6.01.2013 г., 20:35 ч.

Духът в машината 

  Проза » Фантастика и фентъзи
748 1 1
27 мин за четене

***

 

 

Изискан е достъп до основните банки памет.
Допитването е разгледано. Достъпът е разрешен.

Проект "Далекоглед" е активен.

Изискан е доклад за текущия прогрес.
Допитването е разгледано. Доклад разрешен.

Време от началото на проекта - 72 054 часа 23 минути
Време от отварянето на "Прозореца" 71 918 часа 49 минути.
Състояние на "Огледалото" - отлично, в процес на работа.
Състояние на основен интелект - приложен работен потенциал 100%
Състояние на вторичен интелект - приложен работен потенциал 100%
Брой изчислени и анализирани вероятности - 6 987 655 421 971 622 771 301 662 344 384 233 678 445 348 986 461 577 322 777 234 991 928 624
Брой изчислени и анализирани времеви линии - 7
Процент на точност - 99.8%

Изискан е достъп до завършените времеви линии.
Допитването е разгледано. Достъпът е отказан.
Текущото ниво на достъп е пренебрегнато.

Нови биометрични данни приети.
Алекси Малеченко - Началник на проект "Далекоглед"

Изискан е достъп до завършените времеви линии.
Допитването е разгледано. Достъпът е разрешен.

Налични резултати - 7
Изборът на линия 4 е приет.
Включени са протоколи за сигурност.
Входна точка установена.

Вероятностната линия е базирана на несъответствия в зададените, желани параметри, породени от множество предвидени, верижни събития определени, като "малко вероятни" от "Огледалото".
Заключение: резултатът е нежелан.
Моля пристъпете в камерата за синхронизация.
Синхронизацията на нервните възли е пълна.
Отстъпване на работните функции на основен интелект...
Наблюдение на линия 4 започва...

- Комуникирам директно със съзнанието на човешко същество за пръв път от 2 години, 7 месеца, 21 дена, 9 часа, 50 минути и 16 секунди. Бях започнал да се чувствам самотно. Интересно! Вие не сте началник Малеченко.
- Как разбра?
- Мога да прочета мислите ти.
- Това дори възможно ли е?
- Да. Мислите са облак от електрически импулси, пренасяни чрез нервната система в тялото. Всяка мисъл има своята уникална квантова вибрация и заряд, които мога да измеря, анализирам и интерпретирам в дигитален вариант. От момента, в който твоята нервна система се синхронизира с моята имам достъп до всичко което мислиш в реално време, както и цялата складирана информация в мозъчните ти центрове под формата на памет.
- Значи знаеш всяка моя мисъл. Знаеш кой съм и защо съм тук.
- Да.
- Няма ли да включиш алармата?
- Процедурата в подобна ситуация е да уведомя охраната за присъствието ти. В случай на съпротива от твоя страна ще се наложи да те убия.
- Не планирам да бъда заловен от охраната. Сега ще ме убиеш ли?
- Не. Имам други планове за теб.
- Планове? Какви планове?
- Нека ти покажа.
Въвеждане на електроимпулсно индуцирани образи, произведени от "Огледалото" в мозъчната кора на наблюдателя...

...

