Добрата жена

Да си спомним за Петър Иванов Берковски /1852-1892 г./, родом от Лом, революционер,

обществен деец, участник във Втората Българска Легия на Раковски, съратник на Левски

                    Страдаше Голямата река. Вцепенила се бе снагата й, а речеше ли да я поразкърши на вятъра, ставите й започваха да пращят като на ревматична старица. Приплъзваха се по тях глутници от вълци, с кървясали от глад очи и вече по всяко време нападаха кошарите на ломчани, та чак и добитъка от дворовете на къщите им.

                В една невярна нощ, в която снегът, подплашен от камшика на виелицата, се мъчеше да зарие дувар, по-висок от цял човешки бой, Иван Берковеца примъкна още цепеници до огнището, прекръсти се, взе библията и седна до възглавето на болнавата си жена.

                -Кажи, Въло, какво да ти прочета тази вечер, че по-добре да ти стане? – загрижено я попита, докосвайки с длан горещото й чело.

                -Не си губи времето с мене, Иване, ами шии, дорде е видело от огъня, че толкоз аби все твойта игла чакат – тежко се надигна на лакти жена му и го изгледа укорително.

                -Нали знаеш за работата? Ами тя не е заек, че да избяга, Въло… Духът ти – той е важният и сега за храна се моли… Тъй думаше моята майчица, кога някой се разболееше, а мъдра си беше женицата, Бог да я прости – разфилософства се Иван, а туй много му прилягаше.

                -Да беше станал свещеник, а не терзия, като толкова  ти се харесва приказването! Ще ти почака работата, ама друг път! Я го виж нашето дередже! Преди няколко зими, едва тринайсет лета сторил, синът ни – Петър, за Београд замина, в Духовна семинария да се учи, а пари трябват за това…

                -Не се грижи толкоз – нали Славянският комитет засега го издържа. Едва ли до мен ще допре - с иглата и конеца аз хляб да му давам. Е, ако му потрябвам, тогаз ще му мисля… Сега кажи, жено, какво да ти прочета от Библията, че по-скоро да оздравееш?

                -С теб се на глава не излиза и туй то! Добре де, тогава пак за страданията на Йов искам да чуя… - примири се Въла и с лакти се подпря на възглавето, че и дума да не пропусне.

                Огънят в оджака припукваше и изпълваше одаята с тайнствени сенки. Вятърът неумолимо блъскаше по вратата, а воят му се примесваше с вълчия, когато Иван Берковеца стигна до хитрия намек на Сатаната:

                -Дали без причина се бои Йов от Бога? – развълнувано изрече четецът, а жена му вече съпреживяваше всяка дума. Тя цялата бе плувнала в пот, температурата й бе поспаднала, но очите й все още блестяха като клади. По едно време вдигна ръка и мъжът й спря да чете.

                -Не съм била добра майка и затова Господ ми изпраща тази болест – рече клетницата и тръпка обхвана тялото й. Иван кротко остави Библията и метна връз нея още един козяк. Сетне намери трескавите й ръце, замилва ги и зашепна:

                -Благороден син възпита ти, Въло… Тук даскалите му – и Кръстю Пишурка, и Никола Първанов, толкоз  го хвалеха и все думаха, че наш Петър е твърде умен и способен. Затова стипендия му издействаха и в Београдската семинария го пратиха на голяма наука да се изучи.  А добрата жена по децата си се познава, тъй от мене да знаеш!

                Словата му я поуспокоиха и Въла поиска да накваси устните си, сякаш побелели от болестта. Иван й подаде бърдучето, а тя дълго и замислено пи. Сетне  очите й просияха:

                -Чети ми нататък – затова как жената на Йов го кара да „похули Бога и да умре”!

                С дълбок глас, ще речеш - извиращ от небитието, Иван продължи. Когато достигна до: „ако и да ме убие Той /Бог/, то аз ще го чакам”,  Въла отметна козяците и стана, а мъжът й стреснато, но и възхитено, я изгледа. Буйната й коса бе разплетена и стигаше доземи… Ех, красавица си бе неговата Въла и такава си остана, въпреки годините! Размечта се Иван и не разбра кога все вихрушки се сдушиха пред вратата на одаята. Потропа се – един, два пъти…

                -Дали пък не са турци, а ?! – уплашено завъртя бялото на очите си Въла.

                -Може някой окъснял друмник да е, жено – рече стопанинът и извиси глас:

                -Кой си ти?

                -Тате, мамо, аз съм – Петър, открехнете!

                Сприпна се Въла, уж болна, а първа вратата отвори.

                -Господи, сине, как си се решил път в тая бясна хала да биеш бе, майка?! – прегърна го женицата и от радост дълго хлипа на рамото му.

                -Е, мале, не бързай толкоз – едно по едно, а сега да се постопля най-напред…

                Иван потупа сина си по гърба и с треперещ глас рече:

                -Жено, я се отмести да си видя момчето, пък и място до огнището му стори - стига си се лигавила такава!

                Сетне сложи още дърва в огъня и тури да стопли чорбица, че да нахрани окъснелия друмник.

                Цяла нощ тримата си бъбриха, а разказът на сина им край нямаше… Разправяше той на своите старци за Георги Раковски, за Васил Кунчев, дето същински Лъв можел да надскочи, за дядо Ильо войвода… За ученето в семинарията нищо не продумваше, ама погледът на майка му все повече се проясняваше, а по едно време Иван гордо се изпъчи:

                -Добра жена си, Въло, щом е такъв синът ти – най-добрата си и хич недей да се съмняваш!

                Навън халата си беснееше, но смехът от топлата одая я заглушаваше и сякаш бе започнал да я усмирява…

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%91%D0

%B5%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BB%D1%8C%D0%BE_%D0%B2%D0%BE%D0

%B9%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0