5.12.2010 г., 1:14 ч.

Джо Камбузо 

  Проза » Разкази
688 0 0
14 мин за четене

Джо Камбузо с мъка разлепи гуреливи клепачи, дарявайки света с мътен и разфокусиран поглед. Първото нещо, което установи бе, че водното му легло се е спукало. Второто – че никога не е имал водно легло, а просто през нощта пак е валяло в уютната му канавка. Огледа свойски леговището си, проклинайки наум сентенцията “Моят дом е моята крепост”, проскърца с изнурената си тазобедрена става, па тутакси надигна подгизнало туловище и се отправи към светлите 
бъднини. 
По изключение вчерашният ден бе успешен във финансово отношение за мистър Камбузо, сам определящ себе си с ласкавата и гръмка титла вехтошар-делукс. След дълги проучвания и обиколки откри клиент. Перспективен. Платежоспособен. Но най-важното – нов. Който не беше в течение на последното изобретение на мистър Камбузо - Велпаве. В основата на това революционно-епохално откритие стоят две не съвсем непознати на широката общественост технологии – павето и велпапето. Но именно творческият гений на Джо бе този, който ги обедини в един съвършено нов продукт на човешката цивилизация, с 
теглото на класическото паве и външния вид и респективно цената за 
изкупуване на драгоценния за всеки клошар ресурс – велпапето. По-разумно, по-ефективно, по-печелившо. Джо се почувства почти като цар Мидас, но вместо да превръща всичко, до което се докосне, в злато, той се задоволяваше с далеч по-скромното претворяване на всяко паве, което намери във велпаве. Разбира се, парите потекоха като река. Поне в началото. Но идилията бе мимолетна. Изкупвачите на вторични суровини, макар да бяха хора интелектуалци и отявлени мъдреци, не проявиха нужното новаторство и не подкрепиха с подобаващ плам дръзката идея на Джо. Нещо повече, тяхната закостенялост бе така дълбока, че в отричането си на изобретението стигаха до такива крайности като насъскване на кучета, замеряне с камъни и стоварване на масивни 
неокастрени сопи връз деликатната гърбина на младия откривател. 
За щастие на науката и целокупния човешки напредък, Джо не се предаде. Не. Той бе достоен наследник на дълго и чепато родословно дърво на закоравели пройдохи, отрепки и главорези, и не бе закърмен с пораженческа кърма. Поведе отчаяна борба в опитите си да внедри във всенародния човешки бит откритието си, търсейки нови клиенти, все още неужилени от прогреса. 
И след като вчера бе намерил отговарящ на нужното описание екземпляр, който пое конска доза велпаве и си я плати като поп, храбрият Джо с основание смяташе да отпразнува успеха си. За целта, след като измъкна организма си от лапите на злата канавка, зализа алаброса, врътна кичето, навири перчема и зашляпа към недалечната странноприемница “Гойна свинкя и цървул”. Тъй като 
въпросното заведение не можеше да получи полагащите му се отрицателни пет (5) звезди, то можеше да бъде определено със скромното, но подобаващо “отвратителна пропаднала съборетина с паянтови стени, чревогазираща обстановка и прекрасен липсващ покрив”. Но, макар нивото на въпросния хан да бе далеч от това на бара на “Риц-Карлтън”, мистър Камбузо не възнамеряваше да му връзва кусур. Още повече като вземеше предвид и своето не особено 
цветущо положение - най-близкото подобие на цилиндър, който бе носил някога, бе празно тенеке от сирене, а единствения си син спортен блейзър бе добил след епична битка в един полупълен контейнер с основния си конкурент в клошаренето – Съби Беззъбото магаре. И при това въпросната плячка, макар да бе с, хм, съмнително качество, му костваше солидно разреждане на предната ограда, в резултат на което усмивката му се доближи в голяма степен до тази 
на митичния Съби. И може би тук е мястото да отбележим защо мистър Беззъбото магаре бе окичен с описанието “митичен”. Не защото той бе бродягата, защитаващ най-ревностно принципите и ценностите на прошлячеството. Нито защото бе пройдохата с най-голям боклукооборот на целия пазар на изхвърлени стоки в национален мащаб. Не и защото той бе една ходеща енциклопедия по 
клошареене, от която всеки начинаещ представител на въпросната професия можеше да черпи безценна информация за най-благоприятните за урожай кофи, контейнери и сметища от всякакъв вид, род и порода. Не. Истината бе друга. Достопочтеният Съби бе получил това заслужено признание за знаменития си подвиг да побере в разскрибуцаната си бебешка количка 9457847547548 празни 
бутилки, 6995485744 вестника, 844578446765 консервени кутии, 74565445347 кашона, както и една подметка от галош № 44, която бе успял да измъкне току под носа на налазващия я Джо. Егати! Ебаси! 