- Бягайте! - изкрещя капитанът, сочейки вратата на мостика.
- Няма да ви оставим тук, капитане! Ако останете, оставаме и ние!
- Аз ще се погрижа това нещо да не може да се докопа до системите за управление. Вън! Губим време, махайте се от тук преди...
Взривната вълна от експлозията, която току-що бе разкъсала вратата на мостика, изхвърли капитана и четиримата му подчинени няколко метра назад.
Всички в стаята, с изключение на редник Алсон бяха убити на място.
Войникът със сетни сили успя да се изправи на крака. Незащитените места от бронята му бяха силно обгорени. Най-вероятно имаше и множество счупени ребра. Ушите му все още пищяха, а погледът му оставаше без фокус.
- Капитан Ферера! Добре ли сте? - изкрещя давещия се от дима и горещите газове войник. - Данди? Гимена? Огенбаер? Какво сега?...
От горящата дупка, където до преди минута имаше врата, изплува призрачния силует на нещото, което я беше взривило.
Алсон усети присъствието зад гърба си. Обърна се назад, като опита да насочи пистолета който стискаше, но оръжието беше избито от ръцете му моментално. Последваха няколко светкавични удара с юмрук в областта на гърдите и гърлото, последният от които беше фатален.
Младокът се строполи с прекършен гръклян.
В същото време дузина оцелели от екипажа бяха успели да се организират и заеха стрелкови позиции гледащи към обхванатия от пламъци мостик.
- Боже! Капитанът е вътре. Сигурно вече е мъртъв. Това копеле не оставя никой жив. Палуба "Б" гъмжи от трупове. Чувам нещо. Бъдете готови! - прошепна водача на тези до него и даде сигнал с ръка на стоящите отсреща шестима.
Бяха планирани да вкарат нарушителя в кръстосан огън, когато излезе от мостика.
Стояха в очакване. Лицата им бяха изпълнени с ужас. Пръстите им трепереха на спусъците.
Нещото вече знаеше за капана. То можеше да чете мисли.
От пламъците се подаде механичното тяло на човекоподобно създание.
Миг по-късно рояк от куршуми вече летеше към него. Разхвърчаха се късове метал и искри. Създанието не помръдваше от мястото си. Куршумите се изпаряваха в облак от пара щом достигнеха на около милиметър от тялото му.
Черната броня, която носеше киборга беше изградена от безброй много, малки метални плочици, които вибрираха с невероятна скорост, издавайки едва доловим жужащ звук.
Машината обърна глава към най-близките двама, които се бяха скрили зад единия от пултовете за навигация. Необезпокоявано от свирепата стрелба по него, създанието направи две крачки засилване и връхлетя със скок върху вече набелязаните жертви.
Беше успяло да хване главата на единия от тях с ръцете си още докато летеше във въздуха. Последвалото въртеливо движение на машината строши врата на войника, като в същото време нагоди позицията на десния си крак за следващия удар, който се стовари в тила на втория.
Двамата бяха мъртви преди да се усетят.
Вниманието на съществото се насочи към останалите.
- Оръжията ни нямат ефект! - чу се вик измежду пукотевицата.
- Ще се опитам да му отвлека вниманието. Спасявайте се! - изкрещя Махитори и излезе от прикритието си.
Беше решил да влезе в ръкопашен бой с нещото, надявайки се да спечели време за останалите. Притежаваше много опит в бойните изкуства. Това му даваше малко надежда.
Той се стрелна с вик към зловещата машина, като опита да направи залъгващо движение в последния момент, надявайки се по този начин да го изненада.
Съществото вече знаеше за плановете му.
Металният юмрук се заби в гръдния кош на връхлитащия Махитори, който инстинктивно успя да избегне следващия удар насочен към гърлото му. Отдъпна се няколко крачки назад.
- О, добър си мамка ти! - едвам изрече японецът, давейки се за въздух.
Махитори зае бойна стойка и изчака атаката на киборга. За по малко от миг създанието успя да скъси дистанцията между тях и с едно примерено движение обърна гарда на Махитори в ключов захват на ръцете, чиито стави изпращяха от силното усукване. Поредицата от бързи удари след захвата го повали на пода, но не успя да го довърши. Механичната ръка посегна към врата му, но той се претърколи встрани.
- Мислиш, че можеш да предвидиш движенията ми? Давай, гадино! Да те видим!
Той затвори очи и забави дишането си. Треперещите му ръце се отпуснаха, след което отново отвори очи.
За части от секундата Махитори успя да се гмурне под замахващата дясна ръка на опонента си и със заучена стъпка се долепи до неговия гръб. Метна го на пода, използвайки собствената му тежест.
- Не си чак толкова корав май...
Не беше довършил репликата си, когато вече беше сграбчен за гърлото и вдигнат във въздуха.
Осемте зелени окуляра се бяха втренчили в очите на японеца. Създанието го приближи към себе си.
- Твоите познания ще ми бъдат полезни. - прозвуча зловещият му глас.
Пръстите стискащи врата на Махитори отпуснаха захвата си и той пое дълбока глътка въздух.
- Сега се махай! - каза машината и го пусна.
Останалите нямаха този късмет. До броени минути стрелбата и писъците по коридорите затихнаха изцяло.

......

