните, рибите и така нататък – чак до първичния океан, в който се бе образувало първото ДНК, от което в старата Вселена бе възникнал животът. Назад, и още назад, към първите органични съединения, към облака от прах и междузвездна материя, от който се бе образувало Слънцето, и още, още… докато всичко не се свиеше в свръхплътна точка на сингулярност, откъдето вече нямаше по-нататъшен път назад – принципът на Паули3 го забраняваше. Небеше възможно фермионите – частици на веществото, да се свиват повече – те заемаха точно определени енергийни нива и бяха само по два на брой в ниво – частица и античастица, не можеха да се струпват по-нагъсто. Оттам пътят беше само един – взрив и отново нагоре.

  Тай продължаваше да разсъждава, докато наблюдаваше как черната сянка на археоптерикса се смалява все повече и повече и накрая изчезна в беззвездната пустош – към Бялата дупка, от която като от вулкан изригваха частици материя и енергийни полета и в която черната птица нямаше как да се гмурне отново, но можеше да остане в ергосферата ù, докато се върне отново Светът на Мрака.

  „Значи, след като тук времето тече в обратна посока, има и други разлики. Ентропията би трябвало да намалява, а не да нараства, както при нас. Галактиките и звездите ще се свиват, а няма да се разширяват. Резултатът ще предшества процеса, следствието – причината. И докъде ще се стигне в крайна сметка? Нима ще бъда свидетел на началото на нашата Вселена, което за тази ще бъде край? Ще видя как Големият взрив се свива навътре, уплътнява се и се превръща пак в точка на сингулярност? Как четирите основни сили се сливат в една, а Вселената става симетрична и еднородна? А после? Имаше ли нещо отвъд тази митична точка, където пространството и времето са толкова плътно сбити, че губят смисъл? Квантов хаос? Означаваше ли Принципът на Паули, че фермионите са вторични по отношение на бозоните? Ще разбера ли как в пяната на Хаоса се появяват флуктуации, които постепенно удължават вълните си и се превръщат в макрообекти – звезди и планети? Ще разбера ли Причината за всичко? Нима ще видя Бог?“

  „Не е нужно задължително да се връщаш в началото, за да разбереш всичко и да видиш Бог. Бог е навсякъде и е вечносъществуващ. Той е тук и сега!“

  Гласът беше тих, а кънтеше като хиляди камбани. Тай се взря в посоката, откъдето му се стори че идваше. Видя слабо сияние, подобно на ореол на мястото, където преди това беше Черната дупка.

  „Остатък от халото?“. Рационалният ум на човека Тай продължаваше да търси логични обяснения, докато мечтателят – безсмъртният феникс, с примряло сърце вече интуитивно знаеше истината.

  После Го видя –   млад мъж с тъмна, къдрава брада и кротки очи, облечен в светлосиня копринена роба, обсипана със звезди. Около главата му имаше блед ореол, а очите му бяха кротки и благи.

  „Христос! Синът на Бог и Ева-Мария. Непорочният, саможертвен богочовек. Нима е Той?“

  „Аз съм това, което е достъпно за ума и сетивата ти. Не можеш да ме видиш в моята цялост и слава, защото не би го понесъл. Но да, аз съм Този, когото наричат Христос, Едно от лицата на Бог – Неговият единороден Син. Щом си успял да дойдеш чак дотук, и то с цената на саможертвата, която стори, и аз искам да направя нещо за теб. Знам че имаш много въпроси. Питай и ще ти отговоря!“

  „Защо?“ – изтръгна се от Тай кратък вик.

  Той се сепна и си каза, че може би трябваше да зададе по-конкретен въпрос: „Защо има страдания, бедност и зло? Защо има смърт? Каква е целта на човешкото съществуване? Кой е Бог? Какво е имало преди Сътворението? Защо има толкова много Светове? Бифуркацията наказание за Прегрешението ли е? “ И още, и още, и още…

  Въпроси, много въпроси се въртяха в главата на Тай, но Божеството го разбра само от този един-единствен, отронен полугласно и изпълнен със скръб и нетърпение изблик.

  „Заради свободния избор. Трябва да има алтернатива, за да можеш да избираш – добро или зло, и по кой път да тръгнеш. Преди Сътворението всичко беше имагинерно и потенциално съществуващо. Бог му вдъхна живот и състави План, по който да се развива, но не искаше да създава бездушни роботи, които само да изпълняват, без да мислят и да се борят, без да имат заслуга за това, което са или могат да бъдат. Той заложи в Съществуващото способност да се самоорганизира, възпроизвежда и развива, вложи един вид начална програма под формата на Заповедите и остави човечеството да решава как и накъде да върви. Хората съгрешиха и си понесоха последствията. После дойде Изкуплението…“

  „Благодарение на Теб“, промълви Тай.

