Понеделник беше кошмарно продължение на петък. Така мислех сутринта, щом видях трескавия поглед на шефа. Целият му вид беше такъв – очите му блуждаеха, търсейки да намерят някоя изпусната нередност. Косата му, въпреки че блестеше от гел, изглеждаше стърчаща, като че ли току-що беше пъхнал пръста си в контакта. Целият потрепваше, обхванат от нервни тикове. Толкова шашнат не бях го виждала. Паниката му се предаде на всички ни и ние гледахме със страх вратата, като че ли всеки момент през нея щеше да нахлуе някоя годзила. Гледахме със съмнение всеки клиент и преливахме от изкуствена любезност. Изминаха два часа и нищо! Мисълта ми все по-често започна да се връща  към уикенда и към Жоро. Бяхме се разделили някъде призори след дълги изпращания и уговорки да се видим пак. Видяхме се след няколко часа, част от които прекарах в мисли за неочакваната среща, а останалата в сънища, в които танцувах танго. Влязохме в едно кафене и не разбрахме кога минаха четири часа. Говорехме, и говорехме, и говорехме. Като че ли се познавахме от години и отдавна не сме се виждали и сега бързахме да си разкажем какво ни се е случило, докато сме били разделени. Чувството беше странно, непознато, но и толкова прекрасно. Накрая, отклонявайки твърдо поканата да отида на сватбата заедно с него, си тръгнах с обещанието, че в понеделник след работа ще се видим пак. Неделята ми мина в безтегловност, мислите за Жоро, за неочакваното ни запознанство, притъпяваше неприятното очакване на височайшето посещение, което опъваше нервите на всички в офиса. Дотолкова се бях вдала във вчерашните си спомени, че виждах как той слиза от черна тойота, изважда плоска черна чанта, затваря вратата и натиска дистанционното на алармата. Когато тръгна към вратата ни, се усетих, че това не е фантазия, ами самата истина! Какво ли...

- Боже! Ето го! – изхриптя до мен гласът на шефа. Обърнах глава към него, после и към вратата. Погледите ни бяха насочени в един и същ обект – Жоро. Секунда по-късно осъзнах, че той – мъжът, с когото танцувах най-невероятното танго и който ме предразположи да му се доверя безрезервно - беше точно онзи същия главен мениджър, с чиято политика имах несъвместимост. При това го бях заявила точно, ясно и недвусмислено право в очите му! Идваше ми да потъна в земята. Дали имаше шанс да не ме забележи? Естествено, че нямаше! Без да гледа към шефа, който събрал цялото си самообладание, бе излязъл напред да го посрещне, Жоро стисна ръката му, а над рамото му втренчено ме гледаше. Изчервих се. Погледът му се разхождаше по униформената ми червена риза, по шалчето с логото на фирмата, по полата, дълга по стандарта до коляното, по обувките ми. Всичко това трая няколко секунди, за пръв път се зарадвах, че през вратата нахлу тълпа хора, които за един миг изпълниха офиса с шум и крясък. Продължихме да работим като всеки ден, само дето все усещах погледа на Жоро върху себе си. Избягвах да гледам към него, но просто не можех да не го правя. Щом преместех поглед в някоя посока и той се оказваше там. Където и да погледнех, той все беше там и погледите ни все се хлъзваха един в друг, преди и двамата да погледнем в друга посока. Два часа и половина Жоро ходи и оглежда навсякъде – в склада, витрините, рекламните табла, каталози – всичко, всяко ъгълче. От време на време се застояваше до някой колега и той тутакси започваше да заеква и да се запъва. Покрай мен мина точно, когато един едър мургав мъж крещеше, че това е безобразие и сметката му е надписана, а ние сме най-големите обирджии и всички са вдигнали ръце от нас. Крещенето на човека не ме смущаваше, но от присъствието на Жоро някъде отляво, направо ми призляваше. Обаче трябваше да се стегна. Постепенно крясъците утихнаха, вместо смръщените вежди виждах усмихнато лице и мъжът вече поемаше от ръцете ми рекламна торбичка. Присъствието му навсякъде продължи още час и половина. После влезе в кабинета на шефа и двамата седяха вътре известно време. След малко шефът излезе, закършил ръце. Посочи един от колегите:

- Влез при него!

Колегата влезе побелял. Щом вратата след него се затвори, всички наскачахме към шефа с един и същ прошепнат въпрос:

-         Какво става?

-         Ами нищо! Иска да говори с всеки по отделно...

Изведнъж ми стана горещо, задушавах се. Шефът се обърна към мен:

- Ти ще влезеш след като излезе Димо. Кимнах, но в този момент в офиса влязоха мъж и жена. Ема излезе да ги посрещне, но мъжът й кимна нехайно и като че ли търсеше с поглед някого. Спря се на мен и ме посочи на жената:

- Ето, при това момиче ще отидем!

Ема се отдръпна, а аз си спомних, че мъжът беше идвал при мен преди няколко седмици и аз надълго и нашироко му обяснявах какви услуги предлагаме и кое колко струва. Посветих му цял час обяснения, след което той си хвана шапката и си отиде, а шефът ми се кара, че съм си загубила времето напразно. В този момент Димо излезе от кабинета на шефа, който пък се обърна към клиентите:

- За какво става дума? Ето, Ема ще Ви свърши работа... – и той я посочи с усмивка.

Мъжът, обаче, каза остро:

- Искам нея! Знам ТОЧНО кой ще ми свърши работа!

- Добре, заповядайте! – намесих се аз и с края на очите си видях Жоро, застанал в рамката на вратата – С какво да Ви помогна?

Жената делово извади папка с документи и след първите разменени реплики вече знаех, че това ще е сделката на месеца в офиса. Докато приключа с нея, всеки колега бе имал личен разговор с Жоро. Вече беше дошъл и моят ред. Застанах на вратата, той ме покани с жест. Наистина ли беше същият мъж? Ръцете ми бяха потни от притеснение.

