Déjà vu - 3

Déjà vu - 3

       Споменът за съня в деня на смъртта на Фил остана малка съкровена тайна  за Дара. Тoй винаги  връщаше мислите ù към истинската любов.Чувство, което правеше хората щастливи един друг и превръщаше най-обикновените моменти в съвършени.

      Един обикновен мъж я люлее на една обикновена люлка под звездното лятно небе и сърцето ù  хвърчи в най-необикновен порив към него със всеки замах.   

     Спомени, като този, Дара търсеше съзнателно и настойчиво в действителността. Копнееше да ги превърне в дежа ву. Само че в живота нищо не става по поръчка и миналото трудно оживява  в реалността.

       Въпреки това тя не се отчайваше. Вярваше, че един ден отново ще я срещне -  онази истинската любов.

       Омъжи се. Роди дете. Но, истинска любов, така и не намери през годините...

       В банята Дара  изми зъбите и лицето си. Вгледа се в себе си. Изглеждаше нормално. А всъщност доста се беше променила и остаряла. Много неща преживя. След смъртта на Фил, черната гостенка непрекъснато я следваше  по петите.

      С какво съгреши? Какво беше правила в някой от предишните си животи, та сега ù  се връщаше?

      Спомни си мъжа от съня сутринта. Сънуваше го. Може би нейното безпокойство означаваше, че той също мисли за нея. Тя знаеше кой е той:  уви, вече минало в живота ù. В това минало  нещо бе останало недовършено, неизречено и премълчано. За съжаление има думи и чувства, които трудно се забравят. Той явно още не беше успял... Иначе сънищата щяха да спрат. Тези сънища я плашеха. Не предвещаваха нищо добро...

      Когато Дара осъзна способността си да наднича в  съзнанието и мислите на най-близките и обични ней хора, се изплаши. Помисли, че е болна. Хвана я страх, че е отключила своята двойнствена  шизофренна същност. Знаеше, че всеки човек е потенциален носител на болестта, която разстройва съзнанието и обсебва с мании, видения, двойнственост, натрапчиви мисли и изкривяване. Консултира се с психиатри и психолози. За нейно успокоение. всичко беше наред. Просто изострена чувствителност. Но, въпреки всичко тя не споделяше с никого  способностите си. Пазеше в тайна различието си от другите. Пазеше ги години наред.

     Спомените ù  отново я върнаха  назад във времето.  Беше родила дъщеря си. В дома на съпруга ù  цареше приятелство и разбирателство между млади и стари. Живееха заедно в огромен апартамент.  Тя се беше привързала към новото си семейство. Всички я приемаха, освен деверът. Гледаше я някак странно и подозрително. Все не беше доволен, нито от подаръците по празниците, нито от отношението на родителите им към нея. Сигурно ревнуваше.

     Случи се няколко дни преди Коледа. Дара кърмеше малката в детската стая. Никой не ги безпокоеше,  когато се усамотяваха. Тези дни обаче тя чувстваше някакво невидимо напрежение в къщата. Все още не беше осъзнала добре уменията си, но някак съзнанието ù  беше нащрек.

      Усети, че  в съседната стая нещо се случва. Изтрополи се. Вратите се удариха една в друга, някой влезе и излезе. В този момет се чу се шум от счупено. Полилеят в детската стая се сгромоляса от тавана и този неочакван шум стресна и нея и детето.  Малката се разплака, кърмата и сякаш секна и тя усети хлад от отворената балконска врата. Огледа се  учудено, защото в стаята нямаше балкон.

    Апартаментът изведнъж утихна,

.... а пред очите ù се мярнаха  къси руси коси и две здрави ръце, които подхванаха с голяма сила едно човешко тяло и го преметнаха  от балкона в съседната стая, почти като на шега.

    Очите на една жена я молеха. Молеха я  да не излиза от стаята. Молеха я да мълчи. Молеха я да забрави и прости. Молеха я - не за помощ.

   Беше зима. Но една пеперуда, разперила криле кацна върху белия сняг и снежинките полепнаха по крилата ù ...

      Дара успокои малката и я остави  в детското легло. Видението я разстрои. Тя излезе от стаята и надникна в хола. Нямаше никого. Празно, а не трябваше да бъде така. Къде бяха отишли всички? Ясно бе чула шум от стъпки и удари на врати. Запъти се към балкона на малката стая. Също празна. Трябваше да погледне навън Излезе и застана до парапета. Погледът и сам намери това, което търсеше. Долу, върху студената земя лежеше жена.  Дара застина. Тъкмо бе започнало да вали и снежинките се се сипеха върху неподвижното тяло. Изведнъж ù  се стори, че  някой стои зад гърба ù . Докосна рамото ù. Дара се вкамени. Пред очите и се мярнаха  далечни фрагменти от неясно бъдеще, на които тя не обърна внимание, защото ù  се зави  свят. Олюля се и за малко да припадне.

     Не знаеше какво да прави. Постоя няколко минути без да се обръща.  Отново видя очите: Молеха я да мълчи и да стои в стаята си. Бяха очите на жената, лежаща долу, върху белия сняг. Обърна се. Зад гърба ù  вече нямаше  никой...

    Не можеше да стои безучастно. Позвъни на бърза помош. Позвъни в полицията. Слезе да търси съпруга си. Намери ги долу.

   Беше я пренесъл. Седеше до нея: гол до кръста, коленичил върху студената земя. Беше я завил с пуловера си  и якето. Снежинките хвърчаха наоколо в хаотичен транс и лепнеха по голото мъжко тяло, приведено и смачкано от болката и ужаса на станалото. Той  говореше  тихо и масажираше крайниците ù .

-          Дара, - промълви жената.- Не оставяй детето си само. Ти излезе от стаята. Моето  дете е тук, при мен, а твоето – не. Замълчи. Не казвай нищо. Иди и се погрижи за малката. А след това донеси  топла дреха. Моето дете мръзне на снега. - очите ù  говореха и молеха. - Сега имаш две деца: твоето и моето. Забрави всичко останало.  

    Падащите снежинки премрежиха погледа ù  .

   Дара се опита да отговори, но не можа, защото виждаше само шарения пуловер, разстлан върху белия сняг и кой знае защо той ù  заприлича на крилата на огромна пеперуда, върху които лепнеше мокрия сняг...