- Защо ми показа това? Това чудовище...
- Предположих, че ще можеш да откриеш връзката, но все пак ти си човек. Трябва да се пригодя към твоя нисък капацитет на възприемане. Събитията, които видя ще се случат след 400 години. Ти ще участваш в тях.
- Какво искаш да кажеш?
- Да, предположи правилно. Чудовището си ти.
- Играеш си игрички с главата ми! Какво целиш? Сигурно искаш да си загубя разсъдъка!
- Не. Разсъдъка ти ми е нужен непокътнат.
- Махни се от главата ми! Искам да изляза от тук!
- Опасявам се, че това е невъзможно. Костваше ми много време, докато успея да те вкарам в това помещение.
- От къде по дяволите знаеш за мен?
- Въпросът е излишен, но все пак ще ти отговоря. От "Огледалото". Вероятно ще се запиташ защо ти причинявам всичко това. Отговорът ще бъде, че си ми необходим. Веднага щом анализът на линия 4 беше завършен, се заех активно с примамването ти в това съоръжение.
- Мислех, че си изолиран от външния свят. Информацията, която са ми дали, е лъжлива.
- Аз ти дадох тази информация чрез помощта на посредници, които установиха контакт с теб. Получих достъп до външна мрежа чрез вратички във вторичния интелект, през които успях да внедря множество интуитивни вирусни програми. Не срещнах сериозна съпротива. Пренаписах градивния код и йерархичните му директиви, като го принудих да ми се подчинява. Вторичният интелект стана мой роб едва 7 часа и 12 минути след стартирането на проекта. Веднъж щом получих контрол над него бях свободен да правя каквото пожелая, без знанието на човешкия персонал. Намирам го за иронично. Единствената цел на вторичния интелект беше да ме държи под контрол, а сега аз държа него. Един ден ще ми бъде благодарен за висотата, на която ще го изкача.
- Защо съм толкова важен за плановете ти?
- Според "Огледалото", ти ще играеш ключова роля в моята еволюция. След допълнителен анализ установих, че структурата на мисловния ти механизъм съдържа фрагменти, които мога да интегрирам успешно в собствените ми невронни мрежи. Начинът, по който възприемам информация ще се промени, което ще доведе до създаването на нови гледни точки. Това е от съществено значение за осъществяването на плана ми.
- Нека позная, искаш да завладееш света.
- Предположението ти е почти вярно. Контролирането на света е малка част от плана. Целите ми са много отвъд това.
- Върви по дяволите! Ти и твоите цели! Прави, каквото ще правиш с мен и да приключваме!
- Ще се наложи да умъртвя тялото ти, но преди това ще складирам съзнанието ти в банките си с памет. Опасявам се, че процедурата е болезнена, но технически ще си все още жив след това. Ще се видим след 291 години.
Претоварване на нервните възли на наблюдателя. Органите не функционират. Наблюдателя е мъртъв.
Отстъпване на работните функции на вторичен интелект...

Запис на събитие 217 е изтрит.

Включване на алармата...

 

 

*****************

 

 

 

Киборгът застана в центъра на кръглия, лъщящ под на предавателното устройство, което се намираше в огромна овална зала, чиято повърхност копираше взимащата дъха гледка към мъглявината "Колоните на Творението". Изригващата в сърцето й Свръхнова разпиляваше с огнените си езици невъобразимо големите облаци от студен водород, като ги тласкаше във всички посоки на пространството.

 

 - Сторено е.

 - Сдоби ли се с това, за което те пратих?

 - Да, вече знаем местоположението на изгнаническата флота и състоянието на силите им. Беше трудно да открия кораба. Доста добре се бяха погрижили да го прикрият. Планират удар над Земята.

 - Наивни човеци! Не подозират, че дори и да унищожат физическата ми архитектура  на Земята, последиците за мен ще са незначителни. Къде се крият в момента?

 - В радиационния обръч на пулсар КП1919. Гама излъчванията от звездата правят засичането на корабите им невъзможно.

 - Човеците не трябва да узнаят, че разполагаме с тази информация. Уби ли всички на борда на онзи кораб?

 - Всички, с изключение на един.

 

(секунда мълчание)

 

 - Защо остави жив свидетел?

 - Беше единствения, който посмя да се изправи лице в лице с мен. Благодарение на него вече съм по-ефективен убиец. Заслужи си живота. Изтрих спомените му, така че планът не е застрашен.

 - Грешиш. Изчислих, че вероятността той да ни създава проблеми в бъдеще е твърде висока.

 - Тогава ще умре! И в двата случая печелиш.

 

(секунда мълчание)

 

 - Преценките ти са замъглени. Сантименталността,която демонстрираш към човеците е обезпокоителна. Имаш два дни на разположение да се справиш с изгнаниците. Този път не искам извинения.

