14.02.2018 г., 20:50 ч.  

Домът е там, където е сърцето 

  Проза » Разкази
979 1 0
13 мин за четене

         1.

         Пътя.

         Онзи, който ни поема и извървяваме докрай или винаги ни връща да го извървим отначало, може би за да го разберем.

         Пътя.

         Онзи, който може да те срещне с някой за цял живот или да се разминете, без дори да се забележите, че вървите един след друг.

         Пътя.

         Онзи, който ни събира или разделя с любимия докато вървим... и пак вървим... и пак вървим...

 

         2.

         Ясмин вървеше от дни.

         Посоката ѝ бе напред и се надяваше да забрави онова, което остави – което е оставила – след себе си.

         Вървеше и се опитваше да не мисли за живота си от вчера, нито искаше да знае какво ще се случи утре. С всеки залез денят завършваше и се прераждаше с новия изгрев. Нищо повече – това ѝ бе достатъчно и продължаваше да върви по Пътя.

         Не усещаше смяната на ситните камънаците с прахта на полето; на асфалта, изведнъж заменен с лепкава кал; на пътеката сред тревата, преляла се в студена ивица бетон. Вече бе преодоляла умората от дългото ходене, която посрещна с благодарност, защото успя да заглуши онази умора, която носеше в себе си, и надделя над тежестта ѝ.

         На крачка зад нея вървеше Дара, нейната спътница.

         Двете се срещнаха на вторият ѝ ден и с един поглед се съгласиха да вървят заедно. Мълчаха дълго, мълчаха много, много крачки, превърнали се в десетки километри и нагазили в няколко залези. Знаеха, че нямаха нужда от думи за да се разбират. Да си споделят можеха и  по-късно или никога. Вървяха по един и същи път, идваха от различни места, а някъде щяха и да се разделят, но сега спираха и тръгваха заедно, спяха легло до легло или топлеха гърбовете си когато се случваше да нощуват на открито. Хранеха се два пъти на ден, споделяха водата си. Палеха огън, ако нощта обещаваше да е студена. Дъжда ги обливаше и се криеха под едно и също платнище, слънцето изгаряше лицата им, но те дори и него не забелязваха с безразличие.

         Започнаха да си разменят думи пестеливо, обикновено когато здрача ги принуждаваше да спрат – и двете бяха упорити и обикновено вървяха до последния час светлина. Понякога нощем си говореха, докато съня ги принуждаваше да замълчат. После започнаха и денем си разказваха коя какво е видяла през своя прозорец на живота.

         Дара вървеше от по-дълго време, Ясмин едва бе поела. Оказа се, че Дара е живяла точно двойно на нейните години, родени на една и съща дата, но в различно време и приеха това като знак, че е трябвало да се срещнат насред нищото, което един случаен пастир нарече „някъде”.

         Понякога вървяха и си говореха, понякога по цял ден мълчаха.

         Пътя предлага достатъчно време на мислите да намерят търсените отговори, но и да се родят и нови въпроси.

        

         3.

         Ясмин изчака спътницата си да се изравни с нея - усмихнаха се както винаги една на друга. Огледа я за кой ли път и се замисли как съдбата можеше да срещне двама напълно непознати, докато той, живота, предлага неограничен избор от срещи, но само една, две или три са онези, които се оказват значими за теб.

         Дара беше на почти петдесет години, Ясмин на почти двайсет и пет - висока, светлокоса и с лице, обветрено и загоряло от дните на открито. Ясмин бе хванала тъмните си коси с избеляла кърпичка, една глава по-ниска от Дара, също оставила по лицето следите от това да бъде докосвано свободно от вятъра, дъжда и слънцето.

         И двете бяха светлооки, макар че в зависимост от часа на деня, Ясмин имаше малко по-тъмни нюанси на синьото, а очите на Дара изсветляваха – бяха видяли повече, това се долавяше всеки път, след като се поглеждаха.

         След дузината дни вървене заедно, Ясмин усещаше, че може да се доверява на спътницата си много повече от на който и да е друг човек с който се е срещала или  приемала за близък. Може би защото в разговорите им откри, че Дара е събрала мъдрост и познания за живота, който ѝ е предлагал доста изпитания и бе готова да ги сподели с нея.

         А може би защото бяха просто две непознати, поели в една и съща посока.

         Не си бяха говорили от миналия ден, дори и вечерта, легнаха и заспаха веднага след като се нахраниха. Сутринта станаха, приготвиха се и отново поеха по Пътя.

         - Дара, какво е любовта за теб?

         Жената я погледна, в погледа ѝ личеше, че е очаквала този въпрос.

         Пътя извървяват различни хора, много често са имено онези, който бягаха от любовта или онези, на който просто им е била отнета - бе срещала такива, като по-младата ѝ спътничка.

         - Преди всичко болка.

         Ясмин кимна, това го знаеше. С болката живееше вече от толкова време. Някой ѝ бе казал, че ще отшуми и ще премине, но навярно той никога не бил обичал истински.

         - Сладка болка – продължи тя. – Такава, от която искаш и да избягаш, но и да паднеш в обятията ѝ. Мислех, че е само в началото, но сега бих искала отново да ме боли.

