Филип влезе в кафенето до летището и бавно плъзна погледа си към седящите на масите хора. Първоначално не забеляза нищо интересно, но тъкмо когато си помисли, че късметът този път ще му изневери, мерна един интересен обект. Твърде интересен, от гледната точка на печен сваляч, който си търси мадама.

  Момичето седеше само на една от ъгловите маси и пушеше нервно цигара. Беше на около двайсет и пет години, красиво, с тъмноруса коса, падаща свободно на раменете, и пъстри очи, в които преобладаваше един много приятен нюанс на зеленото. Филип бръсна с длан прашинката, озовала се случайно на ревера на скъпото му сако, и с бодра крачка се отправи към целта.

  Момичето не забелязваше, че до масата стои човек; цялото му внимание като че ли бе погълнато от горящия връх на цигарата.

- Мога ли да ви предложа питие? – попита благо Филип и пусна в действие най-наточения вариант неотразима усмивка, който лицевите му мускули бяха способни да възпроизведат.

Момичето вдигна стреснато глава. В красивите му очи се четеше изненада и неразбиране.

- Ду ю спийк инглиш? – пробва на английски Филип.

- И български също разбирам – отвърна троснато момичето и с треперещи пръсти загаси недопушената си цигара в претъпкания пепелник.

- Просто си помислих, че едно питие би ви се отразило добре.

- А какво ви наведе на тази мисъл? – Момичето се подсмихваше снизходително, на бузата му трептеше чаровна усмивка.

Филип леко се смути, което му се случваше сравнително рядко. Като че ли този път щеше да удари на камък, натам вървяха нещата.  

- Ами… изглеждате ми леко изнервена, а и лицето ви е едно такова… бледо…

  В този момент Филип забеляза, че над ръба на масата стърчат два черни пластмасови предмета с формата на полукръг. Отне му няколко секунди да осъзнае, че това са горните краища на патерици. Въпросният факт го накара да се смути още повече, дори да се изчерви мъничко. Тук явно нещата нямаше да се получат.

Момичето забарабани с пръсти по масата, после подсмъркна и сведе тъжно глава.

– Няма да откажа една бира.

  Филип се чудеше как да се измъкне, не му се занимаваше с куци мадами, па макар и атрактивни на външен вид. Усетило явно неловкостта на ситуацията, момичето прехапа притеснено устни.

– Аз… не исках да ви досаждам… – подхвана Филип, после, след известно колебание, реши да демонстрира нещо като благородство. Махна на сервитьора, поръча две бири и седна на масата.

  Докато момичето съсредоточено изучаваше маникюра си, Филип се облегна назад и хвърли едно око под масата. Там видя изключително изящен глезен, добре оформен прасец, коляно, половина покрито от черна пола, и груба гипсова отливка, от долния край на която стърчаха пет малки розови пръстчета. Пръстчета потрепваха спазматично, измъчвани сякаш от жестока болка. Чак тогава Филип забеляза зле прикритото страдание, лъхащо от физиономията на момичето. Дожаля му… че не е попаднал на това страхотно парче в по-добри времена, не че и сега би ù отказал – мнението на Филип за жените често се менеше за секунди, под влияние на силното му либидо.

  Двамата се заприказваха, докато пиеха бирите си. И дори бързо минаха на „ти”.

- Аз се казвам, Филип, а ти?

– Поли.

– Какво те води насам, Поли?

– Преди час пристигнах със самолет от Щатите. Чакам… един приятел да дойде да ме вземе… но колата му се е развалила и ще дойде чак след няколко часа.

– Винаги съм мразил да чакам.

– И аз.

– Кракът ти… явно е пострадал… съжалявам.

– Аз също съжалявам, но явно така ми е било писано…

– Писано? Какво имаш предвид?

– Ами… знаеш как е. Понякога животът ни сюрпризира неприятно. Ето на... разхождах си се аз из чикагските улици и изведнъж един тип ме връхлетя и ми изтръгна чантата от ръцете. Хукнах да го гоня и едно такси ме блъсна. И хоп, счупени пищялки и гипс за един месец.

– Неприятно.

  Постепенно Поли взе изцяло думата. От устата ù буквално се изливаше водопад от разхвърляни, често зле подредени логически приказки, от които на Филип започна да му се вие свят. Той вече съжаляваше за проявеното „бирено благородство”. На всичкото отгоре Поли трепереше като лист – очевидно преживяното беше разстроило нервната ù система.

– А да знаеш колко са грозни само американските катерици. Едни такива бузести…

– Поли, за съжаление, трябва да тръгвам, имам работа и няма как…

  Поли прехапа долната си устна и зарея поглед към бара.

– Хайде да го направим! - промълви тя.

– Да го направим?

– Да, да го направим. У вас.

– Ами…

– Направо не издържам, хайде, помогни ми да стана!

Филип остави една петолевка на масата и подаде ръка на Поли, която припряно взе патериците си, изправи се и заподскача към входа. Счупеният ù крак, който, както се оказа, беше гипсиран до над коляното, се поклащаше безжизнено, карайки Филип да се чувства още по-разочарован. „Куца, не куца, ще я оправя, такъв ми бил късметът днес” – помисли си той.

  Поли захвърли патериците и се тръшна на дивана, вторачвайки трескавия си поглед във Филип, който в това време се чудеше дали е престижно да се похвалиш пред приятели, че си изчукал гипсирана мадама. И други мисли му минаваха през главата. „А дали в случая не трябва да приложа някаква по-нестандартна техника? Може би трябва да подпра гипса на рамото си, за да не се ожуля. Дали ще мога да проникна… ”

- Да ти се намира чук? – попита Поли.

– Чук ли? – Филип вдигна озадачено вежди.

– Хайде по-бързичко, донеси ми чук!

– За какво ти е?

– Стига си разпитвал, ще видиш.

Филип донесе малкия чук, който държеше в шкафа на балкона. Поли го взе, придърпа нагоре полата си и удари с всичка сила горната част на гипса. Бели парченца се разхвърчаха във всички посоки.

– Хей, какво правиш? – извика Филип и пристъпи напред.

  Поли го смрази с кос поглед и продължи да млати гипсираното си бедро, без изобщо да се притеснява, че може да се нарани.

  Леко приведен, със скръстени пред гърдите ръце, Филип наблюдаваше притеснено случващото се. След около минута лицето му просветна, беше го озарило „прозрение”: „Тя иска да го направим нормално. Явно разбира, че тази грозна превръзка е сериозна пречка. Това вече започва да ми харесва. Ще си прекараме страхотно, сладуранке. Да, да, няма съмнение. Всичко се нарежда идеално. Кракът ù очевидно е оздравял и е дошло време да се свали гипса. Тя просто не е имала време да отиде на доктор, който да свърши тази работа.”

– Да ти помогна ли?

– Дай ножица!

  Филип веднага изприпка да донесе ножица. Поли разряза показалата се отдолу подплата и трескаво започна да ровичка около бедрото си, сякаш търсеше нещо. Изпод остатъците на гипса се появи малка найлонова торбичка, пълна с бяло прахообразно вещество.

  Филип примигваше стреснато, като ударен с мокър парцал, а Поли сияеше от щастие. Тя разкъса торбичката с рязко движение на нервните си длани и зарови носа си в белия прах, усмихвайки се блажено, смъркайки шумно.

- А сега да го направим заедно – каза Поли и оформи бели магистралки върху списанието, което лежеше на нощното шкафче. – Хайде де, не се туткай, нали това искаше! Да го направим! Аз - от едната страна, ти – от другата!