Хвала на подобни труженици, дами и господа! Именно такива производственици са способни да изпълнят петилетката за четири години! Да живее Съби! Мистър Беззъбото магаре форевър! 

Но да върнем фокуса на нашето повествование към Джо Камбузо, който влетя с мощен седесарски шут по вратата в уютната обстановка на “Гойна свинкя и цървул”. Чувствувайки се като у дома си, той насочи продънените си ботуши към бара, за да положи основите на безпаметен гуляй с елементи на делириум-тременс. Единственият смущаващ фактор бе наличието на Бил Боханза. Не че мистър Камбузо имаше нещо против благородния Бил. Последният бе джентълмен с оксфордско образование, одухотворен поглед, блага усмивка и щедро сърце. Само че никой не му вярваше че е такъв, най-малкото пък той самият. Но не това бе основният му проблем. Всъщност Бил страдаше от Синдрома на уринал, който се изразява в пикане през устата. Неконтролируемо. Обилно. Постоянно. И, по дяволите, макар мистър Камбузо да градеше имидж на човек тактичен и толерантен, не му бе особено приятно събеседникът му постоянно да му допълва чашата с църцореща от устата жълта струя. Никак даже. Това бе твърде екстравагантно даже и за либералните разбирания на Джо. 

За щастие в момента достопочтеният мистър Боханза бе втренчил съсредоточен взор в дъното на чашата си с лимонада... ако разбира се, това бе лимонада... и не обърна внимание на новодошлия. Но не така бе с Ник Бохайчо, утвърден пройдоха и целеустремен непрокопсаник. Точно в най-сладостния момент в трепетно очакване на предстоящото наливане, тоест когато полагаше анални бузи на стола пред бара, на тясната плещ на Джо се стовари космата лапа с размерите на снегоходка и чистотата на развълнуван нерез във влажна кочинка. Камбузо сепнато извърна глава премъдра, за да се запознае отблизо с два не особено пълни реда зъби с цвят, резултат сякаш от очевидно обилни и редовни третирания с перхидрол. Жълтотата им отстъпваше само на техния размер и кривина, колкото и да е трудно за вярване и респ. постигане. С очебийна гордост Ник ги демонстрираше, хилейки се като пача на витрина, предвкусвайки предстоящия побой. 
- Желаеш ли хематом? – осведоми се Бохайчо любезно. 
- Ъ-ъ-ъ, имам си вече, покорно благодаря за щедрата Ви оферта – отвърна не по-малко благовъзпитано Джо, и за доказателство демонстрира внушителна бибина над лявото си очо, плод на неотдавнашните съвместни усилия на конкурентен клошар и вярната му гега. 
- Щото възнамерявам най-решително да те разкрася с един брой – довери Ник, не обръщайки подобаващо внимание (или всъщност изобщо някакво внимание) на отговора на мистър Камбузо. И илюстрира намеренията си с масивен туц връз Джо Камбузовия лоб. Което бе грешка... В мига, в който в черепа на Джо настъпиха закономерни деформации в следствие насоченото движение на обекта-юмрук, пак там и пак поради същата причина се възродиха и спомените за славните подвизи на предтечите му. Спомни си как с огряно от пламъците на клошарския огън лице и със заровени в пълната с помийца кутия от Тахан-халва от 800 грама кирясали ръце, баща му му разказваше как бе изчекнал четирима прошляка наведнъж в сражението за легендарната Кофа-на-ъгъла-на-Славейков-и-Солунска, или как бе натоварил могъщо тримата скотове, опитващи се да му отмъкнат непромокаемият кашон, в който от прастари дни се помещаваше цялата му покъщнина и имущество, барабар с личните му телеса. А когато описваше края на Великата Десетгодишна война с бащата на Съби Беззъбото магаре, Руфус Напетия бъзгунец, настъпил след точно премерено маваши в последния оцелял зъб от някога пълната предна ограда на последния, младият Джо от превъзбуда дори забравяше да си бърка в носа. 
Всичко това идва за покаже, че мистър Камбузо едва ли би постъпил християнски, подлагайки и тила си за туц, а напротив, би отвърнал на агресията немедлено. И наистина, с пронизителен кряк той рипна от стола и нададе съкрушителен тупаник право в оцъкленото от сащисване дясно очо на Ник Бохайчо, последван от усърдно кроше връз аристократичния му нос, в следствие на което шашардисаният Ник отхлу от бара, за да заземи върху предното стъкло на паркираната отпред патрулка. Това му действие стана повод от колата да цъфне грейнал от щастия катаджия, размахал кочан за глоби с дебелината на “Капиталът” (и четирите тома общо). Нахилен като сцепена тояга, той се поинтересува: 
- Виждаш ли тия глоби? Всичките са за теб, както и още много много други изненади! 
Дръзкият Ник, изглежда, не сподели ентусиазма му, или поне не го показа, докато се свличаше плавно и безметежно от напуканото стъкло, през огънатия капак, до търпеливо очакващата го майка земя. 
Двамата джентълмени, всеки от тях улисан в собствените си занимания, а именно – полицаят скоростно да товари с фишове Ник, който от своя страна бе зареял дълбокомислен кръстосан взор в потайните и митични глъбини на канавка тип Голяма Никелирана Оточна Мръсна Много, съкратено ГНОММ, пропуснаха появата на Джо. Той, макар и дълбоко покрусен от подобно неуважение, прояви мъжество и не го показа, а се зае с богоугодното дело да вгради клетия Бохайчо, с диаметър на черепната кутия 30 см, в ГНОММ, с разстояние между прътите 3 см. Подобна алогична инициатива, колкото и да бе находчива и новаторска, не можеше да остане несанкционирана – блюстителят на закона, който се зовеше помеждуврочем Грю Борунга, бидейки свидетел на действие, чиято несъстоятелност не оставяше никакви съмнения в липсата на здрав разум у извърващия го, Грю мигом проумя, че той е и причинителят на торпедовидното движение на Ник отпреди малко, довело до ефектното разпльокване на последния връз нищо неподозиращото предно стъкло на колата. Посредством сръчни и отработени движения, той сграби решително Джо за свързващото звено вежду главата и торса му, и го въведе в задушевния уют на арестантското място, след което припали и на подскоци се понесоха към участъка. 
Погрешно би било да кажем, че смут обсеби мистър Камбузо. 
Не страх сковал бе същността му, 
сърцето му без паника остая. 
Дари могъщо със крила душа му 
видението на прекрасна топла стая.

