Първият път беше стряскащо. Вторият– смущаващо. Третият – направо опасно.
Затова и го разкарах. А колко го харесвах иначе!
Рус, загорял, мускулест –  точно като излязъл от филма „Легенди за страстта“. Че дрънкаше страннотии понякога, от рода на „Тая, майка ми, ще я застрелям с базуката“, или „Абе, като продухан териер си в главата!“, нямаше значение. Важното беше, че приятелките ми зяпваха, като ме видеха с него. И аз заспивах с Тони Бракстън на уокмена и с образа му пред очите си – русите кичури над просветващи светлосини очи и бицепсите, издуващи късите ръкави на фланелката му. Още не бях правила секс, но любовните сцени от дивия щат Монтана добиваха опиваща реалност в сънищата ми.
Един следобед се натискахме на зелената трева на Бунарджика. Юлското слънце нагряваше врата и раменете ми. Още по-горещо ми беше отвътре. Насред адската жега, сред която се пържех – телесно и емоционално – Петър изведнъж се изтръгна от прегръдките ми. Така рязко, все едно току-що беше видял два F 16 да се блъскат над паметника на Альоша.
-К-какво? – примигнах задъхано.
- Чакай малко. – той се изправи. Лицето му беше изопнато, веждите – смръщени. Надигнах се и проследих погледа му. На около десетина метра от нас, в сянката на висок дъб, стояха прави момче и момиче, взираха се в паметника и се усмихваха. Момичето държеше цигара. Докато гледахме, то си дръпна дълбоко от цигарата, стърчаща между пръстите му, каза нещо на приятеля си и размаха ръка.
- Ама какво става? – изпръхтях недоволно. Петър изтри челото си от потта и тръгна към двойката под дъба. Последвах го, оправяйки пътьом измачканата си рокля. Приближихме се до младежите и спряхме.
- Може ли една цигара? – попита приятелят ми с любезна усмивка. Истински чаровник беше, като се усмихнеше така. Повдигнах учудено вежди – цигара? Никога досега не го бях виждала да пуши.
Момичето щедро му предложи пакета. Петър измъкна внимателно тънката бяла пръчица. После, със същата чаровна усмивка на лицето, бавно я накъса на парченца пред погледа на момичето. Тютюневите частици падаха на земята като отломки от разбит самолет. Петър ги стъпка настървено в тревата, после каза:
- Не мога да ги понасям тия отрови. Ако има как, всичките цигари на света ще накъсам.
Двамата замръзнаха. Момичето се ококори насреща ни, все едно току-що беше видяла Доналд Дък, жив-живеничък, да протяга бялата си ръкавица и да я тупва по главата. Приятелят й също гледаше смаяно, но не каза нищо. След кратко мълчание той прегърна момичето през раменете. 
- Ей, я го остави тоя ненормалник! – дръпна я и двамата се отдалечиха. Аз стоях като вкаменена. Идеше ми да потъна вдън земя. Петър ги гледаше и се хилеше доволно. През ума ми мина нелепата мисъл: „Поне парченцата да си събере тоя идиот! Не вижда ли какъв боклук направи на тревата!“
Но моят принц, моят рус Брад Пит, явно смяташе, че естетичният вид на ливадата не е толкова важен в сравнение с опазването на въздуха от следите на порока. Придърпа ме към себе си с обигран холивудски жест и аз, неспособна да се противопоставя на обаянието му, го последвах към паметника.

Две седмици по-късно се разхождахме по Главната. Свечеряваше се и светещите витрини на магазините превръщаха старите плочки под краката ни в езера от разтопено злато. Хората бяха заминали по морето и наоколо пустееше. Харесваше ми да съм сама с Петър – уединението ни обикновено притъпяваше всички смущаващи ме негови характеристики, които се проявяваха в присъствието на други хора. Вечерта се очертаваше благословено мирна, когато забелязахме до витрините дребен човечец. Кльощав, с опърпана риза, несресана коса и жълто лице. Вървеше, кашляше, а от ъгъла на устата му висеше цигара.
Когато Петър се насочи към него, влачейки ме за ръката, вече знаех какво ще се случи. Опитах се да се възпротивя, но той ме дърпаше прекалено силно. Изтъпанчихме се пред чичкото, блокирайки пътя му.
- Ей, имаш ли една цигара, че съм си ги забравил? – попита Петър. Този път не се усмихваше, чертите на лицето му бяха изопнати в маска на строгост. Човекът огледа внушителното телосложение на младежа пред себе си и кимна боязливо.
- Да, да – изфъфли – ей сега.
