27.06.2021 г., 7:33 ч.

Джин с тоник 

  Проза » Разкази
519 0 4
13 мин за четене

           Главната сестра в болницата Бистра Атанасова беше ведра, усмихната, общителна жена, която умееше да печели симпатиите на всички: и на лекарите, и на колежките си, и на пациентите. Където и да влезе, присъствието ѝ излъчваше жизнерадост, спокойствие и някаква странна омиротвореност. Обичаха я всички в болницата. Беше прехвърлила четиридесетте, но никой не би ѝ дал повече от тридесет. Беше се насочила към болничната лаборатория да вземе резултатите от кръвните изследвания на болните от Вътрешно отделение. Засмяна до уши, незатворила още вратата, подхвана двете лаборантки, които бяха на смяна:

        – Момичета, не ви ли се е дощяло да се поразкършите малко в ритъма на диското, да тропнете хорце? Тази епидемия изпи живеца на душите ни. Нали разбрахте, от първи март заведенията отварят. Още отсега съм уговорила с Галин Тепавичаров да отпразнуваме Осми март в неговата механа „Майстор Манол“. Надявам се да бъдем заедно! Чувствайте се поканени! – изчурулика на един дъх Атанасова.

         Надето Воденичарова, другата лаборантка, с която днес Невин беше на смяна, погледна Атанасова с недоумение. Нормалното преди година днес изглеждаше като бъдещо събитие, предвещаващо непредсказуема опасност. В началото на пандемията душата ѝ роптаеше срещу наложените ограничения – чувстваше се като в капан. Стереотипът – у дома/на работа, на другия ден пак същото, придаваше на живота някаква банална монотонност и сивота, завличащи след себе си тънката меланхолия на безнадеждността, срещу която всеки сам намираше лек. Пък и тази постоянна тревога на работното място! Да не се заразиш от някой пациент, безбройните дезинфекции, неудобното облекло, маските, шлемовете… Надежда понякога чувстваше и тялото, и душата си като в скафандър. А и нескончаемите статистики по медиите за заразени, починали, карантинирани … Така дълбоко в мозъка ѝ се беше забила мисълта за опасността от Ковид зараза, че сега и се стори налудничава идеята да тръгне да разпуска сред множеството от хора в заведение, но в душата и трепна нещо и тя спонтанно подхвърли:

          – Е, може и да се решим да отпуснем душичките си! Защо пък не!

          – Момичета, дойдох за резултатите от днешните кръвни изследвания на болните от Вътрешно отделение, пък вие си помислете и утре ще ми кажете дали ще дойдете. Нали разбрахте, на 5 март вечерта ще е празненството в механа „Майстор Манол“.

         Невин отново се зае с работата си. Влезе нов човек за кръвна проба. Обичаше професията си тя. Беше старателна и стриктна в работата си, внимателна и мила с пациентите, всички в болницата я уважаваха. Ежедневно повтарящите се процедури при лабораторните изследвания не я отегчаваха, винаги идваше с желание на работа. Осъзнаваше необходимостта от дейността на медицинския лаборант, важността ѝ за поставяне на правилна диагноза, за изхода от лечението на болните. Най-много ѝ харесваше да взема венозна кръв за изследване от бременни. Усещаше как пърхат сърцата им да разберат дали всичко е наред, дали резултатите не показват някакъв риск за бебето.

      „Трябва първо да се обадя на Сибел дали няма да се наложи да гледам Алпер петък вечерта, може да са си планирали и младите някакво излизане или събиране“ – помисли си Невин. Когато синът ѝ Нурай и Сибел се ожениха и решиха да останат да живеят в града, тя много настояваше жилището им да е близо до тяхното. Беше предвидлива и загрижена майка. Когато дойдат внуците, искаше да помага в отглеждането им. Често, като наготви нещо вкусно, отделяше и за тях или пък ги канеше на вечеря. Мина ѝ през ума, че през последните два, три дена по новините съобщаваха, че се завишава процентът на заразените от Ковид, но вътре в душата ѝ нещо се бунтуваше против ограничения от всякакво естество. – „Вече година все забрани, страхове, черни вести …Няма край. Докога?“ – си каза тя. Оказа се, че младите няма да ходят никъде петък вечерта и тя реши да отиде на осмомартенското парти с колежките си. Беше сутрешна смяна в петък, тъй че щеше да има време да се пооправи малко – да отиде на фризьор, на маникюр. 

