Вероятно и ти помниш, читателю, ако си над петдесетте, големите зими от детството си в Делиормана с навалял над метър сняг. Не знам в кой клас бях, вероятно във втори или в трети, в една мразовита декемврийска вечер у дома се бяха насъбрали пет-шест комшийки и се захванаха да правят кетен халва. Помня, разтопиха захарта в една голяма тенджера, после изляха карамелената течност в тави и я оставиха върху снега да поизстине. След няколко минути отлепиха охладената смес от тавите и започнаха да я разтеглят на къдели, застанали една срещу друга на около метър разстояние. Яко теглеха и премятаха оранжевата разточваща се маса, която постоянно побеляваше и накрая ставаше толкова бяла, колкото снега. През това време едната от съседките припичаше брашно в голяма медна тава,  после я изнасяше навън и я оставяше върху снега да се поохлади. Най-накрая изсипваха препеченото да златисто брашно върху голяма дървена софра и започваха да овалват белите захарни чилета там, докато почнат да се отделят фини нишки, досущ като брадата на дядо Мраз.

        Тогава не се празнуваше Коледа, а само Нова година. Ние, децата на 60-70-те, слушахме и знаехме само за Дядо Мраз. Докога съм вярвала в неговото съществуване ли? До втори клас, когато на новогодишното тържество в читалищния салон щом започнаха да раздават подаръците, припознах в добрия старец, седнал на трикрако столче до пищно украсената елха, чичо Кольо.Човекът, който през междучасията мъкнеше в класната ни стая с една висока тенекиена кофа големи цепеници и ги пъхаше през кръглия отвор в туча на печка „Перник“, висока колкото ръста ни. Познах го по гласа. Не помня да съм изпитала разочарование от разбулената тайна за белобрадия добряк и тържеството на истината за него.  

         Не знам защо, но като дете не отдавах особено значение на подаръците. Може би защото не съм била лишавана от необходимото или заради това, че още ненавършила осем години, баба започна да ме учи да плета и да бродирам. Пък можех и да чета вече и си вземах от читалищната библиотека книжленца с ярки и красиви илюстрации. Бях се научила да разпознавам буквите по заглавията на вестниците „Работническо дело“ и „Нова светлина“, на списание „Нов живот“. Така не познах никога скуката. Не са ми липсвали играчките в детските ми години, особено през лятото. Докато възрастните копаеха по нивите, ние с брат ми беряхме полски цветя, нацъфтели по синорите, изплитахме от тях венчета и си красяхме с тях главичките. Пък и толкова много живинки имаше в тревите и в пръстта! Наблюдавахме техните странни навици и поведение, но не ги убивахме. Баба често ни напомняше, че да смачкаш мравка, червей, охлюв, оса или калинка е голям грях и Аллах може да ни накаже за жестокостта ни, като пусне върху нас голям  камък.

Спомням си обаче, че като съвсем малка имах кукла, но е истина и това, че често се включвах и в момчешките лудории на бандата на брат ми, в която най-предпочитаната игра беше "Партизани и фашисти". Пушките и на едните, и на другите бяха издялани от дъски след  дълги прошения към дядовците или бащите им. Как искам да съм отново дете! Вероятно и други възрастни ги обзема от време на време този копнеж за завръщане в детството. Защо ли?

        Душата! Може ли да си остане тя същата, като в детството – безгрижна, жизнена, неподправено наивна, чиста и бяла, като оная халва, чийто вкус още помня. В интерес на истината, много прилича на измитския деликатес „Pişmaniye“, една от емблемите на града, от който при всяко свое завръщане от Турция в България брат ми носи по цял кашон и подарява по кутия  на роднините и приятелите си тук. Преди два-три дена по свой приятел пак беше ни пратил от най-луксозния му вариант. Някои от ромбоидните бели парченца пресована халва бяха гарнирани с шамфъстък, други бяха обвити с шоколадова глазура. Сладка, вярно, гали небцето, но не е същата като оная, която навремето в моето детство в големите зими я правеха жените от нашата махала. Повечето от тях вече не са сред живите.