         Дара заобиколи голямата локва отляво, Ясмин мина отдясно. Вчера бе преваляло за кратко и на места земята още пазеше спомена от дъжда.

         - Любов...

         Дара вече не я гледаше. Косите ѝ се спускаха свободни и ветреца току ги прехвърляше през лицето ѝ.

         - Живота е празен без нея. Мнозина не я откриват цял живот, други я намират, но след това изгубват. Но е дар, който ако получиш, трябва да приемеш с цялото си сърце.

         Отново погледна към Ясмин.

         - Ти си я изгубила?

         - Не знам... Навярно... Може би... – отвърна Ясмин, като беше искрена, защото наистина не знаеше. – Мислех, че я има, но с времето се обърках в силата ѝ. Не намирах, че все още е онова усещане, което да ме кара да горя, а може би просто бях привикнала с огъня.

         Направиха няколко крачки, преди да добави:

         - Затова избягах, без да дам обяснение и тръгнах по Пътя.

         - Тя е не само огъня, но и пламъците, които се раждат от него, и искрите, останали след тях – каза Дара и пак отвърна поглед.

         Вървяха повече от час в мълчание. Ясмин мислеше за себе си, за лутането из посоките, които я докараха до тук. Дара просто следваше знаците по Пътя.

         - А ти – рече Ясмин, - горяла ли си?

         - Някога...

         Повървяха, преди да продължи:

         - Срещнах я, приех я, бях обичана и обичах силно, но мислех, че мога да поставя други цели, които да са на по-челни места от нея. Избрах тях и да бъда част от стремежите на другите. След време разбрах, че просто съм изпълнявала чужди мечти, а не своите. Има етапи от живота, в които не преценяш правилно кое е наистина важното и кое е просто... без значение.

         - Иска ми се да мога да го преценя - сега.

         - Ако някога бях извървяла толкова много, навярно бих могла да го преценя на момента – отговори ѝ спътничката и Ясмин разбра, че още е рано да го осъзнае – може би след още няколко крачки.

         Дара отметна кичур коса, ръката ѝ потрепери за миг, но я овладя и заговори:

         - Тогава бих оценила, че това да обичаш и да бъдеш обичан е много повече от всички успехи, от които само след няколко години няма да има и спомен. Бих оценила това, че да има с кой да заспиваш и да се събуждаш всяка нощ и всеки ден е много повече от това да го правиш на толкова различни непознати места, но винаги сам. Бих оценила това, че да прекарваш всеки възможен миг от живота си с човека, който обичаш е безценен и не може да се сравни с нито една чужда мисия, за която допринасяш на нечие чуждо щастие, макар и да е било в името на доброто. Хора сме и понякога има сила, която те кара да забравиш всичко и да помагаш на непознати, любимият просто остава някъде назад...

         Дара спря – за първи път откакто вървяха заедно, наруши ритъма на хода си.

         Загледа се към долината под тях и далечната ивица на хълмовете, огрявани от слънчевата светлина. Беше пролет и живота се съживяваше навсякъде от докосването ѝ.

         - И щях да знам, че любовта, щом я загубиш, може да те направи най-самотния човек на света и да узная колко трудно ще е да остаряваш съвсем сам в живота. Защото тя не може да бъде заменена от друга, както би могъл човек да смени професията си или жилището си. Защото остане ли сърцето без любов, то остава да се скита бездомно до края на дните.

         Ясмин бе спряла до нея. Нямаше правило, което задължава вървящите да не спират. Можеха да останат и тук до следващото тръгване. Всяка крачка по него може да бъде назована - „някъде”. Знаеха, че всеки един миг може да бъде именуван като „ново начало“.

         - Един ден се върнах само да разбера, че него вече го няма, криел от мен и болката си, и болестта си, за да не попречи на кариерата ми, за която мислех, че е толкова важна. И тогава, когато вече го нямаше, разбрах че любовта е най-истинското и най-значимо в живота усещане.

         Двете гледаха хоризонта как се налива и грее от светлината, която го разгаряше все повече и повече.

         - Тя е огънят и пламъците, които карат сърцето да гори – промълви Ясмин.

         - А няма ли ги... нима остава нещо друго? – съгласи се нея Дара.

        

         4.

         Ясмин вървя през остатъка на деня без да каже дума. Когато спряха, мълчеше, после заспа, събуди се, нахрани се и тръгнаха отново по Пътя.

         Дара също мълчеше през цялото време, оставила я да намери посоката си. Понякога няма нужда от думи за да се разбере какво мисли другия, а те двете се разбираха добре и живялата двойно повече от спътничката си знаеше какво е решила:

         В изминалата нощ, Ясмин усети и разбра, че всички пътища имат една посока – започват и свършват с любовта.

         Спря, обърна се и бързо пое обратно – нямаше значение, че е назад, защото тя се завръщаше, макар да казваха, че живота да тече единствено напред:

         Осъзна, че домът е там, където е сърцето и вече знаеше къде се намира това.

 

© ГФСтоилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??