- Какви ги приказваш! Не вярвам! Как може ти да си мен самия, но с една минута напред в бъдещето.
- Разбери, въпросите няма да ни спасят, а единствено решителните действия.
- Какви действия, ти си само един глас, който твърди, че ще унищожа света. Но ако наистина ме познаваше, щеше да знаеш, че аз мухи трудно убивам, толкова бързи са, камо ли да унищожа цял свят.
- Все още не знаеш, но ти си създателят на света и ако не го осъзнаеш бързо, няма да разбереш как ще го унищожиш.
- Моля? Какви ги бръщолевиш? Аз съм прост чиновник, освен грозния си почерк, не съм създал нищо през целия си живот.
- Не разбираш ли, точно това е причината, поради която ще унищожиш света?
- Каква причина? Нищо не разбирам.
- Откак създаде света, той е инертен. И понеже не съзнаваш своето бащинство, досега никога не си се опитвал да го подкрепиш. Затова побързай, стори нещо, защото съвсем след малко светът ще изгуби напълно инерцията си и ще се размие в нищото.
- Как така съм баща на света, това са глупости. Напротив, аз самия си имам баща, а той си има свой баща. Не знам какво си ти и откъде звучиш в главата ми, но наистина не ме познаваш.
- Глупако, съвземи се! Знам за теб с минута повече отколкото ти знаеш за себе си. Ох, как да ти докажа думите си? Ето, погледни бюрото си. Виждаш ли го добре?
- Да. И какво от това?
- Сляп ли си? То изглежда по същия начин както преди двадесет години, когато те наеха в тая служба.
- Не е вярно. Преди три години лакирах бюрото си, а всеки януари папките върху него се сменят с тези от текущата година.
- Но аз точно това имам предвид. Промените, които посочваш, са незначителни, те са част от инерцията, а тя скоро ще се изчерпи.
- Глупости, имам още петнадесет години до пенсия.
- Хей, събуди се, всичко в твоя живот е почти замряло, нищо не се променя.
- Пак грешиш, което отново показва, че въобще не ме познаваш. Жена ми остаря. И то твърде много. А това е сериозна промяна, не мислиш ли?
- Това е ефект от инерцията. Твоята неспособност да поддържаш света изпълнен с енергия е причина жена ми… ъ-ъ жена ни да остарее.
- О-о, ти си фантазьор. Знаеш ли, измаряш ме. А и очите ми се склопяват. Пък и като размислих, почеркът ми не е грозен, той е специфичен. Сега ще ти покажа… Но, но… какво става? Боже, къде ми е ръката? Няма ми я ръката! Изчезва ми лакътя, хей стой, кой прави това? Рамото… ах, цялата ми друга ръка я няма. Трябва да си хвана гърдите, за да не изчезнат! Ох, но с какво?
- Аз те предупреждавах.
- Какво си ме предупреждавал, ти просто се намеси в работния ми ден. Кажи веднага какво да сторя? Кажии!!!
- Вече няма какво да се направи.
- Как така няма? Трябва да има! Измисли нещо, защото виждам как слабините ми се стапят.
- След секунда ще останеш само глас.
- Глас ли? Как така?
- Но и той ще изчезне. Минута по-късно. Един глас може да стори всичко, може да създаде цял един свят, но на първо време трябва да сътвори нещо малко.
- Какво? Кажи какво?
- Гласът трябва да създаде едно тяло и един ум, които впоследствие да убеди да му помогнат. Защото гласът сам по себе си не може да създаде много неща. Ако не се справи – гласът, тялото и умът ще изчезнат.
- Кого да създам?
- Себе си.
- Как? Аз не знам как?
- Знам, че не знаеш, не си създавал каквото и да е от много отдавна. Не е чак толкова трудно. Нали твърдеше, че се познаваш добре? Би трябвало да помниш какъв си бил преди минута? Създай се такъв, какъвто беше тогава.
- Не мога!
- Опитай.
- А, ето, ето получава се.
- Видя ли, че можеш. Колкото до мен, аз изчезвам.
- Къде отиваш?
- Един глас не може да съществува дълго, особено ако трябва да поддържа едно тяло и един ум. Един глас понякога живее не повече от минута.
- Хей, къде си? Какво ще правя без теб? Чуваш ли меее…
…………
- Кой говори в главата ми?
- Кой ли? Аз.
- АЗ ли? Какво значи това? Кой си ти?
- Аз… аз съм самия теб, но с една минута напред в бъдещето.
- Какви ги приказваш! Не вярвам! Как може ти да си мен самия, но с една минута напред в бъдещето…