  „ Той ме прати на Земите, защото обича творенията Си. Но хората продължаваха да грешат. Някои се покаяха, станаха праведници и получиха ореоли на светци, други са подчиниха на Мрака и загубиха душите си. Знаеш останалото. Сега и ти си изправен пред избор. Ти си Същество, което има свойството самоподобие4. Самодостатъчен си си. Можеш да завършиш земния си път и да преминеш в имагинерното състояние, населено от тахиони, което наричате Рай или нирвана в други религии и което напълно си заслужил. А другият избор е –  да се върнеш на Земята. Но преди това трябва да изминеш обратния път и да изживееш отново цялата земна еволюция. Ще имаш ли това търпение?“

  „Аз съм феникс“, промълви Тай. „Търпението е моята съдба. Освен това обещах на Джиа, тя ще ме чака. Не искам да бъда сам! Самоподобието не е за мен.“  

 „Да, не очаквах друг отговор. Но имай предвид, че Мирабела изяви желание и Светът, в който ще се върнеш, вече няма да е същият. И Книгата ще бъде друга. Освен това, там пак ще има зло, щом има свободен избор. Злото беше затворено в квантова бездна преди всички времена за наказание, но успя да проникне в Света на Светлината благодарение на избора на Шуайджан. Ще можеш ли да понесеш всичко пак да се повтори? И пак да поведеш битката срещу Мрака?“

  „Няма значение какъв ще бъде новият Свят. Нали Джиа и децата ще бъдат там! Пък и някой трябва да противодейства на квантовия потенциал. И на Хигс бозона. Какво всъщност е той? Наистина ли създава частици, както се твърди?“

  „Не. Създава ги полето на Хигс, чийто квант е бозонът. А Хигсът е ренегат. Беше тахион в началото, но поиска да властва в имагинерния свят и беше лишен от ранга си.  Беше прехвърлен едно ниво надолу и се превърна в обикновена частица. В някои Книги го наричат Луцифер – падналия ангел. Той стана служител на квантовия потенциал и адепт на Мрака. Ти и другите Светли можете да го победите. Така е предначертано. Но първо трябва да създадеш Табха с реактора и да дадеш възможност на останалите Творения да направят своя избор.“ 

 „Готов съм да се върна! Дори ако това ще отнеме милиарди години.“

 „Почти толкова. Добре, нека ти бъде според избора!“

  После вече нямаше нищо. Поне не нещо, което може да бъде наблюдавано от сетива, основани на фотоните и пределната скорост на светлината.

 

  И земните светлини на Ухан се приближаваха все повече и повече, а пред Кулата на жълтия жерав лъвът и лъвицата протягаха вкаменената сфера на Джъд, който скоро отлетя с нея на запад.

  Прозорецът на къщата с пауловниите продължаваше да свети и вътре Джиа чакаше Тай, само за да му каже, че заминава на дълго и изтощително пътуване с крайна цел едно затънтено селце в Беларус с един дълбок и страшен кладенец, където един от аватарите на дъщеря им щеше да бъде намерен, изгубен и после отново намерен.

  Те с Джиа щяха да стават все по-млади и все така влюбени, дъщеря им щеше да се роди, щяха да се срещнат, да тръгнат всеки по своя път и никога да не бъдат пак заедно чак до Началото. А и дълго след това.

  После в Рая на тахионите щеше да се появи една „змия“ под формата на малко празно мехурче без тахиони, то щеше да нарасне, да избухне в Голям взрив и всичко щеше да започне отначало.

  Но този нов Свят щеше да има една съществена разлика от предишния – там вече нямаше да има магия.

 

                                                                   Хадес от последните дни

 

  – Господарю, пуснете гърнето с киселата джанка на Персефина! Само то остана от всичките ù джиджи-биджи дрънкулки. Струва майка си и баща си! Не че нейните дъртаци са толкоз гот, че да се изръсиш куп мангизи за тях…

  Мишелъв се вкопчи във вазата мейхуа и не я пускаше, въпреки че силиците му бяха нищожни в сравнение с тези на краля и каузата му по начало си беше обречена.