        Как да забравя двете ни съседки, сестрите шегаджийки леля Кямиле и леля Кадрие – майсторките на халвата?! Ами вуйна Юкюш! Млада булка, наскоро доведена от съседното село Шишманово, доста мургавичка, тя често ставаше мишена за закачките на двете си съседки майтапчийки. Те не изпускаха сгоден случай да ѝ подметнат, че е по-черна даже от циганките в селото. Вуйна Юкюш не се хващаше на техните приказки. Премяташе с рязък жест тежките си гарвановочерни плитки на гърба и отвръщаше засмяна: "Кarayım ama, bir çuval parayım "*, а прихналият ѝ смях звънтеше и се разнасяше като глухарчен пух наоколо. Тя беше все още калфа в халваджийския занаят.

        Рядко, много рядко зимните вечери оставаха несподелени. Една вечер у едната съседката на седянка, втора у другата ….  Даже когато вече хората от село започнаха да си купуват телевизори /черно-бели/, спомням си нашият беше „Темп“, пак не престанаха седенките през дългите зимни нощи. Ние, децата, обикновено сядахме по леглата, а майките – на пода по постланите върху килима агнешки кожи. Хем предат, хем плетат, хем не изпускат от очи екрана. Над дузина човека се събирахме в една стая, но за всеки имаше местенце. Помня с какво нетърпение очаквахме поредния епизод от филма „На всеки километър“. Не помня колко серии беше, но скоро след като приключи излъчването му, наложи се баща ми да смени пружините на леглата. Бяха се разтегнали почти до пода от тежестта на седящите по тях. Тогава матраците още не бяха на мода.

        Та, напоследък честичко си мисля за белите неща – за белите ризи, за белите кърпи, с които се забраждаха кооператорките, докато работеха по блоковете на ТКЗС-ето в летните горещини … Мисля си и за белите души. За ония, които оставят светли, вълнуващи спомени в паметта ни. Кои са белите души ли? Дали все още ги срещам? Докосвали ли са ме? Колко са? Не знам колко са, но не са и малко. Доброто изсветлява  душата, а много добро съм видяла аз от близки, роднини, приятели, колеги, че и от непознати. Той – светът – не е нито лош, нито добър. Свят като свят – пъстър, разнолик, съвършен и хармоничен, прекрасен! И зиме, и лете. Пролет и есен. Та той от Всевишния е създаден, не от нас, хората.

        Аз как виждам света ли? Такъв, какъвто е съграден в моите представи през детството ми – обичливо споделен. Може би и затова се завръщам често в спомените си. За да съм в света на доброто и бялото. Какво е доброто ли? Подадена ръка, утеха, доверие, благодарност, признателност ... Уважение, дискретност, грижа, помощ, скрити в премълчано деяние. Доброто прави човешката душа лека и крилата, без значение дали го даряваме или получаваме. Само че някои от нас предпочитат да го получават, а забравят да отвърнат със същото. Дали доброто изисква усилия на волята?  Ами да, нали затова сме тук, на земята! За да познаем волята на Всевишния, да се отзоваваме на поканата на Спасителя за съзидателно себепознание и стремеж към добротворство. А дали проглеждаме в Смисъла на съществуванието си?

        Усещали ли сте как понякога, като разговаряте с някого, ви става светло, радостно и празнично на душата, а след  разменени реплики с друг, имате усещането, че са стоварили торба с камъни на плещите ви? Ръбати, зъбати, гърбовете на всички ни помнят болката от забиването им в плътта ни. Може, може да се познае кой каква душа носи под дрехите си. Възможно ли е да опазим душите си чисти и бели, като искрящия делиорманския сняг? Вероятно – да, ала прошка трудно се въздава, но е нужна, за да бликне обичта отново в сърцата ни. Само споделеният с обич живот е сладък  – като вкуса на кетен халвата или pişmanıye-то, ласка за небцето. Не проумявам обаче как се съвместяват белотата на снега, безпощадно щипещия делиормански студ и сладостта на двата деликатеса. И не само това. Още много неща не знам и вероятно така и ще си отида от този свят – неузнала, неразбрала, неосъзнала много истини за живота и за човека. И за себе си, разбира се! А от незнание знаете ли как боли? Като премръзнали пръсти от лютия, сковаващ всичко живо януарски студ в Делиормана.

*

"Кarayım ama, bir çuval parayım " - "Черна съм, но цената ми е цял чувал пари".

Из "Завръщане" – сборник с разкази

Самадхи