– Боли ме. Много ме боли, Дамяна. Много!

– Зная, Лео. Но това е истинско. Не красива фантазия, а реалността. Животът. Искам да живееш, Лео! Моля те, ти трябва да живееш! 

– Твърде силно е, Даме. Не може ли да се върнем…

 – Не бива.  Ако отидем там няма да имаме шанс да се завърнем отново. Вече достигнахме критичната точка. Ти ще умреш. А с теб- и аз, защото съществуването ми ще се обезсмисли.

– Колко дълго ще продължи? Даме, не знам дали ще издържа. Твърде силно е…

– Ще издържиш. Аз ще бъда до теб. До края, нали?

– До края. Обичам те, Даме!

– И аз те обичам, Лео! Затова съм тук. И съм такава, каквато ти ме искаш.

– Начев каза… Но това не е вярно. Не е възможно да бъде. Кажи ми, че не е вярно. 

– Важното е какво е тук и сега, Лео. От това зависи какво ще е утре. А вчера вече не е от значение. Ще  бъда с теб колкото поискаш. И когато настъпи моментът, ти ще го усетиш. И повече няма да се нуждаеш от мен. Аз също  веднага ще го разбера. Нали съм по-добрата част от теб.

– Ти си тъй прекрасна!  Съвършена. Понякога ми се ще аз да изчезна, за да останеш ти.

– Дори не си го и помисляй! Вселената няма да ти позволи, да не говорим че и аз няма да ти го простя. Не, Лео. Има си правила. Има си време за всичко. Има ги и хората, има ги преживяванията, които да изпълнят това време със смисъл. 

– Какъв е смисълът, ако сърцето ти бъде разсечено, да продължиш да съществуваш? Преди да се появиш ти, аз наистина просто съществувах. Сега живея.

– Да, затова те боли. Но също си и щастлив. Затова трябва да продължаваш и да не спираш. Хайде, помисли си за някоя песен която обичаш. Точно така! Какво ще кажеш да танцуваме на нея?

Леополд се опита да се усмихне, но страданията му бяха твърде мощен дразнител за да е искрено и усмивката изглеждаше някак крива, измъчена. Всяко движение на тялото му се извършваше с неимоверни усилия и му костваше свръхчовешко натоварване. Дамяна обаче беше търпелива, не изискваше от него нищо друго, освен да е в пълно съзнание и да откликва на молбите ѝ. 

Двамата се завъртяха бавно в ритъма на нежната балада, която Лео обожаваше още от първия път когато я чу. Беше на три годинки и родителите му празнуваха годишнина от сватбата си. На тези семейни празници утрините им винаги започваха точно с тази песен, на която те танцуваха. Щастливи, влюбени, потънали един в друг. На него и на по-големите му брат и сестра страшно им харесваше да ги наблюдават и да им ръкопляскат. А родителите включваха впоследствие и децата си в танца и всички много се забавляваха. Млади, красиви и заедно. Какво друго му трябваше на едно семейство, за да е истински щастливо?

След третия си рожден ден Лео започна да проявява завидни музикални заложби. Пееше изключително добре за възрастта си, чувстваше ритъма, научи се да “изтръгва” звуци от най-различни предмети от бита, които поразително наподобяваха истинска музика. Родителите му го записаха на уроци по пиано и за нула време той се превърна в любимец на учителя си. След две години уроци вече сам композираше сонати, предизвикващи истински възторг у преподавателя му. На шест години, клавирният виртуоз вече овладяваше струнните музикални инструменти. Уважаваше цигулката, но истинската му страст бе китарата. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието от едно бързо соло, изпълнено в дует с любимия му китарист, звучащ по радиото. 

Когато на седем години Леополд тръгна на училище, на всички около него им беше станало ясно, че пред тях стои един очарователен малък музикален гений. Затова и никой не му се сърдеше, че не се справя добре с математиката и природните науки. Може би за да има все пак баланс, литературата му потръгна прекрасно от самото начало. Бързо запомняше стихове, разказваше увлекателно научените истории и започна да измисля свои- още по-вълнуващи. Ритмичната реч се превърна в неговия съкровен начин да одухотворява музиката. И така, напътстван от Евтерпа, трудещ се усилено в творческото поле на мелодичното изкуство, на десет години записа първия си музикален албум. Беше солов, в него Леополд свиреше и пееше едновременно, но въпреки непретенциозността си още там личеше талантът му за композиране на песни. Само, че и това не му беше достатъчно.

Лео имаше малко, но верни приятели. Както обикновено се случва, общите им интереси включваха и музиката. Тримата му другари споделяха увлечението му и заедно с него мечтаеха да сътворят нещо, на което да се възхити целият свят. Затова и решиха да създадат група. Пътят, разбира, се щеше да е тежък, но четиримата мечтатели бяха твърди в устрема си да стигнат до върха и да останат там.

Постоянството и решителността им се отплатиха и пет години след основаването на училищната банда, тя се бе превърнала в световно-известна рок-група. Пред Лео като водещ вокал и композитор на завладяващи парчета вече нямаше препятствия. Всеки един от експериментите му с музиката се увенчачаваше с успех. Включително и създаването на супер-група, в която да пише песни и да ги изпълнява със своите музикални идоли.

Годините минаваха, албумите се превъзхождаха един друг по вокално и инструментално майсторство и почитателите се множаха, очаквайки с нетърпение следващото дългосвирещо произведение на изкуствотоот от своите любимци и най-вече от безстрашния им лидер. И те никога не разочароваха.

Но напрежението от непрекъснатата заетост, постоянното недоспиване и огромната отговорност да бъде най-добрият оказаха негативно влияние върху здравето на Лео. То се влошаваше все повече и повече до онзи съдбоносен момент, в който припадна и след който музикалният гений  промени напълно дотогавашния си живот.