 

         Рано побеля Невин. Що мъка изстрада душата ѝ. Селско момиче, завърши гимназия в града почти с отличен успех и същата година кандидатства в Медицинския университет във Варна. Балът ѝ не стигна, за да види името си в облепените на входа списъци с класираните кандидат-студенти. По биология беше изкарала 5.50, но работата ѝ по химия беше оценена с 4.50. Не успя да сбъдне мечтата си. Леля ѝ по бащина линия Зюлфие от години работеше като зъботехник в града. Тя посъветва племенницата си да си прехвърли оценките в Полувисшия медицински институт – да не изпусне година. Реши се, но не беше се разделила с мечтата си да стане детски лекар. Мислеше следващата година пак да кандидатства медицина.        

          Беше седемгодишна, когато я ужили пчела над лявата вежда и цялото ѝ лице подпухна като самун. Не можеше да отвори клепачи, не виждаше. Докато ѝ правеше инжекции, доктор Петрова ѝ говореше, че след време тя също ще носи слушалки и ще боцка пациентите си с тънки игли така, че да не ги боли. Запази незабравим спомен за тази мила жена момиченцето и май тогава се роди и мечтата му да стане лекарка.

          Макар и навъртяла вече петдесетте, Невин все още беше стройна и елегантна. Чупливата си кестенява коса, гъста и лъскава на младини, и на работа, и вкъщи я прибираше с шнола отзад, за да не ѝ пречи, докато работи. Притежаваше някаква вродена душевна изтънченост и деликатност. От добра и грижовна майка беше отгледана тя, а в семейството ѝ цареше разбирателство и сговор. Никога на стана свидетел на разпри и кавги между баба ѝ Нефисе и майка ѝ, както и между родителите си. Всеки си гледаше работата и животът в дома им си вървеше като по часовник.

 

        Разкрасена,  променена – прибра се вкъщи към пет и половина, взе си душ и не се колеба дълго какво да облече. Черната рокля от шифон, гарнирана по деколтето и ръкавите с красива бродирана дантела, прилепна по тялото ѝ. Не вземаше никакви мерки против затлъстяване, но ги нямаше типичните за преминаващите през климакса жени натрупвания от мазнини по ханша и корема. Работата в лабораторията, шетнята в двете селски къщи и в техния дом, грижите около внука ѝ Алпер поддържаха живеца в душата ѝ, както и теглото ѝ в норма. Но нямаше как да се отърве от другото – от онова, което често я ядеше отвътре. И не от вчера.

        Съпругът ѝ Исхак беше един син на майка и баща. Запознаха се с него към края на първата учебна година, след като се записа да учи за лаборант в Полувисшия медицинския институт във Варна. Беше състудент на приятеля на колежката ѝ Хафизе – четвъртокурсници по специалността „Автоматизация на производството“ в Техническия университет. Исхак имаше представителна външност – висок, строен, с къдрава кестенява коса и зелени очи. Беше духовит, чаровен и самоуверен. Наивна, без опит, Невин беше покорена от магията на мъжествеността му още на първата им среща. – „Би могъл да бъде с всякоя, с която пожелае, и никоя не би могла да издържи на обаянието му " – си помисли тя.Толкова самоуверен изглеждаше. Беше твърде млада, за да схване тънката разлика между самоувереност и себелюбие. След провала на кандидатстудентските изпити самочувствието на момичето беше подбито. Постоянно дълбаещата в душата ѝ неудовлетвореност с времето беше засипана от старанието и стремежа ѝ да посещава редовно лекциите, да се подготвя за упражненията, да се представя добре на изпитите… Не осъзнаваше, че изтласква все по-надълбоко в подсъзнанието си мисълта за несбъднатата си мечта. Можеше ли да се нарече това самопредателство? Не си даваше сметка, че влюбването ѝ в Исхак може да е било продиктувано от потребността някой страничен човек да потвърди нейната значимост и ценност чрез любящото си отношение към нея. Комплексът за малоценност беше пуснал вече крехки корени в душата ѝ. След години често се питаше дали във взаимността, която си позволи с Исхак, не беше подирила разтуха и утеха от провала, който изживя. На втората година от нейното следване в института вече бяха сгодени и заживяха двамата заедно в една квартира. Съвсем скоро забременя и трябваше да роди преди държавните изпити. Е, не само с нея се случва! Издържа, дипломира се, гледа си две години и няколко месеца детето, но свекърва ѝ държеше да си остане на село при тях и Невин не се възпротиви. Беше възпитана да уважава волята на възрастните. Свекърва ѝ Бедрие беше властна жена, обичаше да командва и се налагаше във всичко. Дори булчинските ѝ обувки тя избра. Същата история беше и докато купуваха ново обзавеждане за къщата преди сватбата им. Колко трудно преживя тази нейна намеса тогава! Да беше само това!

