Всяко село или градче с по-малко от пет хиляди жители си има по един собствен селски или градски идиот. В по-големите населени места техният брой е неизброим. Градец имаше точно четири хиляди, двеста и осемнадесет жители и не правеше изключение от правилото. Той си имаше своя Боби. Всъщност истинското му име беше Ивайло, но така го наричаха само майка му, с която живееше, и читалищната библиотекарка. Боби си имаше своя кротък „номер“, с който жителите на градчето бяха свикнали. Когато видеше автомобил, излизащ от малките улички и завиващ по главната, той заставаше пред него и поемаше ролята на регулировчик. Спираше колата с жест, който не търпи възражение, оглеждаше се във всички посоки и ако нямаше движение по главния път, започваше енергично да ръкомаха към шофьора да тръгва. Хората го обичаха. Жените му даряваха по някоя и друга умаляла дрешка от техните съпрузи, а те на свой ред редовно му даваха стотинки за кафе или нещо сладко. Някой му беше подарил стара милиционерска фуражка, която Боби не сваляше от главата си, и с която се гордееше. За него тя беше униформата му на регулировчик. Сваляше я само, когато влизаше в библиотеката. Там Боби се превръщаше в Ивайло, а Ивайло изпитваше истинско благоговение пред книгите. В тази сграда преди повече от двадесет години, когато беше тринадесетгодишен и вече изпитваше подигравките на съучениците си за неистовата си любов към книгите, Ивайло бе взел най-важното решение в своя живот. По това време в градчето гастролираше Циркът. В него момчето видя, че клоуните, на които се смееха всички, всъщност бяха най-добрите жонгльори, въжеиграчи, акробати и дресьори. Те можеха всичко! Имаха свободата да се разхождат сред публиката, да се закачат с всекиго и никой не им се сърдеше. Така му се прииска да бъде като тях – истински свободен! Подигравките? Беше свикнал с тях. Седмица преди пристигането на цирка се бе споминал старият градски идиот Дженти. Мястото беше вакантно. Макар и само юноша, надраснал възрастта си, Ивайло изведнъж осъзна, че ще бъде истински свободен, ако се превъплъти в ролята на градския идиот. Тогава никой нямаше да го закача за нищо и щеше да прави това, което обичаше най-много – да чете, да чете, да чете. Не беше трудно да симулира една криза с много крясъци, а после да застане на кръстовището, да започне да регулира движението и да нарича всекиго „Боби“. От там тръгна и псевдонима му. Хората решиха, че е превъртял от многото четене. Успя да заблуди последвалата лекарска комисия. И ето че един ден тази комисия издаде решение, че Ивайло е необратимо болен. Така за околните той се превърна в Боби. Получи скромна пенсия и жадуваната безгранична свобода да разполага с времето си и с всички книги на света…

   Боби старателно изчисти намерената огърлица, изми я и с хладка вода. Поднесе я под светлината на нощната лампа. Диамантите започнаха да хвърлят цветни петънца по стените. Сърцето на мъжа напираше да излезе и самὸ да види случващото се. Драсна с ръба на един от камъните върху стъклена чаша. Камъкът остави видима следа. Остави следа и върху гаечен ключ от легирана стомана. Боби бе уверен, че държи в ръцете си огърлица от скъпоценни камъни, но дори и не смееше да си представи, че са диаманти. „Може би са топази” – мислеше си той – „Трябва да проверя!” Облече се и хукна към читалището. Знаеше, че в библиотеката няма книги за скъпоценните камъни, но имаше два компютъра и безплатен неограничен интернет за членовете с читателски карти. А Боби-Ивайло притежаваше златна читателска карта. Такава се даваше само на читателите с повече от триста прочетени книги годишно.

