Дори по-добро от истинско нещо

Гледаме се в очите. Нищо, че е поне една глава по-висок от мен. Мисля, че се изчервявам, а много ми личи.  А той се смее – устните му образуват най-очарователната усмивка, а в очите му има дяволито пламъче. Сърцето ми бие лудо и имам чувството, че този ритъм се предава на неговото тяло:

-         И какво ще правим сега? – пита ме лукаво той.

Усмивката му става още по-сияйна. Сега разбирам – хората са прави, когато казват, че се оглупява от любов. Не мога да се сетя за нищо остроумно.  Хуморът и самоиронията винаги са били мои качества и оръжия. Повтарям си наум: „Съвземи се, съвземи се. Възстанови връзката с главния мозък ”. Колко ли време мина? Трябва да кажа нещо. Той ме изпреварва – приближава се още и с най-мелодичния глас ми прошепва:

-         Много си красива. Не се притеснявай. Най-прекрасната…

Не знам дали скъсява дистанцията между нас заради шума, който за мен е неясно жужене, което лесно игнорирам, но ми се струва, че има друга причина. Дано! За бога, дано да е истина.  Устните ни са на сантиметри, сякаш улавяме всеки дъх и… сега осъзнавам, че ме прегръща през кръста. Дали го прави, за да ме задържи до себе си? Не мога да мисля… „Целуни го!” крещи тънко гласче в главата ми, не знам как не го чуват гостите. Той се навежда към мен и ме гледа, без да премигне. Аз се опитвам да избегна пронизващите му тъмни очи, но не мога. Треперя… Ще ме целуне – първата ми целувка. Не трябва да мисля за това – не искам да се изложа.

Изведнъж ни заслепява светкавица. След секунди разбирам, че е от фотоапарата на родителите ми. Дано не са видели нищо, да не е запечатан най-големия ми срам, след като цял ден се чуваше „Щрак”, когато от крака ми се изхлузваше официалната обувка или правех някоя от моите физиономии. Със сигурност съм доматеночервена.  Вече чувам всичко наоколо – смеха на далечни роднини, надвикването на брат ми и сестра ми, които се опитват да разберат къде са хапките от сирене чедър и оглушителната диско музика от старите тонколони.

Той се смее, а аз съм толкова разстроена, че развалиха... нещото... усещането. Докосвам леко ръцете му, повдигам се и му прошепвам засрамено, че отивам в съседната стая. Обръщам се и почвам да се провирам сред гостите, които изобщо не ме забелязват, въпреки че аз съм поводът за тържеството. От друга страна, може би така е по-добре – да не виждат как почти съм се разплакала и само мисълта, че ще разваля грима си, отнел около 2 часа, ме удържа да не се разцивря като поредната хлапачка, чиято свалка се е провалила. А това не беше просто свалка... не искам да е това. Аз го... но ако той няма чувства, няма да бъда за него резерва или утешителна награда. Може би когато бях на 15 години, исках просто да имам гадже, но сега... за Бога... не искам да е просто флирт без пеперуди в стомаха. Ужас – в момента не само аз съм клишето “Неопитна”, но и мислите ми са клишета. Но тези пеперуди са толкова важни... Защо още не ме е настигнал? Не ме държи за ръка... не ме е последвал.

Влизам през отворената врата и поглеждам след себе си – него го няма. Не идва. Коремът ми се свива. Свеждам глава, за да се взема в ръце. Чувствам се глупаво, но не съм объркана – не е искал да ме целуне. Каква глупачка съм да помисля, че ще го направи – момчето, в което съм... Аз съм... обикновена. Ужасна горчилка се разля в устата ми – отново тези мои комплекси. Заслужавам нещастието си. Но самосъжалението при мен не трае дълго, настанява се тъгата. Не мога да удържа напиращите сълзи. Само се надявам да не се размаже неспасяемо гримът ми, мир на праха му. Казвам си: “Спри да плачеш! Вече не е модерно. И това чувство ще отмине!”. Вдигам глава, сякаш за да разсея невидимите облаци в ума си. Сега осъзнавам, че в стаята има други хора. Те си говорят тихо и не ме забелязвам. Радвам се – понякога е добре да си незабележим. Става ми топло в официалната ми сатенена рокля. Насочвам се към верандата, като се надявам там да успея да се усамотя и да се успокоя. Излизам от стаята и поемам по коридора, но зад себе си чувам:

-         Ей, накъде така?

Звучи изненадано и притеснено, но в същото време има и ядовита нотка на човек, който не харесва, че губи контрол над ситуацията. Познавам гласа му. Няколко сълзи се търкалят по бузите ми, затова не се обръщам, а тихо и овладяно (колкото мога) отговарям:

-         На верандата.

... а толкова много искам да видя реакцията му. Но продължавам да вървя. Излизам на верандата. Там е толкова красиво. Опасана е със лампички, чиято дискретна светлина играе със цветовете на току що разцъфналия люляк наоколо. Поемам си дъх и усещам пролетния му аромат. Луната лилавее и ме успокоява да я съзерцавам. Усмихвам се, защото знам, че роклята ми е в тон с пейзажа – а уж не съм суетна.

Изведнъж усещам нечии ръце на кръста си – допирът на сатен е приятен. В същия момент неговите устни шепнат в ушите ми:

-         Защо избяга?

Пак се изчервявам. Сърцето ми забива лудо. Започвам да заеквам:

-         Аз... ъм... ти не дойде...

Защо се държа като глупачка – поне това не съм. Толкова съм жалка – ако това бе сцена от филм, сигурно щях да се смея искрено и да не съчувствам на героинята, която не заслужава принца. Обръщам се и се надявам поне да не ми се смее силно. Той обаче ме гледа нежно и се усмихва. Този поглед – не мога да го разгадая, не мога да разбера защо... Едновременно ме притеснява, обърква и... ме опиянява. Той се надвесва над мен и докосва лицето ми. Връхчетата на пръстите му галят бузите ми и се приближават към устните... не знам какво да правя, а вече не мога да мисля. В този момент той ме придърпа към себе си. Навежда се и ме целува.

Пълен мрак. Отне дъха ми. И пеперудките прогони. Душата и сърцето ми тръгнаха да ги гонят. Но няма да ги догонят... поне до следващия ми сън.