Седим си ние с Драго в спалното помещение зад караулното, по точно лежим проснати върху войнишките одеяла така както сме с кубинките и измачканите холандки, и си говорим глупостите които обикновено си говорят всички осемнайсетгодишни келеши.

Драго беше един такъв висок, готин красавец, с перчем, любимец на нежната половинка, или поне беше такъв преди да оплешивеем дружно и да ни се разкаже играта.

Апропо, забелязал съм че от водата ли, от какво ли, не знам, но по нашето Черноморие ние, пичовете много бързо оплешивяваме и тогава вече трябва да залагаме на ясна мисъл, умни приказки и влажен поглед за да имаме същата слава както едно време. Може и да е благословия, знаеш ли. Но това е друга тема.

Та така. Седим си ние с Драго в караулното накъде там в зората на демокрацията, мислим че сме се освободили и чертаем планове за бъдещето като нямаме какво друго да правим, или просто скучаем в лятната жега.

И изведнъж от устата ми излиза нещо много странно:

-Драго, викам аз, тъй и тъй нямаме какво да правим, да вземем да се оперкаме, а?

Много бързо изскочи от летаргията това момче, опули едни зъркели и ме гледа уплашено:

-Аве брат, к'во ти стана?

Нищо, викам - демокрация е, модерно е, сами сме, и вече не можех да се сдържам като го гледах такъв препариран и избухнах в смях.

Човек да не се пошегува. Ангелите му изкарах.

Сега, шегата настрана, обаче казармата за мене винаги си е била педерастка работа, защото само една такава персона може да тръгне да завладява, граби и убива, както и да прави сто други глупости без да се замисля,

и въобще не знам защо я героизират тая военщина толкова.

Всеки  го може това. Дай на маймуната автомат - същата работа.

Виж, ако си пазиш гъза от някой мераклия - това е друго нещо. Родината трябва да се защитава.

Но общо взето казармата - това са две загубени години, в които се научаваш да гледаш филосфски на нещата.

А иначе не беше лошо време.

Старите , откакто изпразних един пълнител на автомата чрез презареждане, без да произведа изстрел ,незнайно защо бяха решили да не ме закачат. Плажът беше близо, а камъните  в него преди нашествието на рапана  бяха фрашкани с ей такива миди. Моряк на брегова служба.

Не знам защо бях решил,че трябва да служа на кораб обаче.

И се изтъпанвам аз един ден пред началника на поделението, който се разсънваше и се правеше на зает зад бюрото си.

Така и така викам, господин капитан втори ранг - искам на кораб.

Капитанът втори ранг само свали очилата, забърса ги и пак ги сложи невярвайки обратно.

-Абе, момче, каза, за двайсет години служба, ти си първият с подобна молба.

Ти знаеш ли какво е там?

-Тъй вярно отговарям, защото бях чувал и за гонката, и за мизерията, и за плъховете, и за всичко останало, но нали нещо си ме бодеше отвътре, и си бях решил.

Ще видим каза, но нищо не стана. Не ме прехвърли капитанът втори ранг на кораб, но оттогава разбрах, че мъченичеството ми е в кръвта.

Относно мъченичеството един друг капитан от новобранския център така беше казал:

-Тя нашата свършва, и добре си изкарахме, но вашата с тия промени мисля, че ще е доста по-трудна. И позна.

Обаче хем позна, хем не. Вярно е - бяхме първото поколение което беше изядено от новото време.  Но пък и те бяха изядени от тяхното. Времето  мели наред и не подбира.

Сега седя и си мисля, че спомените, каквото и да е било, винаги са хубави, защото лошото просто се забравя. Това е част от спасението на човека - да забравя, и да не знае какво ще бъде утре, защото в противен случай адът би бил пълен.

Много ясно си спомням старшината на портала, иначе казано на пропускателния пункт на поделението, който винаги се разхождаше пред бариерата с едно войнишко канче кафе в ръка, кобура на кръста и фуражката някъде захвърлена. Стърчеше като върлина, сучеше мустак и сочеше нагоре към селските гробища, които стигаха до самата ограда на поделениего:

-Ей там бяха. Появиха се вечерта. Тъмно като в рог.

Висеше във въздуха и светеше. Поседя, поседя и после изчезна.

-Кои, господин старшина, питам аз.

-Ами те, отговаря ми той, извънземни ли са, какви са, кой ги знай, и със същото спокойствие си продължи разходката с канчето.

Ей такива времена бяха - странни и хубави.

Тогава си мислех колко лесно би било да сменяш световете, в които живееш.

Понастоящем сякаш съм забравил това изкуство. За жалост.

За всичко това се сетих вчера, когато се видяхме с момчетата от техникума, с много от които после бяхме заедно и в казармата, на едно събиране след тридесет години.

От толкова време не ги бях виждал. Както и да го погледнеш трийсет години са си много нещо.

Оказа се обаче, че сме все същите келеши. Вярно -  можехме да говорим и умно и много, и също толкова много да пием, но сърцата ни си бяха останали все още в онова далечно време - при първите учебни плавания, първите цигари скришом, и първата споделена бутилка.

Нещо пак ме перна през устата снощи и като се разприказвахме с Драго и ме попита какво правя, освен че всички работим нещо и се забъркваме в бизнес кариери и семейни каши - то се знае, му отговорих с простото:

-Пиша стихове.

Пак го нокаутирах. След трийсет години все още съм във форма разбрах, когато видях как ме погледна с оня невярващ поглед от едно време, в който се четеше само: "Абе..... педерастка работа."

Чак после загря, че се шегувам, и прихна.

Две на нула за мен.