Дали си слънце? Или луна си, която в очите ми залязва... И се слива... с нощната тъма, в която сама съм и мисля за теб... Дали си слънце? Или вечерница си, която на луната е приятел, и залязваш с нея, за да се преродиш и сутрин с ново име... ден след ден... Дали си слънце? Или вода си, която по мене се разлива и отмива спомени от миналото... Дали си слънце? Или въздухът си, който дишам, който дава ми живот... Въздух, в който като птица аз летя, без страх от буря... Дали си слънце? Или нощ си непрогледна, в която глътка въздух тъй последна се изтръгва от мен при всеки спомен... и не си ли ти нощта и въздухът, и споменът прекрасен... Дали си слънце? Или книга си, която неуморно все чета и така и не я свършвам, и видя ли, че краят наближавам, пак в началото се връщам... Дали си слънце? Или малък си астероид, привлечен нежно от небрежната ми гравитация... и можех ли аз сблъсъка да изчисля... Дали си слънце? И аз Земя ли съм, че все около тебе обикалям? Дали си слънце, което да ме заслепява... живот да дава, но тъй недостижимо, тъй красиво в недостъпната си самота... Не си! Слънце ти за мен не си и никога не ще си! Към теб гледам с очи отворени... Протягам се и те достигам и всяка самота за мен достъпна е - идвам и прогонвам я! Дали си слънце? Не, не си!

ПП: Не знам дали това се класифицира като литературно произведение, защото не съм убедена, че отговаря на множеството критерии на литературата, но пък е откровено, съдете го както желаете:)