11.03.2010 г., 14:49 ч.

Децата на изгрева 

  Проза » Разкази
668 0 0
8 мин за четене

Седях на пясъка, гледайки небето. Чувах голямата и шумна тълпа около мен, звука на китарата, която някой беше донесъл, пукането на запаления огън. Потреперих нервно, а вятърът се вкопчи в косата ми, играейки си с нея като с малко дете. Ето ме тук. Мирисът на пушек и море ме опияняваше, караше ме да мисля за всички онези неща, които искам да видя, които ми предстоят. Защото аз съм млад човек и животът е пред мен, нали? Силно ми се искаше да го вярвам. Винаги съм го искала. А в крайна сметка коя съм аз, каква съм аз? Не, не ми се задълбаваше в такива дълбоко философски размисли, когато чаках изгрева. А в небето даже нямаше помен от слънце. Разбира се, че не, рано беше още. Малките очички на звездите все още не искаха да изчезват, наблюдаваха ме, като хиляди деца, там горе, искаха нещо от мен, ама какво? Разтръсках глава, прогонвайки тези мисли. Интересно, защо изобщо ми влизаха в главата такива неща? Дали огънят и алкохолът вече започваха да ми въздействат? Да, много въпроси, а нито един отговор. Разтърках помръкналите си очи, поглеждайки към компанията - всички тези хора, които обичам, там, заедно - а аз не се чувствах част от тях, аз дори не се чувствам част от себе си през повечето време! Казват, че нощта преди първата юлска сутрин докарва странни мисли в главата на човека, който я чака. Тогава разбрах смисъла на тези думи. Първото ми посрещане на изгрева, а аз се опитвах да се дистанцирам от компанията, към която, по принцип, бягам с всички сили. Какво ми ставаше?
Незнайно как Георги се оказа до мен. Той умееше да усеща, когато нещо не беше наред. Познаваше ме прекалено добре, погледа, нервните движения, явно всичко му беше подсказало за объркването ми.
- Всичко наред ли е? – чух аз гласа му. Разбира се, той нямаше проблеми. От четири години насам посреща първите лъчи на слънцето все на този плаж. Ех, тези морски чеда. Чувстват крайбрежието като част от себе си. Искаше ми се и аз да съм такава, да разбирам езика на чайките, на морето.
Промърморих едно „да”, явно доста неубедително, защото зелените очи на Георги се присвиха в подозрение.
- Цигара?
Без да кажа нищо, поех подадената, не погледнах и марката ù, въпреки че по принцип пушех само едни-единствени. Не му беше времето за такива предразсъдъци. Извадих малкия клипър от джоба си, щракнах, запалих и усетих как димът навлиза в мозъка ми, в гърлото ми, в дробовете ми. Георги също запали. Няколко минути пушехме в мълчание, слушайки как хората зад нас пеят някаква песен на Дженис Джоплин, гледахме и другите огньове, запалени по плажа, които приличаха на малки свещи. Когато фасовете вече бяха в пясъка, той се изправи и ми подаде ръка. Погледнах го с недоумение.
- Разходка по плажа?
- С удоволствие. – усмихнах се аз и се изправих с негова помощ.
Дори не ни обърнаха внимание, когато тръгнахме по плажната ивица, хванати ръка за ръка, а хората от другите компании ни гледаха, подсвиркваха и подвикваха някакви неща. Хм, дали ни мислеха за двойка?
- Знаеш ли, – гласът му отново стигна до съзнанието ми – когато съм объркан, започвам да бягам. Това ми помага.
- Бягаш. – повторих аз – От себе си?
- Не. Към себе си.
Погледнах го усмихната и двамата се понесохме в луд бяг по топлия пясък. Усещах как вълните на морето галят стъпалата ми, виждах отпечатъците, които оставяхме по пясъка, косата ми бясно се размяташе около главата. И, о чудо – обърканите ми мисли оставаха след мен! Успявах да ги махна оттам, откъдето не ми трябваха, не ми трябваха съмнения, лоши неща, не! Всички тези неща трябваше да останат погребани в тази дяволски прекрасна умираща нощ. Все така тичащи, ние преминахме по цялата плажна ивица и стигнахме до края.
А там беше фарът. Старият фар, който не работеше от години, но беше идеално място за релаксация и събиране на мислите, миризмата на леко прогнило дърво и стара постройка беше навсякъде, а и го нямаше онзи гаден дразнещ пясък, който щипе леко по ходилата, защото фарът бе върху нещо като скала. Двамата с Георги пъргаво се покатерихме и седнахме до него. Той запали още една цигара, предложи и на мен, но аз отказах, бях решила да ги спра скоро. Загледахме се в небето, в което още нямаше и намек да се опита да се развидели. Дъхът ми беше учестен заради бягането. Цигарата му свърши, Георги ме погледна с блестящи очи.
- Продължаваме ли?
Изгледах го, чудейки се дали се чувства добре или свръхдозата свръхсвобода му действаше по онзи странен начин, който само ние си разбирахме. Той се ухили.
- Хайде де! Моля те!
Усмихната, се изправих. Знаех си, че ще е така, още откакто стопирах първата кола на пътя за морето. Знаех си го.
