Да забравиш Сияна

Ако онази нощ Черкеза не беше залостил вратата, дъщеря му можеше и да не потъне безследно в Гърция…
Момичето не за пръв път закъсняваше, но този път майка му не успя да го прикрие. Черкеза блъсна вратата на моминската стая, огледа изпънатото легло и викна жена си. Като й тресна такъв шамар, че я свали на чергите, тя си каза всичко: че Сияна всяка вечер ходи в читалището на забава, но се прибира все преди него. Черкеза си идваше от нощни смени малко преди да се съмне, хапваше надве-натри и си лягаше спокоен, след като провереше дали цялата челяд си е по леглата. Тоя път автобусът ги докара към полунощ, във фабриката беше станала авария и ги изпратиха да си ходят рано. Жена му го чу да прихлопва и заспа спокойна, мислейки, че се прибира дъщерята. Но Сияна я нямаше и Черкеза си изкара бесовете на майка й. Ошамари я като ученичка и отиде да заключи пътната врата – дето е замръкнала момата, там да осъмва!
Сияна дотърча запъхтяна и веднага разбра, че е станало нещо – майка й никога не заключваше, докато не се приберяха и тя, и баща й. Няколко пъти обиколи къщата, драскаше като котка по дуварите, но като не станаха да й отворят, свърна обратно към читалището. Чу, че някой върви след нея, ала докато се затича, преследвачът я настигна и усети да я обгръщат космати мъжки ръце. Джоната не беше пипвал женско от месеци - откакто жена му го напусна, понякога се случваше да преспи при една сервитьорка на гарата, но затвориха ресторанта, жената се прибра в селото си и той започна да гледа наоколо с кръвясали очи. Това кльощавко момиченце с тесни дънки, дето му се дърпаше, можеше и още да разцъфти, ала на гладния вълк очите правят всичко да прилича на месо… Заведе я у дома си, наля й два пръста уиски и едвам дочакал я да пийне, с очи й посочи леглото. Сияна се оглеждаше наоколо като приклещено зверче, гласът й пресекна, искаше да извика за помощ, но от устата й не излизаше звук. Стисна очи от срам и болка, и остана така, докато не го чу да захърква. Вкъщи се прибра по съмнало и се опита да се вмъкне тихичко, ала баща й вече доеше овцете. Бесът му изригна с нова сила и той стовари юмруци върху пребледнялото момиче. „От днеска – под ключ!” – изрева най-сетне и блъсна дъщеря си към къщата. Тя се заключи в банята, изпра кървавото си бельо и от тоя ден заживя в някакво страшно вцепенение. Доволна, че се разминаха само с по един бой, майка й не я питаше нищо. Някъде издълбоко усещаше, че е станало нещо лошо, но така и не отвори дума. И без това много-много не говореше с момичетата си, такива работи като девственост, менструация, секс и бременности, си бяха срамни и всеки беше длъжен да ги знае. Самата тя не помнеше от кого и кога ги научи, живееше и досега с гордостта, че се беше увардила честна до сватбата. Другото беше работа, работа, докато кръстът ти се превие, а ръцете станат като лопати. На село се оцеляваше само с труд и чест, а че жените трябваше да си опичат акъла от малки, го знаеше всеки.
Сияна изтика как да е втория срок с много тройки, но не я разпитваха дали е изкласила и дали е преминала в единадесети клас. Трябваше да се берат ягоди и череши, после назряха малините и вишните, в двора денонощно гореше огън, а колите на омъжените й сестри всяка неделя си тръгваха натоварени с буркани… имаше много копан, много животни. Момичето не подгъваше крак, трепеше се от тъмно до тъмно из огромния двор и чакаше като убиец смъртната си присъда. Ходеше с торбести, повлечени анцузи и ядеше като пиле, за да не расте проклетото бебе, пък дано да умре и само да си отиде…
Завесата се вдигна като започнаха да вадят картофите. Една вечер леля й дойде да иска коня и каруцата. Каквато си беше фурия, нахълта както си вечеряха. Сияна се изниза навън, защото очите на гостенката лепнеха по тялото й, шареха по корема и лицето й. Лелята избута паницата и изсъска:
- Бате, вий очи нямате ли, бе? Че тя Сияна бременна, от сто метра й личи!
