Да пребъде доброто
(по славянски легенди)
Генчо усещаше, че някой го вика както през деня, така и през нощта. На нивата ли ще отиде, на хорото ли ще се хване, все чуваше женски глас. Денем, по обедно време, му звучеше като на младо момиче, а към полунощ - като на възрастна жена. Думите, обаче, бяха едни и същи:
"Ела, ела, при мен сега
през деня или през нощта!"
Генчо беше толкова омагьосан от тези думи, че един ден, малко след като се беше върнал от полето, не издържа и тръгна по пътя, който водеше към гората. Беше взел само старата си аба, комат хляб и парче сирене. Нали така казваха старите хора - "не тръгвай зиме без храничка, а лете без абичка."
Когато стигна до края на гората, вече се беше стъмнило. Под едно дърво лежеше дребничко старче с дълга, зелена брада. То охкаше тежко.
- Добра среща, дядо - поздрави Генчо. - Какво ти има, че пъшкаш така?
- Добре си ме срещнал, пътнико. Как да не пъшкам, като от три дни залък в устата не съм сложил?
- А, туй ли било? На, вземи малко хляб и сирене. Друго нямам.
Доброто сърце на Генчо не му позволи да остави стареца гладен и извади единствената храна, която имаше. Какво пък? Беше млад и силен, а старчето едва береше душа.
- Сполай ти, пътниче. А, легни тук, под дървото и дремни малко. Не е то като другите в гората, ами чудни сили ще ти дари.
Генчо легна и веднага заспа. През това време, иззад дървото излезе старица, облечена в дълга, бяла като сняг роба.
- Какво ще кажеш, братко Лесий? Да му изправим ли кривия път на нашия пътник или да го оставим право в ръцете на нашата посестрима Полудница? Утре, по пладне, на пътя му ще се изправи. Знаеш, и тя все у бяло се облича, ма е млада и хубавица. Тутакси ума му ще вземе - ума, а още и сърцето. Който сърцето си ù е дарил, тялото си губи, на сянка се обръща, но вярно ù служи и все я слуша.
- Не мой, Палночнице! Добро е момчето. Последния си залък на сиромах даде. Нека пребъде родът му на тази грешна земя! Малко и тя да си отдъхне от лъжи, кражби и убийства. Сестра ни все млада ще си бъде и все ще намира кого в сянка да преобърне.
- Да бъде, братко!
Генчо се събуди, изпълнен със сили. Старчето не се виждаше никъде. Младият мъж осъзна, че това беше първата нощ, в която не беше чувал глас да го вика. Тогава си спомни за селото си - нивите, добитъка, приятелите. Спомни си и как го беше погледнала Павлина на последната седянка. Затова, тръгна по обратния път към дома.
© Весислава Савова All rights reserved.