Дамяна се справяше прекрасно когато ставаше въпрос за физическо страдание. Нейните природни лекове действаха чудодейно на болежките му. И от каквото и да се оплачеше той, тя мигом му забъркваше някой илач, от който се подобряваше със скоростта на мисълта. Само че съществуваше нещо още по-страшно от телесната му болест, и то бе способно да унищожи целия му свят.

И сега, докато водеше танца си с тази чудна жена, той изпитваше необяснима тъга. Скръб. Черна и разяждаща. Времето му неумолимо изтичаше и тя му се изплъзваше малко по малко. Неговата чудотворка, приятелка, муза. А защо не и любима…

Но не беше писано. И никога нямаше да бъде. 

Песента свърши и Даме внимателно помогна на своя Лео да се върне в болничното легло. Усилията го изтощиха до краен предел и той моментално заспа. Въпреки болката. Въпреки обречеността. Въпреки, че изобщо не беше сигурно, че за него ще настъпи нов ден.

Дамяна го погали по главата, целуна го по челото, влагайки цялата си любов и душа в молбите си към Провидението да изцелят това съвършено чудо на човешкия род, наречено Леополд Ханеман и той отново да може да покорява сцени и сърца. Молитвата ѝ завърши с едно безмълвно, но прочувствено “Довиждане!” След което тя излезе през вратата на болничната стая. 

В мига, в който прекрачи прага ѝ,  самата тя се озова в също такава стая и легло, в каквито остави него.  И над нея, освен екипа от денонощно трудещи се медици, стоеше и Иван Начев. С очила с диоптър, в медицинска униформа, и табела над джоба на горнището си, на която пишеше: Медицински Университет, Катедра по Психиатрия и Медицинска Психология, Професор Иван Начев, Началник Клиника.

Той я гледаше с блага усмивка, скръстил ръце зад гърба си. В погледа му имаше задоволство- удовлетворение от една добре свършена работа. Начев я заговори:

– Браво, госпожице Лесова! Впечатлен съм от теб.

– Спести си хвалбите, Начев! Пет пари не давам за мнението ти.

– Моето мнение е единственото, което е от значение. Но ти се справи добре. И той ще започне да се подобрява най-сетне.

– Не, няма. Просто ще усеща целия ужас на лечението.

– И двамата знаем, че това е единственият начин да се възстанови напълно.

– Мислиш ли? Наистина ли смяташ, че реалността е способна да му даде онова, което му е нужно да продължава да твори? Та той живее в онзи приказен свят от първия миг, в който избра музиката за своя съдба! Ако вратата към вълшебното царство се затвори, Лео ще остане бездомен. Както и мечтите, копнежите, страстите му. И най вече-музите. Готов ли си да поемеш тази отговорност? Да рискуваш да лишиш гения от гениалността му в името на едно сиво съществуване? Какво означава за теб “Преди всичко не вреди”?

– Означава, че животът е абсолютна ценност. Моята клетва е да го пазя и аз правя точно това.

– Когато той разбере истината ще те прокълне, че си спазил клетвата си.

– Когато ти му кажеш истината, той ще оцени факта, че все още е на този свят. Но не това е крайната ни цел както ти е известно. Аз ще възвърна ясното му съзнание и трезва мисъл. 

– Само че аз още не съм готова да си тръгна.

– А кога ще бъдеш?

– Не зная. Той е този, който ще каже. Щом не ме пуска, значи самият той не е готов още.

– Предупредих те, че ще се наложи да използвам жестока сила. Няма да се поколебая.

– Така може да го изгубиш. Безвъзвратно!

– Не ме шантажирай, госпожичке! Твърде дълго те търпях! Сестра, приготви ми една ампула Пентобарбитал. Разреди я едно към десет с глюкоза.

Начев стисна ръката ѝ силно и я издърпа.  Яркосините ѝ очи заблестяха от появилите се в тях сълзи, но Дамяна не издаде и звук. Твърде горда беше да показва, че изпитва каквито и да било чувства. 

Тъмносинята вена в лакътната ѝ ямка изпъкна и професорът реагира мигновено като заби в нея  иглата на двайсеткубиковата спринцовка. Дамяна не се съпротивляваше. Беше безсмислено. Знаеше, че е за добро и нямаше никакво значение, че това добро всъщност не беше нейното собствено. 

Лекарството трябваше да се инжектира изключително бавно, иначе щеше да предизвика спиране на сърцето на пациентката. Но пък се водеше един от серумите на истината, така че с негова помощ медикът можеше да я манипулира както си пожелае. Неговата цел обаче беше точно обратната- да прекрати нейните манипулации.

– Ето така… Чудесно! Заспивай, прелестна Дамяна! Почини си! Имаш нужда…

Лео? Там ли си? Събуди се, момче! Трябва още много да си поприказваме с теб. 

Пентобарбиталът си проправяше път из вените на обекта си на действие, достигайки до мозъка, свързвайки се с рецепторите там, блокирайки сигналите между нервните клетки. Професор Начев с интерес следеше как завесата се спуска пред едно съзнание, за да се вдигне пред друго. Представлението си заслужаваше всяка секунда внимание. 

Не, той не беше егоист. Разбира се, щеше да напише обширна статия, представяйки този уникален случай пред своята колегия и с това да предизвика истински фурор, но не това беше главното в случая. Все още предстоеше най-важната и трудна част от лечението. И точно нея, Иван Начев ненавиждаше до дъното на човеколюбивата си душа. Защото всеки път, когато я изпълняваше, погазваше жестоко основния принцип на медицината- “Преди всичко, не вреди!”