Историята е следната: няма смисъл, няма идея, няма изключително велик извод – всичко, до което се докосне, ще си бъде все така на мястото и не искам да прозвуча глупаво, но няма да ви промени мнението за нищо, защото дори няма да ви забавлява.
Да си кажем, че това е един свят, в който нищо не можеш да направиш с много желание, нито с малко желание. Описвам едно сиво… не, не е сиво, няма цвят. Едно безцветно градче с ЩАСТЛИВИ ГРАЖДАНИ.
Дори няма да го опиша, нека си го представите сами, тук не става дума аз да се потопя в разказ за местонахождението, улиците, градските песове и махленските усмивки. С малко усилие - никакви ползи. (многото усилия също няма да доведат до друг резултат)
Да си кажем направо, това тук си е повече от скучен град, нищо няма в него, дори и на село при патките е по-хубаво, отколкото да си тук и да ти е безцветно. Когато някой премине през тук, не гледа да снима за спомен от това място, а подминава и не просто, че се опитва да го забрави, а дори не се е опитвал и да го види. Всичко тук си крещеше – НЕ МИ ОБРЪЩАЙТЕ ВНИМАНИЕ!
Свалих си шапката и се почесах по плешивата си кратуна – попих потта от доста обширното си чело с носната си кърпа и закрачих от автогарата към вътрешността на града. Нито ме поглеждаше някой, нито искаше май да ме погледне. Стомахът ми къркореше и аз се огледах за нещо като закусвалня, ресторант, или каквато и да е дупка, в която мога да ям нещо, което ще ми донесе сериозни стомашни проблеми, защото не си бях взел лекарството против киселини, но гладът е по-силен (после ще му мисля за другото).
Не мога да ги прочета тези надписи на местата, покрай които минавам. Стомахът продължава да ми напомня какво ми трябва. Но точно сега не, просто няма кой да ме погледне, няма никого от тези сивички чучела, наричащи се граждани на това… това град ли е!
Няма никого, нищо, никъде…
С подминаването на следващия ъгъл единственото, което забелязах, беше сянката, която ми закри слънцето (единственото цветно нещо тук).
Почувствах… по-точно, когато се свестих, почувствах болка. Тогава усетих докосването на нещо плътно и много тежко върху главата си, след което попаднах в прекрасния свят на наложителния сън. Осъзнавах как падам и удрям с все сила главата си върху цимента и с жестока усмивка въздъхнах, защото не усетих нищичко.
После някой ме побутна, но на мен не ми се ставаше, така хубаво си бях задрямал, тука нищо не се усеща, можех да се хвърля от много високо, да се потроша и нищо нямаше да усещам, тука е хубаво, не ми се става.
После студената вода ме извади от блаженството…
В първия миг бях объркан, после много болеше…
Очите ми бяха замъглени и виждах само силуети на… хора, бях на някакво публично място, защото имаше адски много… хора, стадион, на някакъв стадион съм.
С всеки изминал миг ми светваше по-ясно. Добре, че някой беше поставил тези решетки тук, за да мога да се изправя на крака. Решетки тук, решетки зад мен… АЗ ЗАЩО СЪМ В КЛЕТКА?!?!
Докато се възмущавах, опитвайки да се държа на крака, да се питам какво става, чудейки се дали нямам огромна дупка на главата, бузата ми беше като перфорирана с няколкостотин пирона и на всичкото отгоре, забелязах кал върху жълтия си панталон, а кръвта по червеното ми сако поне не си личеше толкова много!
Точно в следващия момент видях цветовете недалеч от мен. На около два метра в средата на стадиона растеше роза, над нея имаше нещо като дъга. Цветовете бяха… бяха някак си живи, бяха по-истински цветове от всичко, което някога съм виждал. Влюбих се мигновено!
Искам да ви кажа, че го обичам, обичам цветовете, обичам всички цветове, но скоро ще спра да бъда един от тях, то почти погълна всичко от мен, преди миг спрях да виждам с кафявите си очи и мисля, че след още само миг ще е погълнало цветовете напълно…
© Пъсифериан Всички права запазени