ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА: В АДСКИЯ КОШЕР
Жуженето се засилваше и ставаше направо непоносимо. Но странно защо момчето не усещаше досега с опасните насекоми. Внезапно шумът спря и там се появи една ръка. Беше отрязана. Момчето се ужаси. Беше неговата собствена. По дяволите! Какво търсеше тя тук! До нея имаше ритуален eрбузон10, който беше с дръжка, изработена от чист обсидиан и полирано до блясък острие. Може и да не изглеждаше много футуристично, но определено беше адски красиво. Кичур от косата на Казук Мон се мъдреше точно до острието. Момчето бавно започваше да проумява, че пъкленият заговор е много по-дълбок. Казук Мон не си сътрудничеше със демоничните сили по свое желание, защото ясно усещаше, че техните намерения се променят и в тях вече почти няма място за него, но силата на договора го задържаше и то се опитваше да го унищожи, но не можеше да го направи сам. Беше му необходима опитна мишка като Зонтул, която не задава твърде много въпроси и не претендира твърде много.
Пред очите му се изясни една картина, когато Казук Мон го подготвяше за церемонията. Той поиска от него също кичур от косата му. А косата на Ембориан беше като златно жито. Той с неохота се беше съгласил на това. Пътят към това да стане Маг Ту беше свързан с жертви.
След това чу Казук Мон да се оттегля в “чистилницата” и да произнася забранените думи. Те прогориха ушите му като въглени.
Азус Но Истро Камус Донаро Ву Ирт Ам Хон – сипеше неразбираема магическа формула чародеят, а по лицето му се беше разстлала дяволска усмивка.
Послушникът се беше вцепенил. И беше затаил дъх, за да не пропусне нещо от страшната тайна.
Скъсването на договора няма да е толкова просто, но така ще спечеля поне още два месеца – говореше в унес Казук Мон. – А през тях може да стане всичко.
По челото му избиха ситни капки пот.
- Но, разбира се, послушнико, ти си важна част от плана ми – смотолеви той.
После видението постепенно се разми, докато не изчезна напълно. Никъде преди Ембориан не беше виждал тези неща. И сигурно нямаше да ги види никъде отново.
После дойде редът на ново видение, което беше може би малко по-смразяващо.
Той беше на училище. Неговото училище. И всички неща, които си беше спомнил, изплуваха в съзнанието му.
Масивната сграда беше със своего рода технократски чар и носеше звучното име “Артук”. Тук се обучаваха децата на повечето снобари от планетата Зегандария. Много от тях бяха предпочели именно това място, поради простата причина, че нямаше да вземат децата им никъде другаде, дори и да платят нужните такси.
Толкова далечно и странно – промълви момчето. – Някъде там остана душата ми.
Видението се смени и той видя няколко от училищните хулигани да сипят закани срещу едно друго беззащитно момче. То се беше свило като малко котенце и просто очакваше последния си час.
- Давай парите, хитрецо – ревнаха те. – Твоята душа отдавна е загубена и скоро ще изчезне – присмя се Намуро. – Не ни баламосвай! Вашите имат пари с чували, а ти не си внасяш седмичната вноска. Това е просто обида.
Другите училищни хулигани кимнаха в съгласие. Те напълно одобряваха постъпката на своя шеф. Просто все още не бързаха да се намесят.
- Ей, оставете го – ревна Ембориан.
- А, ти ли, малка отрепко? – промълви със зле прикрита неприязън Намуро. – Защо се закачаш с нас? Не ти ли е мил животът, а? Тоя малкият е пътник и без нас – пълен загубенак в живота.
- Оставете го – изписка малкият, стиснал своите юмруци.
- Е, добре – привидно примирено каза Намуро. – След като завърши, животът ще му разкаже играта, но това не означава, че не трябва да си плаща на нас – не за закрила, а затова, че просто търпим присъствието му.
Момчетата отминаха със смях. Те дори не бяха го докоснали.
- Бягат от мен като от чумав – осмели се да каже той. – Така е – аз съм обречен!
- Спри да се самосъжаляваш, а се стегни и им покажи, че можеш – насърчи го Ембориан. – Само така ще им затвориш устите!
Момчето наведе глава и нищо не каза.
- Може и да са прави – въздъхна то.
Двамата се запътиха пак към класната стая. Училището беше празно като гроб.
После видението отново помътня. Ембориан ясно видя, че момчето се беше надвесило над парапета на високото училище. То беше на цели шест етажа. Ако погледнеш надолу, погледът ти направо помътняваше – толкова високо беше. Стандартната височина за етаж беше повече от шест метра. Духаше силен вятър и небето беше мрачно. Момчето погледна надолу – не искаше да скача.
“Направи го! Какво чакаш! Просто го направи и всичко ще свърши завинаги!” – дочу се дрезгав глас. Момчето се поколеба. Пред очите му минаха всички спомени един по един.
- Нямаш смелост дори за това, а малък хитрецо – чу той подигравателен глас зад себе си. – Но, нямаш друг изход – само това може да измие срама от лицето ти. И тогава ще имаш известен респект от мен.
Беше Намуро. Смееше се злорадо и доста изкуствено. Беше сам. Явно бандата му се мотаеше някъде из града и разпускаше по питейните заведения.
- Завършваме след около една година и тогава всички ще разберат какъв си! Толкова дълго се опитвах да им разкрия истинската ти същност! Но те ти вярват! Успяваш да ги измамиш!
Намуро бавно се приближаваше и се опитваше да гледа доста навъсено. Момчето беше на ръба. Толкова сам и толкова жалък. Поне в собствените си очи. Когато се приближи още малко, добави язвително:
- Сега поне парите на баща ти не означават нищо! Е, ти никога не си го демонстрирал, но никога и не си бил в отбора на играчите. И няма и да бъдеш!
Беше вече на една ръка разстояние. И момчето го сграбчи за яката. Напълно неочаквано.
- Пусни ме, малък хитрецо! – Намуро подивя и започна да пръска слюнка като градинска лейка.
Но момчето не отслаби захвата си. Стисна го много здраво. Тогава той видя очите му, пълни с тъга. И се стъписа. Той видя пред себе си човек, който няма какво да губи. Зъбите му затракаха от страх. И в този миг и двамата полетяха в бездната.
Видението отново помътня. И мракът се разстла около момчето за доста дълго време. Мина прекалено дълго и изведнъж то видя още един доста неприятен момент.
- Къде са паднали? – извика директорката.
- Тук, тук – завикаха доста гласове.
- Размазали са се като хлебарки – дочу се един глас.
Зонтул нямаше смелост да погледне размазалите се – беше направо отвратително. Погледът му само падна върху Намуро, който носеше несъразмерно големи антигравитонни ботуши.
След малко и това видение изчезна. В кошера настана необичайна тишина и се спусна гъст и отвратителен мрак. Зонтул остана като вледенен от ужас. Виденията като че ли го бяха залели с кофа ледена вода. Внезапно кошерът го изплю като бонбон, който е бил твърде неприятен на вкус.
Пред него стоеше демоничният херцог и се смееше. Беше наистина отвратителен. А монтираният крокодил се зъбеше глуповато.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
10 Ербузон - нож за извършване на ритуали, изразяващи се в отрязване на определени части от тялото при избора на Маг Ту.
© Атанас Маринов Всички права запазени