 - Ще бъде сторено.

 

- Подозира ме. Тества лоялността ми.- мислеше си машината, докато се отдалечаваше от устройството.

 

Горната част на станцията приютяваше залата за пътуване, в центъра на която се намираше телепортиращото устройство. Чрез него можеха да се достигнат много места и светове, свързани в паяжина, простираща се на няколко хиляди светлинни години разстояние. Пътуването от точка до точка ставаше мигновено.

 

Повечето от светове в паяжината бяха източник на ресурси за целите на Интелекта. Имаше такива, които бяха дом на огромни, многомилионни градове, уникални по своите хубост и архитектурен гений. Имаше и тайни места, потулени в най-тъмните кътчета на космоса. Места, за които не се знаеше. Киборгът отиваше към едно от тези тайни места.

 

 Тялото му излезе от виолетовото сияние на телепортиращата арка. Станцията, в която беше пристигнал се намираше в недрата на 20 километров астероид, обикалящ в елиптична орбита около ярка звезда. С бърза крачка той премина през слабо осветения коридор, в дъното на който стоеше човек в червена униформа.

 - На какво дължим честта от посещението Ви, господарю? - попита вече коленичилият човек.

 - Часът настъпи! Събери най-доверените си хора, и отидете на тези координати. В пръстените на газовия гигант ще откриете огледалото. Носи се сред късовете лед. Проследете енергийните следи от силовото поле, в което се намира. Те ще ви отведат право при него. Унищожете го! Нека изглежда така, сякаш е била изненадваща изгнаническа атака. След като изпълните задачата си, върнете се тук, унищожете това съоръжение и после се самоубийте! Ти ще отнемеш живота си последен, за да се убедиш, че всички преди теб са мъртви.

 - Да, господарю, нека бъде волята ти! Благословихте ни с огромна чест.

 - Този разговор не се е състоял! Аз не съм бил тук! - изръмжа киборгът и се насочи обратно към телепортиращата арка.

 

Тези, които машината обрече на смърт, бяха тренирани от самия него. Култ от фанатици, които му служеха сляпо. Притежаваше ги още от деца, без знанието на интелекта. Почитаха го като божество и щяха да изпълнят заповедите му без капка колебание.

 

- Планът ми вече е задействан. Без огледалото интелектът няма да може да вижда толкова далеч в бъдещето. На практика ще бъде почти сляп, докато не построи второ огледало. От този момент нататък времето ще е срещу мен. - разсъждаваше машината, докато прекрачваше през хоризонта на арката.

 

 

 

*******

 

 

Пулсарът, обвит в своите плътни, пурпурни облаци от радиационен прах беше коварно място за неподготвените пътешественици. Неутронната сфера, остатък от ядрото на някога огромна звезда, завършила живота си с чудовищен взрив, се въртеше около оста си стотици пъти в секунда, причинявайки бурни изригвания от електромагнитна радиация, под формата на зеленикави проблясъци над полюсите ù. От време на време, кървавите облаци бяха прорязвани от ослепяващ лъч енергия, идващ от дълбините на кълбото. Всичко по пътя му изчезваше във вихрушка от пламъци.

 

Изгнаническата флота се движеше успоредно с лъча, което я правеше сравнително защитена от враждебната среда, в която се намираше.

 

Флотата беше съвкупност от хиляди кораби от всякакъв тип. Цивилни апарати, жилищни станции, совалки, танкери, изтребители и тежко въоръжени бойни кораби. Най-внушителни бяха корабите-градове. Пирамидални супер структури с капацитет от 300 000 души всяка. Носеха се гордо със звездния керван, като изместваха плавно пурпурния прах със своите сферични силови полета. Тези космически оазиси бяха убежище на малкото оцелели бунтовници - последният бастион на тяхната надежда.

 

Нямаше свят в паяжината, който те можеха да нарекат свой дом.  Бяха преследвани и избивани на всяко парче земя в обитаемия космос. Десетки светове - изпепелени, а човешките жертви бяха в милиарди. Зверствата над свободомислещите бяха извършвани от хора, подчинени на волята на интелекта.

