Понеделник беше кошмарно продължение на петък. Така мислех сутринта, щом видях трескавия поглед на шефа. Целият му вид беше такъв – очите му блуждаеха, търсейки да намерят някоя изпусната нередност. Косата му, въпреки че блестеше от гел, изглеждаше стърчаща, като че ли току-що беше пъхнал пръста си в контакта. Целият потрепваше, обхванат от нервни тикове. Толкова шашнат не бях го виждала. Паниката му се предаде на всички ни и ние гледахме със страх вратата, като че ли всеки момент през нея щеше да нахлуе някоя годзила. Гледахме със съмнение всеки клиент и преливахме от изкуствена любезност. Изминаха два часа и нищо! Мисълта ми все по-често започна да се връща към уикенда и към Жоро. Бяхме се разделили някъде призори след дълги изпращания и уговорки да се видим пак. Видяхме се след няколко часа, част от които прекарах в мисли за неочакваната среща, а останалата в сънища, в които танцувах танго. Влязохме в едно кафене и не разбрахме кога минаха четири часа. Говорехме, и говорехме, и гово ...