4.08.2007 г., 12:39 ч.

Доберман (1 част) 

  Проза
1581 0 3
7 мин за четене
От малка Мила мечтаеше за едно - да има идеалното семейство, голяма хубава къща с много деца в нея... През годините съдбата се оказа благосклонна към нея - намери си съпруг, подходящ за нея, удовлетворяващ всички нейни вкусове и фантазии, с когото живота не беше монотонен и сив, а едно вечно приключение... Първото им дете се роди девет месеца след сватбата... щастието и беше безгранично когато ги гледаше... своето семейство... Посвети се изцяло на тях и тяхното благополучие... Успяха да се измъкнат от прашните, сиви, претъпкани квартали и техен дом стана голяма хубава къща с огромна градина в тих и спокоен квартал, наоколо имаше всичко - и детска градина, училище , парк, магазини - всичко, от което можеше човек да се нуждае... Мила, колкото и ангажирана, беше невероятна домакиня, подреди къщата сама, с много любов, но и с невероятни усилия... и въпреки всичко труда си струваше... Когато заведе детето си там за първи път, мъничето гледаше навсякъде ококорено и каза "Мамо... тази къща е като в приказките, това е приказната къща"... Заживяха в тази къща на приказките... всеки ден бе за тях малка приказка... Но... постепенно в сърцето на Мила пропълзя едно но... Знаеше, че има всичко, знаеше, че повече от това... само здраве... но нещо и липсваше... Работата я поглъщаше, но не с онази всеотдайност, с която Мила искаше, домакинските задължения я уморяваха и тя ги вършеше с нежелание - по задължение, ден след ден трупаше материалните придобивки, с които да усъвършенства вече направеното от нея, радваше мъжа си и детето... а в нейната душа се появи копнеж... за нещо повече... за чувството отново да е майка, да вдъхва аромата на малкото човече, да целува бебешко краче... да люлее и да пее песнички... Знаеше, че има нужда от още едно дете - като се върнеха от детската градина, детето и започваше да иска да си играе... с друго дете... Беше му омръзнало да играе само в огромната градина, в приказната детска стая, макар и пълни с играчки и развлечения... Постоянно я питаше - защо другите имат, а аз нямам братче или сестричка, с които да си играем... Искам братче или сестричка!!! Молбата се превръщаше в желание, желанието в заповед и колкото и да обясняваха, че мама трябва да го роди, а това не става бързо, окуражено от баби и дядовци, а също и познати, детето продължаваше...
Когато Мила беше решена, се оказа, че не всичко е толкова лесно, както си мислеше... Първият път се оказа лесно... но сега... Чакането изтощаваше Мила, изнервяше я, ежемесечните посещения при лекаря и, в които той я уверяваше, че проблем няма, че всичко е наред... не я успокояваха... Просто не ставаше и това е ... Мила беше чувала, че когато силно искаш дете и това се превърне едва ли не във фикс идея... то почти никога не се получава... Трябваше да се успокои, да престане да мисли за това, да си намери други занимания, които да ангажират ума и... и тогава може би щеше да се получи...
В края на лятото беше рожденния и ден... Тя не мислеше за него... никога не и беше приятно да натрапва себе си по един или друг начин, факта, че остарява с още една година, макар и все още възрастта да не и личеше, не и беше приятен... За нея означаваше, че биологичния и часовник тиктака... и някои от желанията и стават все по-трудно осъществими... На рожденния си ден почерпи колегите, колкото да отбележат повода, те я познаваха вече толкова добре, че знаеха,  че нищо друго няма да я зарадва така, както живите цветя... Мила имаше толкова много, че се наложи да си направи пристройка към къщата, наричайки я зимна градина... Работата сред цветята я успокояваше, разсейваше и поне за миг се чувстваше спокойна, потънала сред тяхната красота... Същата вечер, прибирайки се, натоварила колата със саксии и направи впечатление, че на иначе тихата им улица са паркирани твърде много коли... "Добре, че поне пред гаража са оставили място" помисли си тя и отвори вратата... От изненада хлъцна, гледаше и не вярваше... пак гледаше... добре, че нямаше никой около нея - какво ли тъпо изражение имаше в момента... В гаража и стоеше чисто ново БМВ, лъскаво, сребристо, с подвижен таван... излято като куршум... Мъжът и знаеше нейната слабост към БМВ или "Бумер" както Мила го наричаше... Бавничко и се прокрадна мисълта, че може би това беше неговия подарък за нея, но все пак... можеше и да се лъже... сега щеше да иде и да разбере... Тръгна по алеята, сърцето и биеше като лудо, ръцете и краката и трепереха, вървеше и си мислеше "Сега ще ида и ще му извия врата, ще му откъсна ушите, божичко, не, ще го нацелувам - ще му се хвърля и ще го нацелувам, а после ще го убия, ще го... ще го..."