Майката се сви, страшната истина я блъсна като мълния, да можеше да се продъни земята и да я погълне! Черкеза довлече дъщеря си за косата и я заблъска където свари. „Кой беше, уруспийо мръсна, - ревеше обезумял, - казвай кой беше!” От другата страна майка й скимтеше: „Само по главата удряй, бременна е…”. Стана такава дандания, че събраха селото. Момичето се мяташе в ръцете на баща си, жените пищяха; дотича големият брат на Черкеза да ги разтървава и само след две седмици Сияна и Джоната минаха под венчило. С издут корем и подпухнало от плач лице, булката приличаше на плашило, младоженецът още от сутринта беше пиян, но родата беше доволна – копелета без бащи в техния род още нямаше. Черкеза скърцаше със зъби от срам и яд, че дъщеря му го орезили пред цялото село. Не му беше по сърце дето тоя разбойник и грозотилник ще се разпорежда в имота му, но зетят беше по-проклет й от него, така че скоро на всички стъпи на врата. Нанесе се у тях без да ги пита, вечер пръв сядаше на масата и командваше жените кое как да приготвят, и кое кога да слагат, обръщаше ракиите една след друга и потегляше към съпружеската спалня, плетейки крака. Бременната Сияна вече не му беше интересна, друго го ядеше и то много скоро излезе наяве. Опъна нервите на всички, ходи след стария деня и нощя, душата му изчопли и докато Черкеза не раздели нивите на трите си дъщери, не миряса. Тогава младоженците се прибраха в бащината къща на Джоната, а домът на Черкеза утихна като след умряло. Старата току ситнеше до новия дом на дъщеря си, но Сияна оставаше непроницаема – като поднесеше кафето, сядаше срещу майка си и мълчеше. Мълчеше, докато старата си изприказва приказките и си хване пътя обратно. Не я слушаше, защото и без това в репертоара на майка й нямаше кой знае какво: пипера, доматите, мушкатата, козите, прасето, лютениците, туршиите. Напоследък старата носеше в престилката си плетка, дано заинтригува дъщеря си с бебешки дрешки, но бременната и на това не реагира. Чакаше само малкото да се роди. Ако изчисленията й се окажеха точни, в което не се съмняваше, международният й паспорт щеше да е готов точно след раждането. В гардероба отдавна висеше чантата й на родилка. Имаше да беснеят, ако знаеха какво има там: беше си приготвила дрехи за път, най-необходими женски дреболии и пари. Всяка вечер пребъркваше джобовете на пияния си съпруг и отделяше по малко, да не се забелязва липсата. В деня на пълнолетието си изтегли всички пари от спестовната си книжка, купи валута и заши банкнотите в дънките. Едно не можеше да се отрече на баща й – беше работлив и спестовен, осигурил беше добре и трите си деца. А това, че се надяваше нероденото внуче да поднови името му… майната им, да го кръщават както искат. Важното беше да се измъкне от родилното и да хване автобуса за София. А мине ли веднъж границата, ще я видят на кукуво лято!
По цели нощи не спеше, унесена в сладки мечти. Беше толкова млада, щеше да навърши деветнадесет едва месец преди да роди, живееше й се… На Запад ще ме лапнат като топъл хляб, разнежваше се бременната, добре, че английския ми вървеше в гимназията; ще си намеря хубава работа - сервитьорка в някой елитен бар или танцьорка, ще се запозная с хубави момчета и момичета, пак ще ходя по купони… и на купони й се ходеше, и на море, и на екскурзии не беше се находила… не я свърташе вече.