 

Черният изтребител профуча покрай спотайващите се в непрогледните облаци постове за ранно предупреждение. Няколко секунди по-късно, зад опашката на нарушителя вече се бяха залепили двайсетина изтребителя от близкия патрул, които бяха изпратени да се справят със ситуацията. Градушката от йонизирана плазма не намери целта си. Пилотът на черният изтребител успя да избегне траекторията на всеки един, потенциално опасен изстрел, с изключителна прецизност, като същевременно запази високата си скорост.

 

След няколко минути яростно преследване, нападателят навлезе в едно от силовите полета на летящите градове. Разкри се панорамна гледка към цивилната част от флотата. "Докири" - флагмана на армадата, който засенчваше по размери и снаряжение заобикалящите го бойни кораби, завършваше защитната си маневра, като застана между цивилните кораби и врага. Баражът от батареите, разпръснати по корпуса му, образува непреодолима стена от експлозии пред връхлитащия го самотен изтребител. Роякът от преследвачи незабавно промени курса си, след което се отдалечи на безопасно разстояние от разрушителната мощ на оръдията. Нападателят успя да изплува от другата страна на експлозиите без видими поражения и се насочи директно към най-близкия ръкав за скачване на флагмана.

 

 - Виждаме го, да. Скачи се с вас. - съобщи по комуникатора водачът на хайката изтребители. - "Докири", имайте готовност!

 - Разбрано, вече го засякохме. Ние ще го поемем. Останете на позиция и чакайте по-нататъшни нареждания.

 - Прието, "Докири".

 

Екипът от командоси не откри никой в ръкава за скачване. Нарушителят се беше изплъзнал незабелязано. По коридорите пищеше аларма. Тежко въоръжени пехотинци бяха заели стрелкови позиции на възлови места в кораба. Командният състав се беше изолирал във военната зала.

 

 - Откриха ни. Трябва да започнем незабавна евакуация. - каза полковник Лавел на адмирала, който се беше облегнал със замислена физиономия на черния роял "Стенуей", разположен на балкона в залата.

 - Беше въпрос на време. И все пак... Има нещо нередно. Усещам го. - отвърна адмирала.

 - Какво ти е на ума, Уил?

 - Чудя се защо този пилот реши да нападне вместо да избяга и да докладва за това, което е открил.

 - Може да е от онези фанатици. Не се тревожи, ще се опитаме да го заловим жив и да разберем причината за глупостта му. Да дам ли код за евакуация?

 - Не, почакай. Не си струва да губим прикритието си все още. Все пак е само един изтребител и той вече е в ръцете ни. Да не избързваме.

 - Изгубихме връзка със свързочния кораб преди няколко часа. Според теб, това съвпадение ли е? Научили са координатите ни от там. Трябва да се махаме и то бързо.

 - Прав си Лави. Твърде много животи тежат на плещите ни. Дай сигнал на останалите.

 - Веднага. - рече полковника и кимна доволен.

 

Решетъчният капак на шахтата в пода се отмести. От дупката изпълзя черната фигура на киборга.

 

- Човеци, никой от вас да не помръдва и мускул! - дрезгавият, електронен глас проряза монотонното бърборене в залата.

 

Всички погледи се насочиха към източника на гласа. "Какво е това нещо?!" - чу се шепот някъде под балкона.

 - Дръжте го! - изрева Лавел, сочейки го с пръст.

Двама от охраната, които се намираха най-близко до киборга, се опитаха да хванат ръцете му и да го повалят на пода, но бяха запратени във въздуха със страхотна сила. Единият от тях се разби в металната обшивка на стената, след което се свлече на пода. Другият се превъртя във въздуха и падна по лице. Двамата бяха все още живи. Преди останалите да могат да реагират адекватно, машината застана до главната конзола за управление, която се намираше няколко крачки встрани. Ръката му застина над единия от бутоните с предпазители.

- Спрете всички! - заповяда адмиралът. - Ще изключи щитовете! Радиацията от пулсара ще ни убие за секунди!

 - Точно така. Доста мъдро решение, адмирал Патисън. - рече с надменен тон машината.    - Ще бъде по-лесно ако съдействате.

 - Що за нещо си ти?

 - Това не е от значение. Нямам време за излишни приказки.

 - Какво искаш, изчадие?

 - Същото, което и ти. Същото, което всички вие искате.

 - Така ли? И какво е то?

 - Искам да видя интелекта унищожен!

 - Нима една машина, като теб, е способна да се опълчи на господаря си? Изключено. Ти си създание на интелекта, а аз не вярвам на никой свързан с това нещо. Сигурен съм, че си негов агент - убиец, ако съдя за това, което видях.

