Чак когато закрачи към колата си, младият мъж осъзна, че е прекалил доста с алкохола. Погледът му се бе премрежил, а краката му стъпваха несигурно по неравния плочник пред дискотеката. Стомахът му протестираше, давайки сигнали, че иска да се освободи от съдържанието си. Хлъцна, оригна си и се замисли колко е пил.

  Да, за начало бе ударил две бързи водки, за да се отърси от умората след тежкия работен ден, после бе продължил с бира, ама колко бири бе изпил… трудно му бе да си спомни. Вероятно три бяха. После Стоил домъкна начената бутилка уиски и, докато си бъбреха, му досипва няколко пъти. А онази засуканата сервитьорка Нели, за благодарност, че винаги й даваше бакшиш, го почерпи тайничко с текила. Хубав купон стана, и музиката бе хубава, не чалга, и хората, повечето от които познаваше, му бяха симпатични. Жалко, че в тяхното село нямаше дискотека, та се налагаше да бие път дотук, и да рискува после да шофира пил.

  Отне му почти минута да отключи вратата на алфаромеото. Седна на седалката и се погледна в огледалото. Лицето му бе прекалено бледо, а очите му гледаха някак... плитко. Извади шише вода и се наплиска, после се зачуди дали да не си бръкне в гърлото и да предизвика повръщане. Отказа се. От заведението излизаха последните клиенти и той не искаше да се излага пред тях.

  Това вероятно бе един от последните запои на Петър, защото годеницата му Таня му бе заявила, че няма да търпи пиянски изпълнения, след като сключат брак. Петър я обичаше много, вече 3 години излизаше с нея, и бе решен да се промени към добро. Сватбата бяха планирали за лятото. Наближаваше трийсетте и бе дошло време да престане с лудориите. Все още живееха отделно, той в къщата на родителите си, тя – в малкия апартамент на чичо си, защото след смъртта на майка й, баща й отиде на гурбет в Испания. Сега бащата на Петър, правеше преустройство на таванския етаж, за да може младото семейство да е самостоятелно.         

  Мушна ключа в стартера и запали двигателя. Десетгодишната кола изръмжа недоволно при рязкото натискане на педала на газта. Подкара и внимателно се огледа в двете посоки, докато излизаше на пътя. Не че в 3 часа през нощта по междуселския път се движеха много коли.

  Бе решил да кара с не повече от 40 километра в час. Не само защото бе пил, но и заради многото дупки по пътя. Клепачите му натежаваха. Пусна радиото с надеждата, че то ще го поразсъни. Обаче музиката не му хареса и го изгаси.

  „Я се стегни Петре, това са пет километра. За десетина минути ще стигнеш. Само не заспивай, че удариш ли колата, старият ще мрънка цяла година. А, ама баща ми е в командировка… Всъщност какво значение има това…”

  Каза си, че ще е по-добре да се опита да мисли за нещо. Надяваше се мислите да го държат буден. Ала двигателят на колата мъркаше приспивно…Все пак се представи как влиза в стаята на Таня и внимателно ляга до нея, заслушан в равномерното й дишане. После се притиска към задните й части и плъзга ръце по гърба й. Тя се обръща, примигва смешно със сънените си очи и, усетила топлотата на ласките, се усмихва мило. После двамата се прегръщат и изгарящата страст постепенно ги превръща в едно цяло. Да, те са едно цяло и това е прекрасно. Петър се зачуди дали да не отиде при Таня тази нощ. Но не, тя щеше да усети, че е пиян и щеше да се разсърди, а и когато бе пиян, той не се справяше добре в леглото, какво ти, направо се излагаше като последния… „Не, у нас отивам. Ще легна и ще спя, ще спя, ще спя…”

  Стресна се от странен шум. Дясната страна на колата бе обърсала крайпътните храсти. Изпсува и завъртя рязко волана. „Ох, размина се!” каза си, и тогава нещо изтопурка и се преметна над предния капак. Петър се облещи, не бе разбрал какво е станало. Натисна спирачката и отби вдясно. „Май блъснах нещо!” Сърцето му запрепуска, а алкохолът сякаш се изпари от вените му. Ръцете му трепереха върху волана. Погледна към огледалото за обратно виждане и там видя единствено трескавите си очи. В пияната му глава заизникваха изненадващо ясни мисли.

  „Блъснах нещо. Дали човек? Та кой би вървял по пътя по това време! Невъзможно е да е човек. Сигурно някое куче съм блъснал. Да, тук има много кучета. Куче ще да е било. Но възможно ли е куче да се преметне над капака на колата?”

  Изведнъж гаденето се засили. Отвори вратата и повърна на пътя. Леко му просветна, но все още му се виеше свят.

  Излезе от колата и се вторачи назад в мрака. В канавката имаше тъмен силует. Но червеникавата светлина на габаритите не можеше да го освети добре. Петър политна и, за да не падне, се подпря тежко върху покрива на колата. Чувстваше краката си меки като преварени макарони.

  „Не ми трябва да знам какво съм блъснал. Само дано колата не е пострадала, защото баща ми ще побеснее.”

  Мина отпред и видя, че капакът е леко изкривен и стъклото на единия фар е напукано. Малко по-късно забеляза, че бронята се е разцепила. Изпсува. Най-много обаче го тревожеше  въпросът какво е блъснал. „Не, няма смисъл да проверявам. По-добре да тръгвам.”