Вървейки така замислена, изведнъж се осъзна, че градината е твърде осветена, че в нея има твърде много хора... Сега вече шока и прерастна в ужас - къде да влезе - в къщата или в градината, да се преоблече ли или направо със същите дрехи... В няколкото секунди, които се чудеше, те я забелязаха, беше вече късно - всички се юрнаха към нея, ревейки с пълна сила " Happy birthday to you", а Мила се чувстваше като в центъра на торнадо, в което всички я потупваха, милваха, целуваха, прегръщаха, пожелаваха разни неща, повечето от които зашеметена не чуваше... Усмихваше се тъпо, дори усети как долната и устна затрепери и се усети, че се просълзява. Някой я сграбчи много силно и я зацелува страстно... беше мъжът и... Като свърши, я попита тихо "Харесва ли ти изненадата? Един път ставаш на 33..." - "Ще те убия! - отвърна Мила -  но по-късно..."
Беше толкова зашеметена, че досега не бе видяла кои бяха тук... Всичките и колеги (а си мълчаха днес, тяхната... кожа), няколко роднини, приятели, познати, делови партньори - нейни и на мъжа и... Стараеше се да поговори с всеки, а те от своя страна не спираха да и желаят много здраве, щастие и... на тая огромна къща... е, сеща се - време е... Едно от предимствата (или недостатъците) на Мила беше, че никога не скриваше чувствата си от близките... Разбира се, че и ставаше кофти от намеците, та нали тя самата страдаше и правеше вече година безуспешни опити...
Веселбата свърши чак на зазоряване... на някои дори не им се тръгваше... За Мила вечерта мина неусетно - след първоначалния шок и стана дори приятно, включи в действие цялото си очарование и се постара да се весели от душа и сърце... нали всичко беше в нейна чест... В кратките почивки между танците, колкото да пийне едно питие, винаги се намираше с кого да завърже разговор... Някои от партньорите на мъжа си виждаше за първи път... беше слушала за тях много, а сега вече ги виждаше... Един от тях и направи силно впечатление... беше унгарец, но не това беше, което я впечатли... Беше на около 50, силен, здрав и як мъж, беше с бръсната глава, целия в белези и някак си плашеше Мила. Приличаше и на нещо средно между нацист и скинар... Говореше развален български и по време на почивките тя го забеляза, че говори нещо много разпалено, а около него се е събрала малка групичка. Струваше и се, че се карат, а като го гледаше не и се искаше такава хубава вечер да завърши с бой... Приближи се да разсее напрежението и се заслуша... Оказа се, че унгарецът е любител на кучетата и в родината си отглежда добермани... Възмущаваше се, че хората имат такова мнение за тях, че от страх и от "измислените" истории за тяхната кръвожадност са престанали да ги отглеждат..." Ето - каза той - прелестната госпожа ще каже - имали ли сте куче ?" Мила се замисли - да, имаше... Преди години - кръстоска между питбул и териер... Беше толкова бесен и неконтролируем, хапеше наред, а когато детето се роди, бяха принудени да му намерят нов дом... "Ето - с доберман всичко това нямаше да ви се случи... те са интелигентни, горди, благородни, прекрасни пазачи, добри с децата... съвършените охранители на дома и господаря си... те са готови да умрат за господаря си..." Мила не познаваше породата и затова се съгласи с унгареца - все пак не и се искаше да спори, и тя беше чувала какви ли не страшни истории... но не искаше да разваля вечерта - своята и на всички в спорове, искаше добро настроение и затова използва момента и покани унгареца на някакъв бавен танц... Докато танцуваха, той продължаваше да и обяснява възторжено предимствата за породата и дори и каза, че очаква малки и в знак на възхищението си от нея и прекрасната вечер ще и подари едно... Мила благодари любезно, "трогната" от вниманието и... забрави...
След няколко месеца тя вече абсолютно нищо не си спомняше... до вечерта, в която мъжът и се прибра, носейки кашонче, в което нещо мърдаше и скимтеше..." Това е за теб - унгарецът го прати, обещал ти... " каза той и тръсна в скута на Мила малко черно кученце. "Ами... какво ще го правим... аз тогава се съгласих от възпитание... доберман... вкъщи... не!" Мъжът и се тросна - "Ами да беше отказала тогава, сега как да го върнем - човекът специално от Унгария го е донесъл за теб". "Кученце!!!" - със възторг изпищя детето... искам го!!! Ще си играем заедно...
Мила въздъхна... какво да се прави... деца... а кученцето, усетило топлината, се беше свило в нея и спокойно спеше... Разглеждаха го - беше катранено черно, с няколко кафеви петна... Когато го сръчкваха по силно, леко се разшаваше, изръмжаваше недоволно и продължаваше да спи...
" Прилича ми на малко дяволче... да го кръстим Дяволо? Или пък Найт? Черно е като нощта... прилича на малък заспал принц на нощта..."

© Мила Нежна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??