Детето се появи точно по изчисленията й. Дежурният лекар се чудеше как това слабо момиче, още почти дете, изкара на бял свят бебето си само с няколко напъна. Простодушна и невежа до деня на изнасилването, само за два месеца Сияна знаеше за себе си повече, отколкото можеше да научи за тридесет години – за това раждане се беше упражнявала с месеци. Беше тренирала по няколко часа на ден, научи се да контролира болката и да накара тялото си да я слуша. Единственото нещо, което не можа да научи, беше да изиграе в родилния дом щастлива майка – погледна новороденото си момченце с такова отвращение, че акушерката се слиса: „Момиченце ли искахте?”. Родилката изпъшка и отвърна поглед от сбръчканото личице на бебето – очите я издаваха, но щеше да се научи да контролира и тях.
Няколко часа след раждането успя да изнесе куфарчето си в съблекалнята на рентгеновото отделение. Скри го под една счупена кушетка и зачака удобен случай да се изниже. Нямаше търпение да си тръгне най-вече заради досадните часове, когато я караха да кърми бебето. Беше се запасила с лекарства и успя да спре кърмата. Пеленачето напразно се задъхваше над майчината гръд, а майка му едва се сдържаше да не го метне през прозореца. Пред очите й вече играеха светлините на дискотеките, тялото й тръпнеше от желание за уханните морски плажове…
Родителите й пристигнаха още същата вечер. Джоната поливаше на село мъжкото си чедо и се наложи да му измислят име без него. Сияна, едва сдържайки се да не хукне към автогарата, с лекота се съгласи: „Ами като ще е гарга, рошава да е – щом ще е на тате, нека да си е направо Петър, какво има още да му мислим”.
Черкеза чак се задави от радост, тозчас прости на глупавата си жена и още по-глупавата си дъщеря за срамовете, които беше брал – вдигна високо внучето и викна: „Ей го бе, моя адаш, малкият Петър!”
Сияна изкара най-дългата нощ в живота си. Ако можеше, още сега ще хвръкнеше като пиле към границата, но болницата се затваряше нощем, пък и щяха да я търсят. Стисна зъби и изчака как да е до обяд. Към два часа слезе в рентгеновото отделение, преоблече се в тоалетната и натъпка нощницата в коша. Тъпанари! Веднъж да си хвана пътя към Гърция, пък вие ми дишайте пепелта! Едно име не ми измислили като хората – нито Сия, нито Яна, съучениците ме скъсваха от подигравки: „Ето я Яна и Сия!”; нямах майка да ми каже как да се пазя да не забременея, а после ще ме вкарат с шамари в църквата, сякаш съм добиче. Нека си гледат сега и пияния зет, и ревливото внуче, ама без мен!
В полицията не я питаха нищо. Взе си паспорта, сложи перуката, после тъмните очила и отиде да пие кафе на автогарата. В автобуса влезе първа и седна най-отзад. Беше помела с един замах осемнадесетте години от младия си живот, сякаш вятър издуха от ума й бебето и всичко… единствената й мисъл да мине границата. Едва сега разбра, че беше мечтала за този момент не откакто я омъжиха, а много отдавна, още откакто, десетина-дванадесетгодишна, тръгна по нивите с майка си. Пънеше се сънена из тютюна, из царевиците и градините, а гроздаците и ябълките пееха: „Да избягам, да избягам!” Трябваше да избяга много, много надалече, някъде, където никой не я познава и откъдето не могат да я върнат в прашното и вмирисано на животински тор село; да се спаси от шамарите на баща си, от пияните мъже и отъпелите от работа жени; да забрави пълчищата мухи, миризмите на свинарниците и клозетите на двора, да забрави, да забрави… Щяха да забравят и нея, тъй както всичко се забравя на тоя свят. Нямаше да я забрави само синчето й, защото единствено то бе дарено с милостта да не я запомни.

 Следва