  Емпуза се дръпна от Огледалото и очите му засвяткаха с яростен, кървав огън.

  – Това не е кисела джанка, глупако, а китайска слива! Произведение на изкуството! Но сега това вече няма значение.

  – Същото е, кралю! – изписка Мишелъв. – Не я троши, ти баща, ти майка! На битака в „Елисейските“ ще ù взема най-малко пет бона.

  – Ти, мърляв гризач такъв! Много знаеш, а? Ти ли ще ме спреш? – изрева призракът и запрати с все сила вазата в Огледалото, което се пръсна на хиляди парченца, заедно със злополучното произведение на изкуството.

  Мишелъв зави като на умряло, хвърли се на пода и лазейки, започна да събира парченцата, като грижливо ги подреждаше на две отделни купчинки.

  – Ама защо, бе, кралю! Разкарахме всички мухи це-це от Тронната, какво те е бъзнало по чутурата, че си съсипа огледалото? Как ще киризиш сега кво става насам-натам?

  – Вече нямам нужда от него – каза съвсем спокойно Емпуза и от този леден, глух глас по гърба на Мишелъв полазиха на вълни неконтролируеми тръпки.

  – Се-се-седем години… – запелтечи, треперещ, малкият предводител на жар-кон, – не-не-нещастна лю-лю-любов, кралю!

  – Нямаме седем години, Мишелъв – пророни уморено Емпуза и притвори очи. – Нямаме дори седем месеца. И седем дни нямаме. За седем часа да не говорим!

  – Се-седем минути? – прошепна мишокът, който най-после беше разбрал.

  Призракът поклати глава:

  – Тай направи избор. Видях го в огледалото. И Свитъкът се промени. Проверих го преди малко. Имаме още най-много две-три…

  Емпуза въздъхна и изчезна.

  – Се… – понечи да извика Мишелъв, но не успя да довърши репликата си и също изчезна.

 

 

   /Следва/

 

  https://www.youtube.com/watch?v=kg1BljLu9YY

  youtube.com/watch?v=bBgdXGQAHQM

 


1. Хун-тун – хаос, океан, съществувал в началото на света. Също митологично същество, въплъщение на хаоса, от който възникнала Вселената. Първичен чувал или яйце, при разбиването на чието неразделимо съдържание възникват Космосът и Земята. Хун-тун нямал лице, нито седем отверстия за органите на чувствата – уши, очи, ноздри, уста, и царувал в центъра на света. От двете му страни, по краищата на света живели богът на Южното море Шу и на Северното – Ху. Те често ходили на гости на повелителя на центъра. Искали да му се отблагодарят за гостоприемството и веднъж взели със себе си брадва и свредел и пробили седем отверстия в него, за да може да има сетива. Той умрял, а от тялото му се образувала Вселената. Според трета версия, той представлявал огненочервен чувал, висок, три метра, без глава, очи, уши, нос и уста, с шест лапи и четири криле. Според четвъртата версия представлявал митическа птица без слух и зрение. Източник: „Словарь китайской мифологии“, М. А. Кукарина.

2. Тахиони –  клас частици, чиято реалност все още не е доказана, но съществуването им не противоречи на уравненията на специалната теория на относителността. Тези частици притежават много непривични за нас свойства. Те се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината във вакуум. Имат имагинерна маса (квадратът на масата им е отрицателен). Това означава, че системата е нестабилна и решенията растат експоненциално. За нас е естествено една частица ако губи енергия да забави движението си. При тахиона е обратното: губейки енергия, той се ускорява. Тахионното поле в близост до нулевата си точка образува локален максимум на потенциала.

3. Принцип на Паули –  принцип на забраната, формулиран от Волфганг Паули през 1925 г. Според него в дадена квантова система не е възможно да съществуват едновременно два фермиона с еднакво квантово състояние, т.е. да се характеризират с четири еднакви квантови числа. Принципът е един от най-важните във физиката, защото основните частици на заобикалящата ни материя (протони, електрони и неутрони) са фермиони.

4. Самоподобие – В математиката самоподобният обект е точно или приблизително подобен на част от себе си (т.е. цялото има същата форма като една или повече от частите). Много обекти в реалния свят, като бреговата линия , са статистически самоподобни: части от тях показват едни и същи статистически свойства в много мащаби. Самоподобието е типично свойство на фракталите:  https://wikipredia.net/bg/Self-similarity

 

                                                                 

 

 

                                                   

 

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??