Демиургът

19.12.2012 г., 18:07 ч.

Проза » Разкази

624 0 3

5 мин за четене

Демиургът гледаше внимателно света, който беше създал. Този разкошен свят, роден от неговата мисъл и воля, изваян педантично до най-малките детайли с безкрайна любов и старание. Пред него се простираха обширните равнини, жълтеещите поля, тучните долини през които се плискаха пенливи потоци, тръгващи от недрата на високите планини и техните насечени, скалисти зъбери и събиращи се в пълноводни реки. Обхождаше света и наблюдаваше своите творения: хората, които го населяваха, обитаващи градовете, мислейки си, че са построени от тях, без ни най-малка представа за това, че всичко беше негово дело. Всичко, до последната песъчинка: изградените пътища, автомобилите, които караха, различните съоръжения, които подобряваха живота им. Мънички, крехки и беззащитни, зависещи изцяло от неговата воля. Не си даваха сметка, че той е над тях, внимава за всеки един от тях и е във властта му без никакво усилие да покоси с едно нищожно докосване както отделния човек, така и да срине с един замах цялата тази малка, изящна вселена. Разхождаха се, бързаха нанякъде, стояха на място, седяха на припек, запознаваха се, приказваха един с другиго.

Демиургът си спомняше трудностите, които бе имал, докато ваеше този свят, проблемите, с които се бе сблъсквал, начините, по които ги бе решавал, така че всяко нещо да бъде на мястото си, да бъде отделно и същевременно неразделно свързано с всичко останало, така че макар и да може да бъде възприето в неговата отделност и самостоятелност, да бъде осъзнавано като цялостно и завършено творение. Разбира се, Демиургът виждаше дребни пропуски, които бе допуснал тук и там, откриваше някои несъвършенства, опитваше се да ги отстрани, ликуваше, когато успееше, страдаше, когато не се получаваше, но съзнаваше, че тези малки недостатъци бяха прекалено незначителни за да бъдат забелязани от хората, от онези, които нямаха неговите очи.

Наблюдаваше движението в този негов свят, съвършения танц на тази амалгама от организми и механизми, изумяваше се от красотата, която откриваше дори в машините, на които хората не обръщаха внимание, сякаш бяха някаква даденост. Любуваше се на автомобилите и самолетите, които даваха свобода на хората, но най-вече на красивите влакове, виещи се из долините и хълмове. Тръпнеше пред кипежа по гарите – едни от любимите му места, носещи в себе си история и съвремие, пътешествия към новото и завръщане към дома, още от времето на могъщите парни машини, та до стройните, стрелкащи се високоскоростни влакове. Радваше се на пътниците, които се качваха и слизаха, някои безразлични от натрупания навик, други все още радостни от пътуванията, посрещачите, които тичаха към близките си, изпращачите, които махаха с мъничко скрита тъга. Така както се опияняваше от аромата на тревите и горите, песента на птиците и шума на реките, така обожаваше мириса на нафта и грес, локомотивните свирки и бумтежа на вагоните. Следеше внимателно всичко да е наред, макар и хората да си мислеха, че управляват нещата.

Внезапен грохот го изтръгна от безоблачните му мисли. Обърна се. Грешка в системата беше пропуснала през затворена стрелка товарна композиция, която се врязваше в преминаващия насрещен влак. Мигновено изключи захранването, но инерцията на тежките цистерни вряза дизеловия локомотив в дългите пътнически вагони. Първите бяха дерайлирали, третия и четвъртия бяха обърнати от ударилия ги локомотив, останалите се натрупваха едни през други, цистерните се обръщаха. Демиургът изтръпна. Гледаше с ужас настъпилия хаос и проверяваше за поражения.

– Тате, какво стана? – развика се любопитния му син, който винаги му помагаше с интерес.

– Не питай!

– Нещо счупило ли се е?

Демиургът оглеждаше внимателно катастрофата.

– За щастие няма нищо счупено – отдъхна си той. Започна да подрежда вагоните по макета, без да обръща внимание на жена си, която се беше подала от ватата и снизходително цъкаше с език:

– Детска му работа...

Стана му смешно, но не отговори: тя не можеше, никога нямаше да разбере. Демиургът върна времето, нареди отново двете композиции и бавно ги пусна в движение, така че този път да се разминат и изобщо не усещаше, че над него, някъде високо, Богът го гледаше, усмихваше се и си припомняше: “Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно.”

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Целият текст: Авторски разкази на Филип Данчев http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_167.html#ixzz2FSafxWXi
Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

malkiatprintz (Филип Данчев)

2012-12-21T22:43:13+02:00

Мерси, Кали. Идеята е много важна, действително може да се напише разказ за всяко едно нещо, но винаги се получава много по-силно, когато нещо наистина ме впечатли. Предполагам, че с всеки е така.
malkiatprintz (Филип Данчев)

2012-12-21T02:00:33+02:00

Никога не можем да бъдем сигурни дали не живеем в макета с електрически влакчета на някой далеч по-голям Това ми беше и целта, Миночка, да се опитам да пресъздам точно тази идея. Поздрави.
M1234567891 (Миночка Митева)

2012-12-20T08:44:21+02:00

Прочетох с интерес и сякаш виждах "Твореца" как реди красивите пасианси на планетата и онази страшна действителност на дерайлиралите влакове по железниците на България.Хареса ми!Поздрав!