Измъкна стар, смачкан пакет и му го подаде. Петър извади една цигара и – о, Свети Боже, закрилнико наш! – повтори свещенодействието си отпреди две седмици. За секунди, цигарата се озова похулена под краката му като еврейска блудница. Почти очаквах бузите на човека да пламнат поради публично порицания грях, но той не се изчерви – явно нямаше откъде да дойде кръв в това лице – дори не наведе глава. Само стоеше и мигаше насреща ни като заек в капан. 
- Защо пушиш тия боклуци? – попита Петър заплашително.
- Ааа? Ъъъ? Какво?
- Защо пушиш, те питам?
- А... ами... де да знам...
- Видял ли си се на какво приличаш? Като измъкнат от кофата за боклук си! Още една година, ще хванеш рак и си в гроба! Не че глупаци като теб заслужават друго.
- Ъъъ... вижте, моля ви се... може ли да си ходя? – тонът на човека беше толкова жален, че ми се доплака. 
- Тръгвай. Но първо да видя как изхвърляш цигарите в кофата за боклук.
- А...ама... те са много скъпи...
- Хвърляй ги! – повиши глас Петър. Мъжът-заек сниши тяло и се дотътри до близкия кош. Треперещите му пръсти пуснаха вътре смачкания пакет цигари. После, с едно заглушено изхлипване, без почти да обърне внимание на одобрителното кимване на Петър, той заситни надолу по улицата.
Като останахме сами, доволната усмивка пак разсече лицето на приятеля ми.
- Бас държа, че тоя парцал повече няма да пипне тия вонящи мръсотии! – той скръсти ръце. Погледна ме отвисоко, сякаш очакваше похвала. Аз обаче стоях мълчаливо. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си.
- Защо го направи? Защо тормозиш така хората?
- Защо ли? Абе теб не те ли дразнят тия цигари? Вонят на мърша. Убиват те. Трябва да със закон да ги забранят.
- Теб какво те засяга това? Всеки човек сам решава какво да прави с живота си.
- Да, но пушачите вредят и на околните, не само на себе си. Скапват живота на всички! Не разбираш ли?
„Тогава се оплачи на правителството, какво си се хванал да водиш партизански войни!“, идеше ми да му кажа, но си замълчах. Стана ми ясно, че никога няма да успея да изляза на глава с него. 
От тази вечер нататък образът му обаче претърпя за мен лека, но многозначителна промяна. Започнах да забелязвам грапавата му, надупчена от акне кожа. Месестия, леко крив нос. Смъкнатите, макар и едри, рамене. Снобарската му, провлачена походка. Пискливия смях и детинския тембър на гласа му.
Чудех се какво съм виждала досега в този смешник.
Продължавахме да излизаме, но вече го правех само по навик. Всъщност не знаех как точно да му кажа „край“. За него, очевидно, нищо не се беше променило и това силно затрудняваше предприемането ми на финалната стъпка. Докато не дойде събитието, което неочаквано се намеси в моя полза.
Дискотека „Борледо“.
Помните ли я? Точно до автобусната спирка преди Панаира, след моста на река Марица. Киснехме там всеки петък и събота. Помните ли огледалните тавани, въртящите се светлини, бумтящата музика? „Бекстрийт бойс“, Тейк дат“ и „Ейс ъф Бейс“? Такива неща пускаха тогава. И по сепаретата и дансинга всички пушеха. На тавана имаше абсорбатори, които всмукваха дима, и той се виеше като спирали пред очите ни през цялото време.
Онази вечер ние с приятелките ми танцувахме, а Петър седеше в едно потънало в мрак сепаре и си приказваше с някакво „аверче“. От време на време въртящите се светлини от дансинга достигаха сепарето и при всяко огряване на лицето на приятеля ми виждах, че то е все по-червено и по-червено. Сърцето му набираше скорост от цигарения дим, явно. Дойде по едно време при мен на дансинга, позавъртя се, потанцува. И хоп – преди да се усетя, се беше наврял в лицето на някакъв двайсетгодишен мускулест тип с потник и синджир на врата и му искаше цигара. Направо ми прималя. Понечих да се отскубна от ръката му, но той ме стисна с все сила.
Двайсетгодишният тип почерпи любезно Петър с цигара, която за секунди се озова скъсана на пода. Просеше ли си го приятелят ми? Нарочно ли искаше да го набият, че да ми покаже колко сериозно приема „каузата“, за която се бори? Така и не разбрах. Не ме и интересуваше, защото в спомените ми се е запечатало единствено опулването на двайсетгодишния, свиването на устните му, окръглянето на очите му – така сигурно изглежда бикът, пред който матадорът за първи път размахва червен плащ.
- Ей, кво правиш бе, сопол?
- Не обичам цигарите! – заяви Петър високо. В този миг окончателно се убедих, че е напълно луд. Отскубнах се от ръката му, дръпнах се един метър встрани и затърсих с очи приятелките си.