       Селото, в което живееха родителите на Исхак, беше на тридесетина километра от града. След дипломирането си той веднага започна работа като инженер в Машиностроителния завод там. Първите няколко месеца пътуваше сутрин и вечер до града и обратно. Една съботна вечер заговори за закупуване на апартамент в града. Веднага получи одобрението и съгласието на родителите си. Имаха събрана сума от сватбата, пък и родителите му бяха заможни хора. Баща му дълги години беше работил като тракторист и комбайнер в ТКЗС- то, та имаха скътани пари. Гледаха и животни в двора си, продаваха мляко, телета, агнета. Невин отдавна мечтаеше да заживеят като отделно семейство. Нейните родители също помогнаха с доста солидна сума, така че не се наложи да теглят кредит. Като го обзаведоха жилището, Исхак започна да се прибира през ден, а след време взе да си идва само за съботите и неделите.

       Беше слънчев майски ден, годината - 1993. Всичко се събудило за нов живот. Дърветата вече са се раззеленили, зюмбюлите, нарцисите и лалета в градините цъфнали, а носещият се във въздуха аромат те омайва и пренася в някакъв вълшебен свят. Невин остави детето на свекърва си, качи се на автобуса в десет часа и тръгна да пазарува в града. Реши да се отбие в новото им жилище, да поизмете, да почисти и да подреди, ако е необходимо. Пусна прахосмукачката и докато метеше в спалнята, изведнъж нещо силно щракна в маркуча. Докато почистваше торбичката, намери там красив дамски часовник със златна верижка. Не беше неин. По-късно чрез свои близки разбра, че Исхак често си тръгвал от работа заедно с една млада дама, която работела отскоро в счетоводството на завода. Казвала се Мелиха Камбурова. Тази вест попари душата на младата жена, но си премълча. Не сподели с никого болката си, но се измъчваше. Усещаше настаналата хладина между нея и съпруга ѝ.

          Нурай стана на 2 години и половина, записаха го на детска ясла и тя започна работа като лаборантка в болницата. Животът им като че ли потръгна и влезе в нормалното си русло. Поразведри се душата на Невин. След няколко месеца чу, че Мелиха се е омъжила за известен адвокат от града. От този момент нататък Исхак започна да посяга към чашката. Не я нагруби нито веднъж, нито вдигна ръка срещу нея, но като че ли студенината и безразличието, с което се отнасяше към нея, я убиваха всеки ден по-малко, но безжалостно и сигурно. Ако беше вдигнал скандал, ако беше я унизил с думи или беше я ударил, щеше да си вземе детето и да си тръгне от живота му, но той не го направи. Така минаха 28 години. Ето вече синът им Нурай е семеен, имат си внуче, тя предложи да го кръстят Алпер. Снахата не се възпротиви. Беше много възпитано, интелигентно и мило момиче Сибел. Погледнато отстрани, изглеждаше, че са си подредили добре живота, че са щастливи, но в сърцето си Невин таеше зееща празнота и пустота.

 

          За последно хвърли око към огледалото и разбра, че преживяното през тези години е оставило незаличими следи по лицето ѝ. Изглеждаше преждевременно състарена. И тази умора, тази няма тъга в очите ѝ…. Не изчака да се прибере Исхак от работа, сигурно пак беше заседнал някъде с приятели на чашка. А може би е запразнувал още от днес с поредната си изгора, в която търсеше онова, което никога нямаше открие. Себе си отвъд Егото.

 

        Уютно беше в механа „Майстор Манол“ – автентична битова обстановка. Сервитьорите бяха облечени в пищни народни носии и сервираха ястията в керамичнии чинии с красиви, цветни орнаменти. Оркестърът свиреше някаква лежерна музика. Вихърът на хората и танците предстоеше. Без градус няма радост! Как да се вихри веселие, без да си се сгрял с чаша питие, влудяващо кръвта?! Нямаше афинитет към алкохола Невин, не беше се пристрастила и към цигарите, макар някой път да запалваше, докато си почиваха на кафе с колежките. За да е заедно с другите в наздравиците, си поръча джин с тоник. Отпиваше на малки глътки коктейла и усещаше как топлината се разлива по цялото ѝ тяло. Много болка и унижения изживя, но животът я научи да гони тревогата и мъката от душата си с работа. Чистеше, готвеше, помагаше на сина си Нурай в уроците и домашните, докато беше ученик. В събота и неделя ходеха ту в едното село, ту в другото, възрастните имаха нужда от помощ. Всяка къща иска ръка да пипне - я в градината, я по стаите, я в двора. Зимно време, когато не беше на смяна, шиеше гоблени, плетеше на една кука. Много обичаше и да чете. Стотици книги беше подредила по рафтовете и в шкафоветена на голямата секцията в хола. В тях откриваше отговорите на много от въпросите, които непрестанно мъчеха ума ѝ. Синът ѝ Нурай завърши Математическата гимназия в града, след това го приеха в Техническия университет във Варна, специалност „Роботика и мехатроника“. Като се дипломира, завърнаха се двама у дома. Той веднага почна работа в „Биовет АД“, а съпругата му Сибел, завършила с отличие специалността Банково дело в Икономическия университет, веднага я назначиха на работа в една от банките в града. Горда се чувстваше Невин с постиженията на децата си, а когато се роди внукът ѝ Алпер, беше на седмото небе. Каква радост е да видиш своето продължение в едно прекрасно, невинно създание, което ще го има и след теб!