- Добра сделка, а?

- Да – кимнах.

- И клиентът искаше точно ти да го обслужиш.

Това не беше въпрос, затова замълчах.

- Защо искаше ТОЧНО ти да му свършиш работа? – това натъртване, имитиращо тона на клиента... можех да се закълна, че усещам ревност в гласа му. Само че това беше абсурдно. „Въобразяваш си!” -  би казала Лина. Обясних, че съм консултирала клиента преди доста време. Жоро седеше и се взираше съсредоточено в компютъра си.

- От колко време работиш тук? – стандартен въпрос.

„Повече от теб!”

- От пет години.

- Значи познаваш работата добре.

- Да.

- Мога да ти посоча десет грешки, които ти допусна днес.

Усетих как нещо забълбука в мен и се стегнах, защото разпознавах първите признаци на яростта си.

- Например, услугите, които предлагаш – предлагаш ги на парче. Ако ги предлагаш на едро имаш по-голяма възможност да продадеш нещо повече. После, губиш много време в обяснения. После, демонстрацията на продукта, на моменти я пропускаш...

Слушах го и се опитвах да потисна бълбукането, което вече наближаваше точката на кипене. „Мълчи си!” – благоразумно си се поучавах наум. Само че благоразумието ми се беше изпарило.

- ... с клиентските възражения губиш много време, а това е работа на управителя ти. Мога още...

- Можеш и да ме уволниш, ако искаш – резкият ми глас го накара да вдигне поглед изненадано – но не можеш да отречеш, че днес, тук, аз съм най-добрата! Не можеш да отречеш, че тактиката и стратегията ми са отлични и както сам видя, водят до отлични резултати!

Не бях чула кога вратата се е отворила и шефът е застанал на прага. Затова пък той беше чул всяка дума от тирадата ми и пребелялото му лице показваше, че вече се смята за уволнен.

- Има ли някой, с когото да не съм разговарял? – обърна се Жоро към шефа. Неспособен да говори, той само поклати глава глава отрицателно. Мобилният на Жоро звънна и ние излязохме.

- Ти си луда! Какво правиш, бе? Какви са тия приказки? Искаш да ми докараш инфаркт ли? – шефът съскаше високо, а ръката му така здраво ме стискаше над китката, че се наложи да се дръпна:

- Пусни ме!

Най-после кошмарното работно време свърши. Исках да си отида вкъщи, да се свия в леглото и да не изляза от там. Нямах сили дори да коментирам с колегите си днешния отвратителен ден след заминаването на Жоро. Той си тръгна почти веднага след нашия разговор. Точно в този момент офисът беше почти празен, Жоро високо каза „Довиждане на всички!” и съпроводен от шефа, излезе. Всички колеги въздъхнаха с облекчение, но аз не можех да се успокоя и да се освободя от чувството, че съм изиграна от скапания си късмет, който ме срещна със страхотен мъж и после ми показа среден пръст. За критиките към работата ми се сещах по-късно, но тогава вътре в мен така забълбукваше, че бързах да си намеря някаква работа, за да не закрещя истерично. Шефът се върна и всички наскачаха около него.

- Спокойно, момичета и момчета! Общо взето се представихме на ниво... Имало какво да се желае, но... Само дето... -  тук той ме погледна и погледът му остро блесна – Но май ще се размине.

Всички вече се усмихваха и всичко отново се връщаше в нормалното си състояние, само аз не бях на себе си. Шефът, неправилно изтълкувал притесненията ми и самият той вече успокоен, дойде при мен:

- Не се тревожи, Ана! Днешната сделка е изключително успешна и ще компенсира всичко останало. Дори нямах желание да му кажа, че днешната сделка не е паднала сама от небето, а заслугата за нея е само моя и че нищо в работата ми НЕ трябва да се компенсира. Отново погрешно изтълкувал мълчанието ми, той додаде:

- Той каза, че ти май си най-натоварена тук.

Към шест без десет вече не ме свърташе на едно място. Исках час по-скоро да изчезна от тук. Телефонът ми завибрира в джоба. Лина. По-добре да ù вдигна сега и после спокойно да се завра в някой тъмен ъгъл.

- Ани! – обратно на общоприетите правила, тя заговори първа.

- Здрасти – отвърнах вяло.

- Какво стана? Как мина? – сигурно се беше изприщила днес. Бях я предупредила да не ми звъни преди шест.

- Амии... мина и замина.

- Само?! И какво? Каза ли ви нещо, нещо пита ли, как изглежда?

Лина си е Лина.

- Лини, сега не мога, утре ще ти се обадя и всичко ще ти разкажа.

- Какво ти е? Всичко наред ли е с теб?

- Наред е. Наистина не мога да говоря сега.

- Добре, до утре тогава! – знам колко много ù струва да изрече тези думи, след като цял ден се е измъчвала от любопитство. Но нямам сили да я спасявам.

- Чао.

Поколебах се дали да си изключа телефона, но се сетих, че в органайзера съм включила няколко аларми за тази вечер и го оставих включен. Приключих, преоблякох се и си тръгнах. Мислех си, че като остана насаме с мислите си ще е по-добре, но много грешах. Офисът, колегите, клиентите, работата – всичко това до този момент ме обгръщаше като балон и сега, когато балонът ме бе издухал навън, изведнъж се почувствах толкова смазана, че ми се щеше в петък вечер да си бях останала у дома и никога да не бях срещала... и да не бях... По дяволите! Телефонът ми. Не може ли малко спокойствие вече? Непознат номер. Натиснах зелената слушалка с въздишка на досада:

- Да?

- Здравей, аз съм!