Immortalitas est pro patria mori

В превод от латински - Да загинеш за родината е безсмъртие

Големият лист се наклони към земята и се прекърши от клонката. Жълтеникаво-зеленото му тяло се залюля и плавно полетя надолу, без да бърза да кацне на белия перваз. Сега стъблото остана голо и самотно. Самото то се беше навело вече отдавна на една страна и кротко чакаше да се прекърши.

Това цвете ми го подари баща ми, когато бях още много малък, толкова малък, че едва си спомням. Майка ми беше паднала на колене. Цялото ù лице беше обляно в тежки сълзи. Имаше изражение, което ми се е отпечатало по-силно от всичко, що е останало в главата ми като помен. Беше изражение, което тогава не разбирах. Като пораснах малко, вече започнах да съзнавам. То беше лице на тъга. Лице, изразяващо страх и ужас. Ръцете ù трепереха толкова силно, че когато ги постави на земята да се моли, сякаш всичко се разклати. Но небето не отвърна. Беше все така мрачно и тъмно, а баща ми все така трябваше да замине. Карабината, която беше препасана през рамото му с кожен ремък крещеше. Изведнъж отецът ми се сети нещо и оставяйки оръжието в ръцете ми, закрачи бързо към вкъщи. Бях много малък, още нямах никаква сила. Баща ми беше як, плещест мъж. Но оръжието тежеше повече на неговото рамо, отколкото в моите ръце. След малко се върна. Държеше саксия, в която на пръв поглед имаше само пръст. Той застана до майка ми и я погали по бузата. Привика и мен да се приближа. Плътният му звучен глас загали ушите ми, а накара майка ми да заплаче дори по-силно. Обясни ни, че това стръкче, което е в саксията, ще стане голямо и красиво цвете. Произнесе името му на латински и каза, че значи непогасваща надежда. Остави го в моите ръце. Остави и майка ми, и огнището, все на моите плещи. Надигна се и ни обърна гръб. Къщата ни беше на няколко километра от село Еморт Патриамори и наоколо нямаше нищо, освен пустош, а насред пущинака, едно кладенче. Слънцето едва сега изгряваше. Колкото повече се отдалечаваше обреченият, толкова повече се показваше иззад равния хоризонт огненото кълбо. Скоро заблестя толкова силно в очите ни, че вече не можехме да гледаме натам. Но майка ми остана пред верандата, все така на колене, а когато плачът и секна, денят вече преваляше. Просто заспа на изсъхналата земя.

Тепърва започвах да ставам съзнателен. Мина половин година, докато разбера, че съм останал без баща и още толкова, докато осъзная колко съм наранен от това. Но аз имах вяра, че ще се върне. Майка ми не вярваше в нищо.  Нейният баща беше осъден на война от държавата, а от войната на смърт. За нея това беше страдание, което вече е преживявала. От мъка в горест, а от горест в изтезания и безсънни нощи, скоро легна на легло. А леглото стана дъсчен ковчег, който гробарите зариха с груба пръст. Изпратиха ме в дом за сираци в големия град. Единственото, което взех от цялата покъщнина беше саксията, която остави баща ми. По това време тези места бяха препълнени. А почти всеки, който по-късно излизаше от тях, се превръщаше или в джебчия, или в коравосърдечен убиец. Към мен съдбата беше по-благосклонна. Откри ме един леко помпозен, но любвеобилен и мил  готвач. Мосю Жерар. Той беше дошъл в дома, за да осиновява, а по онова време това никак не беше прието за нормално. Почти всички деца в домовете бяха увредени до живот. Не зная защо избра мен, но в момента, в който погледите ни се пресякоха, той прошепна нещо на жената, облечена в бяла престилка до него. На следващия ден дойдоха при мен да ми съобщят добрата новина. А тя наистина беше добра. Взе ме на работа при себе си, първо помагах за чистенето, а като пораснах малко започна да ме учи да готвя и ме назначи в кухнята. Обикна ме много, пазеше ме като очите си. Когато говореше за мен пред приятелите си, облечени в скъпи костюми и захапали изтънчени пури, изпъчваше гърди и гласът му изтъняваше. Пред него те се правеха на заинтригувани и впечатлени, ала после ме плюеха зад гърба му. Аз си мълчах. Знаех, че никога няма да харесат бедния сирак, когото са използвали за парцал в приюта.

Малкото ми апартаментче не беше като богатия дом на мосю Жерар, но си беше мое. Няколко години събирах пари, докато успея да го купя. Намираше се на последния етаж, докъдето градският шум почти не успяваше да стигне. Знаех да свиря на пиано, той ме бе научил и на това. Пианото бях поставил под прозореца, а отгоре цветето. Наричах този край на стаята малко късче от рая. Защото там беше всичко, което имах.

Една вечер се потропа на вратата. Беше около полунощ и силните удари по дървото ме извадиха от унеса, в който бях потънал. Мосю Жерар стоеше пред мен усмихнат, а до него имаше още някой. Той беше много висок, до малкия готвач беше като великан. Лицето му не се виждаше добре, но когато пристъпи напред, светлината го огря. Сърцето ми прескочи, после пак и после пак, и за момент дори спря. Пред мен стоеше мъртвец. Мъртвец, когото посмях да поканя да пие чай с мен. Мосю Жерар се беше измъкнал незабелязано.

Когато го попитах защо се връща единайсет години след края на войната, той не отвърна нищо, само очите му се намокриха. Бях забравил лицето му, но сега си спомних. Беше си същото, само няколко набраздили лицето му бръчки бяха нови. Попитах го отново същия въпрос. Погледът му се губеше някъде зад мен. Устните му се отлепиха и промълвиха нещо. Беше латинското име на цветето. Гневът, който ме беше обзел за момент, си тръгна. Какво, ако се беше забавил с едно десетилетие. Сега беше тук и дишаше същия този застоял въздух на малката стая, който дишах и аз. Станах да сипя чая, но още след първата крачка нещо зад мен изтрополи. Тялото му лежеше на земята. В следващия момент всичко стана бяло.

С годините се изясниха много неща. От военната администрация ми обясниха, че баща ми е бил маркиран тежко ранен още в началото на войната и са го изпратили в болница. Пратили са ни писмо по повода и никой не знае защо не сме го получили. Лекарите са съобщили, че парче от черепа се е впило в мозъка му, или нещо такова, и може да умре във всеки един момент. Когато си върнал разсъдъка и му обяснили всичко, той заявил, че не иска аз и майка ми да разбираме. И ето, че минали няколко години, а той продължавал да живее, та решил да намине да ни каже здравейте. Когато не намерил никого в къщата, отишъл в селото. Там кметът му обяснил какво се е случило, за смъртта на майка ми, за приюта, в който са ме прибрали, а пък от приюта го пратили при мосю Жерар…А да, и още нещо. Оказа се, че латинското име на цветето, което всъщност не му е никакво име, значи друго. Lus vitae necisque – Право на живот и смърт. Това ми го каза един лингвист, с когото се сближихме и станахме приятели. А цветето, то също си отиде. Един ден се върнах от кухнята на мосю Жерар и стъблото се беше прекършило. Седнах на трикракото столче пред пианото и загледах през прозореца. Аз поне имах правото на живот.