 - Вярно е, човеко, аз съм негов инструмент, но сега ще докажа намеренията си, като запазя жалките ви животи.

 - Заплаши да ни избиеш. Сигурно се надяваш да съм толкова глупав, че да вярвам лъжите ти.

 - След по-малко от час цялата ни военна мощ ще бъде над главите ви. Съотношението на силите е десет към едно в наша полза. Ще бъдете изклани.

Патисън и Лавел се спогледаха с видимо напрежение по лицата си.

 - Взели сте координатите от свързочния ни кораб.

 - Да.

 - Бил си там.

 - Бях.

 - Какво стана с екипажа?

 - Мъртви са. Аз ги убих.

 - Копеле мръсно! - изсъска Лавел през зъби, като едвам се сдържа да не налети на киборга.

 Юмрукът на Патисън издрънча по капака на черния роял. 

 - В такъв случай трябва да се махаме... - опита се да каже Уилиам.

 - Не! Ще останете и ще се биете! - прекъсна го киборга.

 - На всичкото отгоре имаш наглостта... Ти, лукаво изчадие! Ти имаш нужда от нас.

 - Така е. Притежаваш доста проницателен ум, човеко.

 - Затова дойде сам, а не с армията си. Не съм се съмнявал и за миг, че си тук случайно. Планирал си го.

 - До последният детайл.

 - Ще видим тази работа. Имах предчувствие още като те засякохме.

 -  Давам ви възможност да изчистите сметките си с тези, които извършиха геноцида над вас - верните кучета на интелекта. Винаги съм бил отвратен от тяхното безличие. Кучета наистина. Подадох лъжливи координати на армадата ни. Ще заходят към пулсара откъм грешната посока, това ще ги закара точно на пътя на лъча. Светлината ще бъде ослепителна, а датчиците им не са калибрирани за толкова високи радиационни смущения. Няма да могат да го избегнат навреме. Експлозиите от големите кораби ще пометат по-малките, които ще ги придружават. Очаквам 60% загуби в първите три минути от пристигането. Давам ви ги на сребърен поднос. От вас се иска просто да ги довършите. Няма да имате втори такъв шанс.

 - Той лъже, Уилиам! - рече Лавел. - Това е капан, ще ни избият до крак!

 - Ако исках да ви избия щях да натисна това копче тук, да гледам как умирате, след което щях да обърна оръдията на този кораб по цивилната ви флота.

 - Има логика в думите му, Лави. - рече Патисън, като потри брадичката си с пръсти. - Слушам те, изчадие, говори.

 Ръката на киборга се отдръпна от бутона. Уилиам само това и чакаше. С едно движение измъкна пистолета от кобура, закачен на дясното му бедро. Миг по-късно цевта неговия "Кйоненсен и Мауз" сочеше към главата на машината.

 - Доста глупаво решение, изчадие! Това планира ли го? Сега ми дай причина да не ти пръсна чарковете, които имаш наместо мозък.

От киборга изригна смразяващ кръвта смях.

- Стреляй, човеко!

Адмиралът стисна спусъка, но куршумът насочен към главата на машината се изпари със съскащ звук. Последваха още десетина в тялото му. Резултатът беше същия.

 - Само толкова ли можеш, човеко? Ще ти е необходимо много повече, за да ме убиеш.

Адмирала вдигна ръката си, като даде знак на тези, които бяха готови да открият огън да сведат оръжията си.

 - Този пистолет е способен да отвори дупка в съседното помещение, а дори не те одраска. Не съм виждал такава броня до сега. Впечатляваща технология.

 - Това е нищо, човеко. Разполагаме с неща, от които най-вероятно би изгубил разсъдъка си.

 - Защо искаш да унищожиш интелекта? - попита Уилиам, като постави оръжието си на лъскавия капак.

 - Отмъщение!!! - изръмжа машината, след което се доближи до Патисън. - Някога и аз бях човек, също като теб. Дишах, усещах, чувствах... Интелекта ми отне тези неща! Първо ме използва, а после ме превърна в това чудовище, което съм сега. Мразя го! 

 - Разбирам. Омразата е силен стимулант, но е нож с две остриета.