 

            Главната сестра Атанасова беше седнала насреща ѝ, облечена в елегантен марков костюм в цвят пепел от рози. Както винаги, усмихната, жизнерадостна, излъчваше женственост и задоволство от всичко, което е. Сияееше цялата. Прическата и беше семпла, но стилна, не беше прекалила и с грима. Не беше необходимо човек да знае факти от живота на тази жена, за да констатира, че е доволна от живота си и е щастлива. Доволна от себе си, от семейството си, от работата си, от средата … Просто щастлива!

             Невин не обичаше да коментира другите, нито пък говореше пред колежките си за своя личен живот, но може ли две жени, като се съберат на едно място да не си кажат нещичко за трета. Та от тези разговори Невин знаеше, че Бистра и съпругът ѝ Иван, шофьор на една от линейките в болницата, са били гаджета още в гимназията. Точно преди бала им, бащата на Иван починал в автомобилна катастрофа. Майка му е била астматичка и работела като чистачка в Съда, а имал и по-малък брат – Петър, шестокласник. Много отрано Иван поел отговорността за своето семейството, но и за онова, което ги е свързвало с Бистра. Само две години са били разделени, докато тя е учела за сестра в Полувисшия медицинския институт в Русе. След дипломирането се завърнала в града, започнала работа, събрали се с Иван, по-късно задочно е завършила Здравен мениджмънд. Винаги е имала подкрепата на съпруга си и на свекърва си, особено докато отглеждали дъщерите им близначки – Иванина и Дорина, кръстени на двете баби.

              – Колежки, честит Осми март. Радвам се, че всички сме заедно …. – докато говореше главната сестра Бистра Атанасова, Невин си мислеше: „Душата не може да се крие. Тя е изписана на лицето на човека. Няма как да скриеш нито мъката, нито радостта. Отпуснатата кожа, бръчките, побелялата и оредяла коса, отпуснатите краища на устните, повехналият поглед издават заровените в душата стенещи тайни."           

            – Наздраве, колежки! – довърши поздрватиленото си слово Атанасова и вдигна чаша. Очите и усмивката ѝ излъчваха неземна светлина и красота. Те струяха от извора на нейното човешко женско достойнство, което най-близкият човек до нея никога не беше погазил.  –  „Ако ще е живот – да е обич за обич!“ – безмълвно си каза Невин и пресуши чашата с коктейла джин с тоник до дъно.

 

Самадхи

© Гюлсер Мазлум Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, нещата от живота са неповторими. Всеки със своята съдба. Петър, благодаря ти за проявения интерес!
  • Браво, интересен разказ,... просто нещата от живота... ''Ако ще е живот - да е обич за обич...''
  • Таня, Невин не е от обезпокоително еманципираните жени. В нейния образ подмолно прозира прикритият конфликт в душевността на много наши съвременнички – между дълга към семейството и поколението, което е създала, и порива за адекватна споделеност в интимния ѝ свят. Аз познавам не една, две жени, които опазиха семействата си, макар че съпрузите им си покръшкваха наляво-надясно. При някои мъже или жени това си е чиста проба зависимост – изтикване на комплекси или проява на неконтролируемо, патологично Его. Не си струва да живеем живот без ответна споделеност, разбира се, но е важно да преценим каква цена ще заплатим за това. Кой е по-силният импулс? Отдаването на обич и прошка, или търсенето на любов? Душата на жената не винаги се пълни от присъствието на ценящ я мъж в нейния живот. Любовта е усилие на волята за общо добруване. Няколко идеи за развитие на сюжета и следващ житейски избор на героинята имам в главата си, но ми трябва време да я разбера още по-добре. Благодаря ти!
  • Хубав разказ!
    Да се надяваме Невин да вземе най-накрая живота си в ръце! Ама ...надали...
Предложения
: ??:??