Следващият половин час мина в спринтиране до края на бреговата ивица и обратно. Запъхтяна се бях вкопчила в ръката на Георги, чувах трудното му дишане и си напомних следващия път, като запали, да отнесе един шамар от мен. С кратки почивки успяхме да се върнем до нашия си огън, който познахме по русата коса на Миро и познатия вик: „Ей, къде ходите вие, двамата?!” Усмихнахме се и промърморихме нещо в отговор, а после умът ми отново се залута из нощта и се замислих за морето. Замислих се как, докато с Георги се носехме по плажа като вятъра, водата заличаваше стъпките ни, оставени в мокрия пясък. Можех да свържа морето с времето. Можех да го свържа и с любовта. Със собствените си емоции. Да, нали все пак аз съм поетеса? И можех да свържа всичко с всичко друго? Така е. Но с какво можех да свържа себе си?
Всичко започва от края. Морето на моя живот започна от края на града, в който живея, защото се отправих напред във Вселената и бях пътник. Нито тук, нито там. Бях блуждаещ електрон, опитващ се да намери. Какво да намери? Не знам. Мислите ми се объркваха, шумът на вълните навлизаше в мозъка ми като някаква разсейваща музика, бъркаща се в думите ми, когато се опитвах да кажа нещо. Наблюдавах прекрасните и така изцяло живи хора около мен, а душата ми се чувстваше свободна, исках да полетя ей там, сред звездите, които горяха като прекрасни ароматни свещи и приличаха на експлодиращи паячета в мрежата на небето.
Сетих се за един цитат на Керуак, така както си седях: „Нека крещим стиховете си по улиците...”
- „... Нека предсказваме земетръси!” – довърши Ваня - момичето, което седеше до мен, и аз подскочих от изненада. След малко обаче се усетих.
- Пак мислех на глас, нали?
Тя ми отговори с „Да, така е.”, а после и двете се разсмяхме и след няколко минути искреният и весел смях на цялата ми компания ехтеше по плажа, сякаш викаше най-накрая слънцето да се покаже. Да, това бяхме ние. С едни и същи мисли за душата, тъмнооки, седнали около огъня, припявайки, чакайки. А освен нас беше и морето, което чувахме като фонова музика, бяха и другите компании и другите огньове, които припукваха весело.
- Прекрасно е, нали?
Обърнах се и видях отново Георги, който все още изглеждаше изтощен от бягането, но пък очите му блестяха.
- Уникално! – налагаше се да крещя, за да можем да се чуем от звука на китарата.
- Понякога – извика ми той в отговор – можеш да си помислиш, че човек само от това има нужда!
- Че от какво друго да има? – включи се в разговора Ваня, която седеше до мен.
- Ами, нали знаеш!
От погледите ни той разбра, че явно не знаем, затова обясни:
- Хората твърдят, че имаме нужда и от свобода, от вятър, от кислород, от вода, от храна, от забавления...
- От любов! – добавих и аз.
- Е, не мислите ли, че всичко това е събрано тук?
Музиката спря и някой друг от компанията се обади:
- А и има и море!
Отново се разсмяхме, но си знаехме, че сме прави. Или поне аз знаех, че Георги е прав. Ако можех само ей такива вечери да имам, то щях да си живея по-пълноценно, отколкото някога бих могла изобщо.
- А я си помислете – обади се пак Ваня, - че след няколко години ще пораснем!
- Не говори така! – каза някой и всички закимаха енергично.
- Ами така си е! Я ни вижте! – тя разпери ръце, сякаш искаше да ни прегърне всичките, но всъщност ни подканяше да се погледнем един друг. – Петя е най-малката тук, а тя е на шестнадесет. А аз и Ели се дипломираме тази година. Нима това означава, че няма да имаме повече време за такива неща?
- Ванче, не говори така – опитах се да ù влея малко здрав разум аз, защото виждах как отчаянието завладява очите ù. – Винаги ще има време за море. Винаги ще има време за пътуване. Винаги ще има време за приятелство и любов.
- Освен това – подкрепи ме Миро, – веднъж намерим ли се, ние не се пускаме. И се търсим, и се намираме, именно защото България е толкова прекрасно малка страна.
- На нас целият ни свят е малък – добави Петя. – А и имаме цяло море-живот пред нас и всяка вълничка ще е един прекрасен момент като този.
Поставена пред тези необорими аргументи, Ваня не каза нищо, но се усмихна и всички, които видяхме това, се успокоихме. Лошите мисли бяха останали назад, точно както при мен, точно както при всички нас в тази вълшебна нощ.
Миро отново хвана китарата си, хората пак запяха. А после не помня. Легнах на пясъка, преброих пет звезди и заспах, уморена от емоциите, бягането и разговорите. Шумът на вълните също беше там, в спокойния ми сън. Аз бях вятъра. Аз бях слънцето. Бях всичко, което се докосва до морето, бях силует, който бяга напред - назад и усеща водата под краката си, а тя беше толкова солена, студена и синя. Тъкмо се опитвах да махна звездните прашинки от косата си и да продължа да тичам, усетих как някой ме разтръсква.
- Ели! Елеонора!
Отворих очи и видях Георги. Канех се да му кажа да си ме остави в морския ми рай, когато разбрах, че другият морски рай също ме чака. Без да го изчакам да ми извика, че слънцето изгрява, го хванах за ръката и го помъкнах към морето. Чувах крясъци „Джулай!” , „Лято!” и „Море!”, като че ли ги викаха при нас. Пясъкът оранжевееше като портокал, треперех от студ, треперех от красота. Първият лъч се появи, а ето ни и нас, чакащи да поздравим слънцето в новия свят с първите тонове на песента.

© Анджи Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??