  Тъкмо когато седна зад волана и понечи да затвори вратата, до ушите му достигна писък. Втрещен от ужас, си каза, че трябва да се маха веднага оттук. Но бе блокирал напълно. Не можеше да помръдне. Писъкът заглъхна и последваха жални стонове.

  „Блъснал съм човек! Няма никакво съмнение! Ами сега?”

  Изскочи от колата и тръгна с несигурни крачки към пострадалия. Гледката на лежащата на банкета бяла маратонка го накара да спре. По нея като че ли имаше кръв. Човекът, който бе облечен в тъмни дрехи, се надигна леко и охкайки се извърна на една страна. Единият му крак бе изпружен, а другият – извит под неестествен ъгъл. В тънещата в мрак канавка се мержелееха контурите на лицето и дланите му.

  „Сгазил съм човек! Може да ме тикнат в затвора! Не, това не може да се случва на мен! Целият ми живот отива на кино, ако ме хванат! Та аз имам планове! Предстои ми брак! Но ако помогна, може и да се размина с лека присъда! Колко ли години дават за такова престъпление? Важното е човекът да не умре! Но и да не умре, пак ще ме осъдят! Не, трябва да намеря изход! Тръгнал пеш …посред нощ! Глупак с глупаците! Той си е виновен! Дори да не бях пил, пак можеше да го сгазя! Няма да си затривам бъдещето заради някакъв си глупак я! Така…Баща ми е в командировка. Ще прибера колата в гаража, а сутринта ще я закарам на ремонт в града. При онова момче, дето се занимава с далавери, дето продава крадени части. Ще му платя повече и той ще си държи езика зад зъбите. Това е изходът! Само че трябва да побързам! Може да мине кола и да ме видят! Но първо трябва да изчистя повръщаното, защото може да ме хванат по ДНК–то. Стегни се, Пешо, работа те чака!”

  Той извади парцали от багажника и започна да чисти повръщаното. Тогава се чу треперлив, настоятелен вой, бегло наподобяващ думите „помогни ми”. 

  Петър се стресна, но бързо успя да се окопити. Когато приключи с чистенето, скочи в колата и подкара към селото. Вече се чувстваше напълно изтрезнял.            

  Прибра колата в гаража и се качи в спалнята си. Часът бе 3:15. Легна с дрехите в леглото и впери поглед в тавана. Тревожни мисли се лутаха в съзнанието му.  

  „Ако човекът умре, цял живот ще ми тежи на съвестта. Но ще се справя, ще го преодолея, защото това е просто нещастен инцидент, ами да. От друга страна, ако оцелее и пред ченгетата опише колата ми… Не, няма начин да е видял ясно каква кола го е блъснала. Да, но може да ме е видял, когато се приближих. Дали? Бил съм осветен от габаритите на колата. Много малка е вероятността да ме е разпознал. Да. Значи основният проблем е поправката на колата. Ами ако онова момче заподозре, че съм блъснал човек и не се съгласи да ремонтира колата? Ами ако сутринта пътищата гъмжат от ченгета, търсещи автомобил с пострадала предница? Сега не върви да се обадя на монтьора. Но към седем сутринта ще му звънна. Ще му кажа, че съм блъснал куче. И да заподозре нещо, ще си трае, защото и аз мога го натопя. Но дали ще успее да оправи колата преди баща ми да се върне от командировка? Ами ако ченгетата тръгнат да проверяват сервизите? Ами ако майка ми види, че колата я няма? Ами ако Таня поиска да отидем някъде с колата? Много рискове има, но трябва да намеря изход, трябва! В името на бъдещето ми! Вече няма връщане назад, дано имам късмет!”

  Минутите се нижеха мъчително. Естествено не можа да заспи. В седем без нещо се обади на своя познат от сервиза и му каза, че е блъснал куче и че иска колата да бъде оправена бързо, за да не разбере нищо бащата на Петър. Онзи измърмори, но когато разбра, че ще  получи добри пари, се съгласи.

  След като се увери, че майка му още спи, Петър слезе в гаража и огледа на светло предницата на колата. Повредите не бяха големи, едва ли някой щеше да ги забележи по пътя към сервиза, а и часът бе твърде ранен. Тъкмо затваряше вратата на гаража, когато телефонът му звънна. Беше чичото на Таня.

  – Ало? – каза с учудване в гласа Петър.

  – Пешо… чуваш ли ме?

  – Да.

  – Имам лоши новини… Няма я вече нашата Таничка.

  – Какво?

  – Някой я е сгазил през нощта – проплака възрастният човек.

  – Ама как…

  – Обадила се на своя приятелка, която била с вас в дискотеката. Тя й казала, че си подпийнал. И Таня решила да отиде пеш до дискотеката, за да те вземе. Страх я било да не стане беля с теб на връщане. Не ти звъннала, за да не се сърдиш, че ти се меси в работите.

  – Какво! Не е…

  – Мъртва е, Пешо! Някой я е сгазил в тъмното! И избягал мръсникът! Открили Таничка преди два часа, все още дишала! Но на път за болницата…

  – Не!

  – Толкова ми е мъчно… но трябва да сме силни в този тежък момент.