   Всеки следобед Ивайло прекарваше по няколко часа в библиотеката. После взимаше три книги за вкъщи. Две от тях задължително бяха юношески романи, които слагаше от двете страни на третата, която можеше да е роман, философски трактат, пътепис или каквото и да е било друго четиво. Така ако го срещнеше някой, и видеше кориците на книгите, които носеше, добиваше впечатлението, че си е останал завинаги дете. Само библиотекарката Мара Дженева знаеше, че той не отваря детските книги, а за една нощ прочита само средната. Тя си имаше собствен метод за проверка дали взетите книги са прочетени. Беше прост, но вършеше работа. Между определени страници тайно пъхаше семенца от мак. Ако след връщането на книгата семенцата си стояха по местата, значи книгата не беше отваряна. Така още при започване на работа в библиотеката преди десетина години госпожица Дженева бързо разкри, че наричаният от всички „Боби“ не отваря юношеските романи. И веднага след това си зададе логичния въпрос „Добре, а защо ги взима тогава?“ Още по-логично стигна и до отговора – „За да прикрие нещо“. Бързо откри какво е това нещо. Достатъчно бе да шпионира няколко дни през етажерките в библиотеката четящия Боби. Това, което видя, я озадачи. Докато четеше, той се преобразяваше. Нямаше я идиотската усмивка, която иначе не слизаше от лицето му. Нямаше го и онзи лек тик с помръдването на главата надясно. Сякаш бе друг, съвсем нормален човек. Така с няколко макови семенца и с малко наблюдателност госпожица Мара Дженева установи, че лекарската комисия, издала преди години документа за онова освидетелстване, е напълно некомпетентна. От този ден тя винаги се обръщаше с името „Ивайло“ към книгомана. А когато за първи път го нарече така и го изгледа с вледеняващ поглед през диоптричните си очила, той начаса разбра, че е разкрит. Смути се, но не каза нищо. Нито в този момент, нито по-късно. Библиотекарката също никога повече не го погледна с този упрекващ поглед. Все едно нищо не беше се случило. Не каза на никого за своето разкритие. Обаче в същия този ден, в който истината се стовари с трясък върху ѝ, г-ца Дженева положи основата на своята тайна картотека. Всеки читател, а и други жителите на Градец, които не стъпваха в библиотеката, имаха свое досие при нея. В тези досиета тя описваше всичките си впечатления, подозрения и доказателства за всекиго. Излишно е да споменаваме, че библиотекарката изучаваше детайлно трудовете на Артър Конан Дойл, Агата Кристи и Дашиел Хамет, като успешно прилагаше наученото и в собствената си практика. Като всеки изтъкнат детектив и г-ца Дженева си имаше своя верен помощник. Това беше чистачката пенсионерка Цеца, която всички наричаха „Къдравата Це”. Слаба, суховата и бързоходна, Къдравата Це беше връзката на библиотекарката с околния свят – с новините от магазина, с клюките от пазара, с видяното по телевизията. Най-доброто ѝ качество беше, че винаги предаваше получената информация „едно към едно”, никога не я интерпретираше и оставяше целия анализ за Мара Дженева. Последната просто „пиеше вода от извора” и с помощта на логиката превръщаше тази „вода” в доказателства. Беше толкова вглъбена в това свое занимание, че не ѝ остана време да се омъжи. Имаше ухажори, които един по един с годините си отидоха. Мечтите ѝ не бяха свързани със съпруг и семейство. Мечтаеше, че идва ден, в който в града се извършва страшно престъпление, че пристигат следователи от София, че не успяват да се справят със случая, и че тогава се намесва тя. Представяше си, че вади от картотеката нужното досие, че разкрива мотивите за престъплението на заподозрения, че намира нужните доказателства, че изобличава престъпника. Е, и че после главният следовател се влюбва в нея и като принц на бял полицейски Опел я отнася към София... Но за нейно най-голямо съжаление престъпност в Градец нямаше, като изключим някоя и друга бракониерска сеч в гората, дело най-вече на неколцина цигани от Долната махала. Градчето беше дало един-единствен принос към местата за лишаване от свобода. Това беше небезизвестният боксьор и бивша олимпийска надежда Весо Вафлата, но той от години живееше или в покрайнините на столицата, или в Централния Софийски затвор. 

   В мига, в който Ивайло влетя още преди обяд в библиотеката, запъхтян и зачервен, местната мис Марпъл вече знаеше, че нещо необичайно и може би опасно се бе случило в града. След кратко надникване във вътрешната компютърна мрежа, това се потвърди. Госпожица Дженева имаше достъп до екраните на компютрите в библиотеката. Във всеки един момент тя можеше да упражни контрол върху отворените върху тях страници. Това ѝ позволи бързо да установи необичайния интерес на Ивайло към златото, скъпоценните камъни и към няколко банкови клона в областния център. Първоначално се смути, после видяното я накара да ликува. Може би най-после бе дошъл онзи дългоочакван от години случай? След още мъничко отново се притесни. „Защо точно Ивайло?!...” Така беше свикнала с неговото присъствие в библиотеката, че го приемаше почти като колега, или като още по-близък човек.

   След половин час Ивайло хукна навън, а след обяд не се появи в библиотеката. Това силно обезпокои Мара. Изнервена, около два следобед тя застана до прозореца, гледащ към главната улица. Молеше се да го види да регулира движението. Но Боби го нямаше навън. Нямаше го и в три, и в четири, и в пет часа. Беше изчезнал. Тогава г-ца Дженева изпрати Къдравата Це да разпита тук-там дали някой не го е виждал около обяд и след това. Чистачката се върна бързо и докладва, че Боби избръснат, с официални дрехи, и без милиционерската фуражка се е качил на обедния автобус към „града”. Сам! Въпреки че Градец беше също град, жителите му го наричаха с името му, а „градът” за тях си оставаше областният център. Получената информация само потвърди притесненията на библиотекарката.

   Гарабед Папазян наблюдаваше през стъклената врата на ателието си мъжа на отсрещния тротоар. Имаше навика да не гледа клиентите в работилницата си, но оттатък витрината минувачите все още не бяха клиенти. Мъжът на средна възраст отвън беше добре облечен. Повече от половин час стоеше там. Очевидно изпитваше колебания. „Обзалагам се, че ми носи за продажба някое старо семейно бижу. Закъсал е горкият, но сърце не му дава да се раздели с брошката на баба. Накрая ще влезе. Накрая всички влизат...” – мислеше си арменецът. И не сгреши. Месинговите звънчета в работилницата известиха влизането на клиент...

Следва продължение - б.а.