Седях на пясъка, гледайки небето. Чувах голямата и шумна тълпа около мен, звука на китарата, която някой беше донесъл, пукането на запаления огън. Потреперих нервно, а вятърът се вкопчи в косата ми, играейки си с нея като с малко дете. Ето ме тук. Мирисът на пушек и море ме опияняваше, караше ме да мисля за всички онези неща, които искам да видя, които ми предстоят. Защото аз съм млад човек и животът е пред мен, нали? Силно ми се искаше да го вярвам. Винаги съм го искала. А в крайна сметка коя съм аз, каква съм аз? Не, не ми се задълбаваше в такива дълбоко философски размисли, когато чаках изгрева. А в небето даже нямаше помен от слънце. Разбира се, че не, рано беше още. Малките очички на звездите все още не искаха да изчезват, наблюдаваха ме, като хиляди деца, там горе, искаха нещо от мен, ама какво? Разтръсках глава, прогонвайки тези мисли. Интересно, защо изобщо ми влизаха в главата такива неща? Дали огънят и алкохолът вече започваха да ми въздействат? Да, много въпроси, а нито един ...