Защото за него арестантската килия в участъка бе именно такава, особено в сравнение с не твърде изобилните достойнства на кашона от цветен телевизор Панасоник ТК-200 с плосък екран, 27 инчов, цветен образ, дисплей от течни кристали, телетекст, памет за 99 програми, съвместим с ДВД, TV-out за включване на компютър към него и още много други екстри, които обаче за жалост не се отнасяха за опаковъчния кашон, в който понастоящем през дългите студени нощи се помещаваше не гореописаният му законен му обитател, а кирливите меса на Джо Камбузо. Затова не бе чудно,  че мистър Камбузо гледаше на предстоящото си заточение като на бленувано гостуване в президентския апартамент на Хилтън. Допълнителна сладост в душа му наливаше и мисълта за предстоящото царско угощение, което щеше да получи в качеството си на затворник, и, макар и да не бе абсолютно сигурен, че менюто ще може да съперничи изцяло на това на елитен френски ресторант, Джо бе уверен, че няма и да е от класата на бълвочите от огризки, с които си набавяше нужните му витамини, минерали и енергия, както и доста богат набор от вируси и микроби. 
Но когато нашият герой бе учтиво поканен в новата си обител посредством тясно съприкосновение на кубинка 45-ти номер със задните му бузи, бе споходен от злокобен мираж. Стори му се, че от едната койка му се дзвери невъзпитано не кой да е, а самият сър Съби Беззъбото магаре. Така му се струваше до момента, в който видението най-нагло проговори. Тогава с положителност разбра, че не е видение, а истинско Беззъбо магаре, от плът и кръв, и дрипи. 
- Ъ-ъ-ъ, муъ-ъ, бълбук, хлъц, глът! – оповести Съби гостоприемно. И заключи дълбокомислено: - Пльок, цвък. 
Но преди да проследим в детайли светския разговор, проведен от двамата интелектуалци, е редно да поясним как сър Съби стигна до тук. А това е дълга история... 
Началото ù датира от времето са Събовата прабаба, която, в годините на своята младост, като всяка друга зелена и невинна душа, си позволяваше известни, хм, волности и дребни прегрешения. Е, тя си ги позволи с един напет и дързък... катър. И, макар и да не забременя от него, в наследниците ù настъпиха странни деформации. Броят на зъбите в устните им кухини бе редуциран значително до 24, което обаче се компенсираше, о, как само се компенсираше, от колосалния им размер. Самият Съби нерядко бе улавял пълните с благоговейна завист погледи на породисти представители на конското съсловие, които бяха имали възможността да зърнат монументите, изпълнили уста му, че даже и простиращи се доста извън нея. Но не такива бяха погледите на конкурентите му в неговата опасна професия. С отчайваща злоба те полагаха всячески усилия да лишат Съби от националното му богатство. И успяваха. Понастоящем в устата му се нахождаваше едва една представителна извадка от два екземпляра от някога пълната чета от две дузини. Понеже се намираха отпред, и на срещуположни позиции, мистър Беззъбото магаре можеше единствено да люпи семки. И, дори и да загубеше още един от паметниците си, той бе решил какво ще прави за в бъдеще с последния оцелял – ше пука домати. Ако и той се споминеше, щеше да се задейства план “Б”. И именно докато го подготвяше за изпълнение, бе сгащен от представител на закона. Защото въпросният план се заключаваше в ползването на изкуствени бивници. А най-лесно бе те да бъдат добити от извора – лесните за убеждаване респ. надвиване пенсионери, скитащи непредпазливо из Събевите теротории. И докато се бореше с жертвата си, 80-годишна старица, която се оказа извънредно жилава и упорита в отстояване на своето и дори при един по-премерен удар с бастуна замалко не го лиши от Белчо (горният му зъб), една здрава и космата ръка го сграбчи за гърлото, друга не по-различна от първата за дъното на панталоните, и бе трансфериран директно от полесражението в килията. 
