Стефан Петров е странна личност, всъщност няма нищо учудващо в него, но все пак има лека странност, която се проявява в редки случаи. Именно за този рядък случай е този кратък разказ.

    В непоносимата жега на юли, на Стефан Петров се наложи да изкопае нов гроб- да, той работи в местните гробища. Казват на младини бил див гуляйджия, но уви след като съпругата му го е изоставила, а и след като детето ( имаше син) бе пораснало и не искаше вече да го вижда, някак се кротна, но и до днес под гъстите прошарени вежди играеха сиви, стъклени очи, които свидетелстваха за буйните му младежки години. С годините бе виждал много трупове, много плачещи семейства, което някак изпохаби чувството му за загуба и тъга. Беше виждал доста починали- от старци, преживели до дълбока старост, до пеленачета. Юли изгряваше с бълбукащото слънце, като изпаряваше вчерашния дъжд, което правеше утринта още по-непоносима, поради топлите пари. Гробът вече беше готов. Хората бяха дошли да си кажат последно сбогом с един възрастен господин, около педесетте, починал от инфаркт. Нямаше нищо необичайно. Някои плачеха, други гледаха замислено. Когато дойде време да положат ковчега и тъкмо когато го затрупваха с пръст, Стефан започна да плаче и да се бие по гърдите. Някои от хората бяха малко смутени, други приписаха тази ситуация на факта, че се погребваше човек, брат, баща. А и дъщеричката на починалия беше там и плачеше тихо за умрелия си баща.

     Но, не, имаше нещо необяснимо тук. Стефан бе погребвал малки момиченца и е бил далеч в по-трудни ситуации, но не е проливал и една сълза. Да, странно нещо е сърцето. Може да побере тъгата на целият свят, да търпи и да я изрази точно, когато най-малко очакваш. Един детайл е нужен да предизвика върволица от душевни терзания и равносметки. Той не бе заплакал за мъртвеца. Цялата работа беше такава, че по мъртвеца имаше една брошка, подарена от дъщеря му. Навремето беше получил съща брошка от съпругата си, когато всичко беше някак си наред, когато все още имаше надежда за него. Този малък детайл предизвика в него равносметка, че всичките тези отминали години бе пропилял от едната гордост и чак сега съзнаваше, колко нищожно и безмислено бе битието му, колко наивно, глупаво беше изпуснал всичко, което го обичаше. Беше в онзи ад, който Достоевски беше обрисувал-ад, където вече не можеш да обичаш. Не, той знаеше, че не обича никого, а това беше най-голямото му мъчение. Дали в останалото му време ще реши да заобича е негова загадка, но тук се крие една трагедия. Да обичаш не е просто някое копче, което натискаш, а зърно, което умира, погребва се в земята, за да дава много плод. А той толкоз хора бе погребвал, но и така нямаше сила да погребе семето. Той сам съзнаваше, че бе изял всичките си семена, но знаеше и че да бе имал ново семе би го изял отново- това бе трагедия на собственото естество, което един човек има, не желае, но и е мъчно да се промени.