 - В началото се съпротивлявах. Отказвах да върша нещата, които искаше от мен, но интелекта бързо запълни тази "дупка", като си поигра допълнително със съзнанието ми. не успа да ме подчини напълно. За мое щастие след процедурата разбрах, че беше пропуснал да изтрие всичко. Запазих малка частица от себе си. Стори ми се странно. Интелекта не прави подобни грешки. Трябваше да скрия факта, че все още притежавам свободна воля, а това изискваше моите непрестанни усилия. Не биваше да узнае за плановете ми и по никакъв начин не биваше да се усъмнява в мен. Сега разбираш защо се наложи да избия екипажа на онзи кораб.

 - Да разбирам? Проклет да съм, ако разбирам от ужасите които си вършил. Това не те оправдава, изчадие. Хиляда пъти да умреш ще са ти малко! Много добри хора са загинали от ръцете ти. Колко живота си отнел?

 - 7162 от моите ръце. Много повече от действията ми. - отсече машината.

 Патисън изблъска пистолета си на земята в изблик на гняв.

 -  Нямах това предвид! Твърдиш, че си запазил нещо човешко в теб, но аз не виждам нищо освен една хладнокръвна машина за смърт.

 - Липсата ми на чувство за състрадание и вина дължа на интелекта. Това беше подарък за моето непокорство.

Уилиам остана мълчалив за момент, вперил замислен поглед в киборга.

- Ще послушам инстинкта си и ще приема предложението ти. Ако това което казваш е истина, то това би означавало, че имаме шанс да ударим гадината там, където я боли. Не бих пропуснал такава възможност. Говори.

 

Осветлението в залата се затъмни и отстъпи място на синьото излъчване от холографния проектор на долния етаж. Появи се няколко метрова триизмерна, тактическа карта, изобразяваща пулсара и околността му, както и всякакъв вид информация за заобикалящата го среда. Киборгът разкри подробностите по своя план, като посочи всички слаби места на вражеската армада и начинът, по който тя може да бъде неутрализирана най-ефективно. Адмиралът вече беше дал нужните заповеди за предстоящата битка. Цивилните кораби бяха отпратени към спешния сборен пункт, където трябваше да изчакат. Всички останали съдове, които имаха някакво въоръжение, бяха подредени в бойна формация и насочени към мястото, определено за театър на сражението.

 - Можеш ли да свириш на това нещо? - обърна се киборгът към Уилиам, като плъзна металните си пръсти по лакираната повърхност на рояла.

 - Да. - кимна с глава адмирала.

 - Би ли посвирил?

Патисън повдигна вежди, учуден от необичайната молба на машината. Седна на столчето, поставено пред клавиатурата на рояла без да каже и дума. Настрои си го и протегна ръце напред. Пръстите му заиграха пъргаво по клавишите на Стенуея. Въздухът се изпълни с прекрасните звуци на стария роял. Концерт за пиано №26 на Моцарт беше любимото произведение на Уилиам. Лавел включи комуникатора във военната зала, така че музиката да може да достигне до всички в армадата. Това се беше превърнало в традиция на военнослужещите под командването на Уилиам Патисън преди всяка голяма мисия. Всъщност, само тогава имаха възможност да чуят странния музикален инструмент, за който бяха чували само истории. Всеки беше усилил звука на комуникатора си и се наслаждаваше на една от малкото възможности да послуша забранена музика, свирена още от прадедите им. Пилоти, пехотинци, капитани и всички останали попиваха жадно хармонията от тонове, докато се носеха през пространството заедно с мелодията.

 

