30.10.2010 г., 22:40 ч.

Далечните тъмни полета (4) 

  Проза
686 0 2
4 мин за четене

Глава Четвърта

 

Имаше дни, в които ù се искаше да е някой друг – поне за момент да размени самоличността си с тази на друг човек. Желанието беше от тези, които по някое време спохождат всеки човек... само дето нея я спохождаше твърде често.

            Казваше се Александра (Алекс за приятелите, които в интерес на истината не бяха чак толкова много) и в момента седеше на една от пейките в центъра на града, чоплеше семки и чакаше. А докато чакаше, за пореден път се опитваше да си се представи в чужда кожа. Например в кожата на онази мадама ето там – руса до подлудяване, издокарана в черно кожено яке и джинси, толкова тесни, че приличаха на втора кожа. Предполагаше, че госпожицата е от онзи тип, който майка ù наричаше „модна кучка” – или поне приличаше на модна кучка... но кой би могъл да знае със сигурност? Едва ли има човек, който да надникне в чуждото съзнание, макар някои да си мислят, че могат да го правят. Алекс реши, че във всеки случай не би искала да е на мястото на споменатата госпожица, която продължаваше пътя си, полюшвайки апетитно бедра. Не, определено не искаше да обикаля магазинчетата по цял ден, да слуша чалга да полудяване (не че имаше нещо против чалгата, но предпочиташе да я избягва, когато може – за разлика от някои хора обаче тя не се опитваше да си налага мнението наляво и надясно и да изпада в бяс от това, че има хора, които биха могли да слушат и нещо друго, освен метъл) и по цял ден да дърдори празни приказки с „приятелките” си – също толкова празноглави и високомерни като самата нея.

            Алекс се откъсна за момент от мислите си и погледна часовника си. Дванадесет и двадесет и пет. Вики закъсняваше вече с пет минути. От друга страна обаче това не беше повод за притеснение, тъй като тя винаги закъсняваше. Единствената истински добра приятелка на Алекс (и единствената, която тя признаваше за такава) не беше известна с това, че си дава много зор. „Бавно, ама славно!” – така казваше. И обикновено добавяше: „Така де, днес всички бързат като луди! Човек трябва да се поспре малко, да се огледа, да вдиша свеж въздух...” Обикновено на това място Алекс я прекъсваше, преди да е продължила до безкрай.

            Младата жена подтисна прозявката си и се огледа. Денят беше хубав, направо чудесен и най-многочислените минувачи бяха майки с деца... и тук-там някоя групичка бабички, излезли на по кафенце. На пейките наблизо седяха старци, разказващи за патилата си, а недалеч от тях група шумни тийнейджъри обсъждаха най-новото гейм-заглавие на нашумяла фирма, което се очакваше да е огромен хит, съдейки по успеха на първата част. От дясната страна изграденият преди няколко години фонтан отново беше „умрял” и липсата на вода разкриваше боклуците вътре в него – беше се превърнал в най-скъпо струващата кофа за боклук. Нататък беше киното... или поне някога беше било. Закрили го бяха преди години и сега на негово място имаше книжарница, заведение, разни магазини... Без самата тя да знае защо, внезапно я обзе особена тъга, носталгия може би. Беше стъпвала в киното само веднъж – във втори или може би в трети клас – спомняше си, че учителката беше завела целия клас на „Лебедово езеро”... или нещо подобно – някакъв анимационен филм с лебеди и принцеси във всеки случай. Спомняше си полумрака, лигавщините на няколко момчета от класа и мъмренето на учителката... а после прожекцията бе започнала и звуците бяха погълнати от гръмовния тътен на филмовата музика – тътен, който първоначално я бе стреснал, а после пленил за цял живот. След този ден на няколко пъти бе мяркала разлепени насам и натам плакати за филми, но не можеше да си спомни коя бе наистина последната прожекция. Последният плакат, който бе мернала на стената на банката, бе или на „Изгубеният свят: Джурасик парк” или на „Досиетата Х: Филмът”. А може би нито един от двата филма не беше онзи, който бе прожектиран в онази сумрачна зала. Може би бе имало някой друг, но тя не можеше да си спомни за него.

            Странното в случая беше, че Алекс бе стъпвала в киното само веднъж – а защо тогава изпитваше тази странна носталгия? Не знаеше, но я усещаше като далечен спомен, като стягане дълбоко в душата. И това не се отнасяше само за вече несъществуващото кино – отнасяше се за толкова много неща... колкото и незначителни да бяха те; като например малката метална будка в тясната уличка близо до канала, откъдето нейната майка или някоя от лелите ù ù купуваше слънчогледови семки във фунийки от вестник. Помнеше смътно човека, който ги продаваше – висок възрастен мъж с посивявяща коса, покрита с бръчки кожа, потъмняла от слънцето... единственото, което не можеше да си спомни, бе дали човекът имаше брада, или не. Като че обаче това нямаше чак такова значение. Важен беше самият спомен.

            - Здрасти, маце!

            Познатият глас я изтръгна от мислите и Алекс се усмихна неволно. Вдигна глава и видя Виктория, изправена пред нея; слънчевите лъчи хвърляха ярки отблясъци по тъмните ù очила – вдигнала ги бе над очите си и примигваше срещу нея.

            Алекс се изправи.

            - Здрасти и на теб. Тръгваме ли?

            Виктория кимна:

            - Тръгваме.

 (следва)

© Владимир Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??