- А искаш ли да те накарам да ги заобичаш, а? Като ти ги навра в задника една след друга, направо ще се влюбиш в тях!
- Я се опитай! – каза Петър. Не само беше луд, но в случая явно беше и здраво натряскан. Лицето му беше с цвят на презряло цвекло. И тогава стана какофонията. Трима-четирима здравеняци наобиколиха приятеля ми и го замъкнаха някъде. С приятелките ми уведомихме охраната какво става, после се ометохме. „Да се оправя, като е толкова отворен!“, мислех гневно. До такава степен му бях бясна, че въобще не ми пукаше какво ще му се случи. И на другия ден приех с пълно безразличие ентусиазирания, презрителен тон, с който ми обясняваше как „ония дебили“ го завели зад дискотеката, в задния двор, и се опитали да го набият, но били „толкова смотани“, че го удряли само в корема, пък той си бил стегнал мускулите и „хич нищо не усетих, защото като се стегнеш, не те боли. Даже не знаят и как да удрят. Малоумници!“
И това беше. С Петър се разделихме.
Няколко месеца по-късно се запознах с Крис. Още на първата ни среща той извади кутия с цигари.
- Ще е проблем ли? – попита притеснено. Гледаше ме с дълбокия си, изпиващ поглед, пълен с онази негова странна, разтърсваща ме тъга – пушач съм.
- Не, не – казах разсеяно. Той запали цигара и тъй като бе обърнат към мен, в момента, в който издиша, димът ме блъсна право в лицето. Родителите ми бяха непушачи, както и повечето приятели от компанията. Досега не бях подлагана на такава „фронтална“ никотинова атака. Острия, лютив пушек се вмъкна в носа и гърлото ми. Разкашлях се. Стомахът ми се надигна, стори ми се, че ще повърна. С полезрението си видях как Крис бързо прехвърля цигарата в лявата си ръка, надалеч от мен.
- Извинявай! – нежен, загрижен тон – явно си по-чувствителна, защо не ми каза?
„Защото не знаех!“, помислих и още докато се борех с кашлицата, притиснала длан към гърдите си, погледът ми се спря върху кутията цигари на масата. Правоъгълна, с тъмносини линии отстрани и идеално прави ръбове. Освен името на марката, върху горната страна нямаше нищо друго. (Още не бе дошло времето, в което щяха да слагат предупредителни надписи по пакетите и зловещи картини с разлагащи се бели дробове.)
Вдигнах глава и огледах с премрежени очи стените на заведението. Усетих устните ми да се отварят и да изричат внимателно, претеглено:
– Знаеш ли, ако запаля и аз, димът няма да ме дразни толкова. Ще ми дадеш ли една цигара?
– Ама ти пушиш ли?
– Да, понякога.
Той сви рамене и ми подаде пакета. Издърпах бялата пръчица. Едва я усещах между пръстите си, ръката ми трепереше и не я чувствах, сякаш беше отрязана от тялото ми. Ударите на сърцето ми бяха като тропот на диви животни по каменна настилка.
Хванах цигарата с двете си ръце, задържах я над пепелника и рязко я скъсах. Е, не с прецизността на Петър, малко по-грубо и неравно, но все пак – скъсах я. Като отдръпнах ръце от пепелника, видях, че са се разтреперили още по-силно. Сърцето ми продължаваше да препуска в гърдите ми като полудяла сърна. Изведнъж ми стана много студено. Отново започна да ми се повръща, въпреки че димът вече се виеше далеч от мен, в противоположния край на масата.
– Боже... – смотолевих – извинявай...
Крис ме гледаше мълчаливо. Не изглеждаше ядосан. Леко учуден, да, но не и ядосан. Зелените му очи постепенно се изпълниха с разбиране и някакво смътно съчувствие.
– Извинявай... – в гърлото ми заседна буца, горещи сълзи намокриха клепачите ми – не знам защо... Не знам защо го направих. Извинявай.
Крис смачка цигарата си в пепелника и я угаси. Прибра пакета в окаченото си на стола яке. Сложи ръка на рамото ми и ме погали нежно.
– Да няма някакво заболяване в семейството ти, свързано с цигари? – попита тихо.
– Не, не. Аз просто... не знам…не знам.
– Окей – той се усмихна – добре, разбирам те. И без това исках да ги спра. Това ще е един хубав повод да го направя. 
Погледнах го в очите и макар и да не ми се вярваше, разбрах, че говори съвсем сериозно. Щеше да го направи. Заради мен.
В онзи миг осъзнах, че Петър не е бил съвсем луд. Май понякога – колкото и нелепо да изглеждат- партизанските битки си струват.