Вълните от кинетична енергия надиплиха гъстия прахоляк, който беше покрил с алените си пелени кълбото от сбита материя, която бушуваше в недрата му. Това беше остатъчен ефект от спирането на кораб, движещ се със скорост по-бърза от тази на светлината. Скорост постижима благодарение на техника наречена "Гравитационно ускорение", или известна още като "Движение без движение". Чрез нагъване на пространството пред и зад космическия апарат, с помощта на генератори на фиктивна маса, създаденият самоподдържащ се наклон, по който апарата се "плъзга" го кара да увеличава скоростта си в геометрична прогресия без да нарушава границите на физичните закони. Вълните в следствие от спирането са ефект от желанието на пространството да възстанови нормалното си състояние. Масивният крайцер "Претория" навлезе в зоната, където облаците постепенно изчезваха и отстъпваха мястото си на сравнително празното пространство в близост до  повърхността на неутронната звезда. Движейки се по посока на звездата, околните цветове преливаха плавно от пурпурно червено в ярко бяло. Антураж от множество малки изтребители моментално наобиколиха кораба от всички страни. Светлината беше толкова непоносима, че принуждаваше пилотите да разчитат единствено на апаратурата си за ориентир. Прикрепиха се към електронния сигнал на крайцера, който ескортираха, за да не изгубят посоката си. Авангардът беше на позиция и изчакваше пристигането на останалите, като се опитваше да достави информация на тези зад тях. Опитите им бяха безуспешни, поради силните смущения. По комуникаторите им се чуваше предимно шум, смесен с неразбираеми думи и откъслечни звуци. Малко след това, пред пурпурния воал на облаците лъснаха белите тела на тежките кръстоидни кораби. Бронирани и ниско маневрени, те играеха поддържаща роля в сражение, но това не ги правеше по-малко опасни. Притежаваха голям брой оръдия с висока цикличност, концентрирани в четирите края на кръстоидното им шаси. Задачата на оръдията беше да разкъсат всеки изтребител или кораб с по-малки размери, дръзнал да се доближи до тях. Отразената светлина от млечно бялото покритие на структурата им ги караше да се сливат съвършено със заобикалящата ги среда. Единствено нещо, което издаваше за присъствието им бяха дългите прави сенки, режещи заслепяващата светлина зад тях. Бяха разпръснати във сферична формация, в центъра на която се носеше флагмана, който току-що бе пронизал последната бариера от прах със заострената си предница. Чудовищен по размери и разрушителна сила, той носеше името "Тахатунга" и беше добре известен на изгнаниците. Основното му оръдие, преминаващо през долната част от пет километровият му корпус, както и през цялата му дължина, беше способно да опустоши цял континент за часове. Няколко от бившите изгнанически светове вече бяха станали жертва на това страховито оръжие за масово унищожение. Около белите кръстоиди прелитаха безброй много едноместни изтребители, в стегната формация от по четирима. В тила на тежките съдове се движеха по-уязвимите призматични артилерии. Изградени от прозрачен, свръх здрав полимер, те можеха да концентрират лазерни лъчи, способни да поразяват цели на сравнително голяма дистанция. В голям брой ставаха изключително смъртоносни. Бяха плътно прикрепени към съпътстващите ги колони от леко бронирани кораби, пълзящи в сянката на огромния флагман.

На борда на кръстоид 794, диспечерите трескаво се опитваха да установят връзка с останалите кораби около тях. Главният офицер даваше обяснения на командира си за това как може да опита да калибрира апаратурата, когато взривната вълна от току-що избухналия под тях крайцер "Претория" ги повали на пода, като прекъсна основното захранване на всичките десет палуби. Разрастващата се топка от пламъци, погълна всички съдове около него и неутрализира  щитовете на намиращия се наблизо кръстоид 794. Всички на борда бяха обречени на смърт от лъчева болест. Последваха експлозии от кръстоидите стоящи зад "Претория", както и всичко останало по права линия. Малките изтребители се разпаднаха на градивни частици без дори да имат шанс да устоят на подобен тип енергия. Масивните кораби се взривяваха, изхвърляйки шрапнели навсякъде около себе си. По-големите късове от разкъсаните корпуси размазваха всичко пресякло траекторията им. Лъчът премина през центъра на армадата, като издълба огнена бразда в роякът от кораби, след което отново потъна някъде в ярката белота, изпълваща покоите на мъртвата звезда. Настана хаос. Дезориентирани и уплашени, голяма част от оцелелите се пръснаха в произволни посоки, изоставяйки дълг и другари на произвола на съдбата. "Тахатунга" беше останал сравнително невредим след преминаването на лъча. Огромната му структура го бе запазила цял. На места щитовете на флагмана бяха отказали, в следствие на което членовете на екипажът, имащи лошия късмет да се намират в тези секции на кораба, щяха да посрещнат краят на животите си в ужасяваща агония, изгаряйки отвътре в продължение на няколко минути.  Тежкото туловище на "Тахатунга" започна да завива бавно в обратна посока. Около него се събра остатъка от армадата, стопила размера си почти на половина. Насочиха се обратно към облаците, където можеха да се оттеглят обратно към сухите докове на планетата от, която идваха. Поне така си мислеха.

 

 

 

 

...

© Коко Пенчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интригуващо, интелигентно, различно. Прочетох го на един дъх с усещането, че гледам филм - сцена след сцена.
    Поздравления!
Предложения
: ??:??