Не след дълго и Джо бе доставен до въпросната локация. Но, макар със Съби да бяха най-върли конкуренти, той бе обхванат от такова всепоглъщащо доволство от подобряването на битово-хранителните му условия, че и през ум не му мина да търси чупливи звена в конструкцията Събева. Наместо това кротко разплу организъм в едната койка и се отдаде на блянове за печени пресенца с лимони в устата, устремили се решително към неговата собствена такава. 
И ето, настъпи накрая мигът лелеян, в който на съкилийниците бе поднесено обедното меню. Когато тръпнещите му ръце поеха изпускащото апетитна пара блюдо, Джо примижа зъркели от дългоочаквано задоволство. Но в мига, в който раззина челюсти и плавно вдигна клепки, бе сполетян от могъщо разочарование. Наместо чинно строени пържоли и джолани, пред взора му изцъклен се материализира някаква гьонна вкаменелост, плацикаща се безметежно в мътна слузеста субстанция, органична по характер и отблъскваща по външност. Джо премигна невярващо няколко пъти, но гнъсното видение не напусна чинията му. Нещо повече, една цепнатина в гадното изкопаемо го правеше да изглежда сякаш му се хили подигравателно... У мистър Камбузо все по-настойчиво взе да се прокрадва мисълта, че дори велпавето е с няколко идеи по-крехко и апетитно от предложеното му кулинарно извращение. От самосъжалителния му унес го изтръгна завистливият глас на надзирателя Нгломе Бивунга: 
- Не унивайте, момчета, само ако знаехте какво ще ми стовари жена ми за вечеря, щяхте да ометете това тук барабар с алпаката. 
И наистина, макар Урямба Бивунга да бе надарена с ред достойнства, то готварското майсторство категорично не фигурираше сред тях. В кухнята си, наричана от благоверния й “лаборатория”, Урямба с нестихващ плам забъркваше мистериозни алхимични смеси, годни за всичко друго, но не и за консумация от представител на земната фауна. Че дори и флора. Разногледите очи на Нгломе винаги неконтролируемо се овлажняваха от несломима горест при спомена за героичната гибел на верния му Гнусоед. Гнусоед бе името на разработеното посредством биологичен експеримент растение, предназначено да унищожава без остатък всевъзможни отпадъци, гадости, бълвочи, цвръцни и бльоканици. Рупаше косми и кокали в захлас. Асимилираше консерви и арматури като доменна пещ. Абсорбираше павета и паркета тутакси. Усвояваше стрихнин и кураре немедлено. Но не съумя да изглозга порцията Гаменска млъцаница, която бе поднесена онази фатална вечер на Нгломе, който пъзливо прехвърли отговорността за гнетенето й на храбрия Гнусоед. За зла беда, отвратителността на ястието се оказа непосилна дори и за опитния и закоравял Гнусоед. Дали джигерът от птеродактил бе пресолен, секретът от годзилогрухтер твърде пикантен, или сосът от зифт и грес гранясал, не се разбра, но благородният Гнусоед още на третата хапка взе да припърхва с венчелистчета. На петата гордата му осанка клюмна застрашително. С титаничен напън успя да смели още две, след което обаче окончателно спаружи снага и предаде богу дух, или каквото там предават растенията.

© Катър Бесен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??