Да пребъде доброто
(по славянски легенди)
Генчо усещаше, че някой го вика както през деня, така и през нощта. На нивата ли ще отиде, на хорото ли ще се хване, все чуваше женски глас. Денем, по обедно време, му звучеше като на младо момиче, а към полунощ - като на възрастна жена. Думите, обаче, бяха едни и същи:
"Ела, ела, при мен сега
през деня или през нощта!"
Генчо беше толкова омагьосан от тези думи, че един ден, малко след като се беше върнал от полето, не издържа и тръгна по пътя, който водеше към гората. Беше взел само старата си аба, комат хляб и парче сирене. Нали така казваха старите хора - "не тръгвай зиме без храничка, а лете без абичка."
Когато стигна до края на гората, вече се беше стъмнило. Под едно дърво лежеше дребничко старче с дълга, зелена брада. То охкаше тежко.
- Добра среща, дядо - поздрави Генчо. - Какво ти има, че пъшкаш така?
- Добре си ме срещнал, пътнико. Как да не пъшкам, като от три дни залък в устата не съм сложил?
- А, туй ли било? На, вземи малко хляб и сирене. Друго нямам.
Доброто сърце на Генчо не му позволи да остави стареца гладен и извади единствената храна, която имаше. Какво пък? Беше млад и силен, а старчето едва береше душа.
- Сполай ти, пътниче. А, легни тук, под дървото и дремни малко. Не е то като другите в гората, ами чудни сили ще ти дари.
Генчо легна и веднага заспа. През това време, иззад дървото излезе старица, облечена в дълга, бяла като сняг роба.
- Какво ще кажеш, братко Лесий? Да му изправим ли кривия път на нашия пътник или да го оставим право в ръцете на нашата посестрима Полудница? Утре, по пладне, на пътя му ще се изправи. Знаеш, и тя все у бяло се облича, ма е млада и хубавица. Тутакси ума му ще вземе - ума, а още и сърцето. Който сърцето си ù е дарил, тялото си губи, на сянка се обръща, но вярно ù служи и все я слуша.
- Не мой, Палночнице! Добро е момчето. Последния си залък на сиромах даде. Нека пребъде родът му на тази грешна земя! Малко и тя да си отдъхне от лъжи, кражби и убийства. Сестра ни все млада ще си бъде и все ще намира кого в сянка да преобърне.
- Да бъде, братко!
Генчо се събуди, изпълнен със сили. Старчето не се виждаше никъде. Младият мъж осъзна, че това беше първата нощ, в която не беше чувал глас да го вика. Тогава си спомни за селото си - нивите, добитъка, приятелите. Спомни си и как го беше погледнала Павлина на последната седянка. Затова, тръгна по обратния път към дома.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весислава Савова Всички права запазени
