Дупката пр 16 Крила

      Малко се озорихме с поставените искания, но си беше fun. Четиримката ходихме до Дисни Ленд, заведохме я в казино, за карнавала в Бразилия май бяхме доста закъсняли, ама се напъхахме в училищата за танцьорки. А и за наша радост се запознахме с Краля на последния Карнавал, така наречения Момо, радостен и дебел местен чичко, като изискване за него било да е минимум 100 кг. Но той беше много натъжен и Последният, защото в името на световната борба срещу нездравословното хранене, тази година Момо щял да е здрав, слаб и мускулест. Бяхме ужасно възмутени, защото такъв дебеличък чичко се откроява като талисман на фона на грациозните танцьорки. В Дисни Ленд почти изгубихме Ани! Беше се зазяпала по един шишкав барбарон, опитваше се да види кой се крие под костюма, когато ... той се нашишкави, обезформи и я погълна. Цялата. После едвам го догонихме.

      Виж, с коридата се озорихме много. Пак бяхме пропуснали сезона, но Испанска легенда разказва, че коридата не била просто битка между човека и животното, а любовна история. В ролята на жената е тореадорът, а мъжът е бикът. Тяхната среща на арената просто илюстрирала постоянното надлъгване между мъжа и жената – тя го примамва и в крайна сметка го съблазнява. На всичко отгоре в първото действие най-важната цел била бикът да подивее ... тоест мъжът! Това кардинално беше в противоречие с целта на нашето възпитание – тя щеше да си остане стара мома, ако подлудяваше всички мъже предварително. Всъщност тя бележеше голям напредък. Мъжете я заглеждаха, тя – също, обаче не се стигна до извънредни ситуации за спасяване. А, между другото, в имението се появиха няколко, май охранители, облечени като градинари и строители, вероятно Босът ги беше наел.

      Най после стигнахме до бонуса на Ани, който на пръв поглед беше прекрасен, но на втори – трябваше доста да се учи. Като начало с нея дълго се кикотехме в балната зала – обяснявах й това, което не е дадено на простосмъртните – да летят. Бях си закрепил на ръцете две картончета и й показвах теоретично как се борави с тях – вероятно ако някой ни наблюдаваше щеше ни сметне за налудничава двойка, ‘танцуваща’ спортни танци на леда. Заставахме един до друг, едновременно размахвахме крила, заедно правехме из залата плавни кръгове с ръцете настрани ... Като начало на практиката летяхме с парапланер тандем. Тя беше искрено въодушевена, защото за пръв път в живота си се осмели да докосне простора. Летяхме дълго и нависоко, използвайки топлите въздушни течения в полите на близката планина. Постепенно тя придоби увереност и след доста време и опити я видях да кръжи в небето самостоятелно. Станахме прекалено близки, всичко около нас изчезна и остана само стремежа да се реем из небето. Даже веднъж ми каза едно от желанията си

Искам да ме заведеш в някое поле от ръж и там да бягам боса. Все се питам “де кога веднъж някой някого целунал в цъфналата ръж”…

      И ... дойде най – важния момент. Оперяването! Знаейки на къде отиваме, много внимателно поисках тя да си прати кучака за ‘Оперяващото кресло’ ... Тя така и не разбра за какво става дума, но след малко креслото от моята стая си зае мястото пред нас, като облегалката му беше изчезнала. Накарах я да седне на него и да каже ‘Хайде’ ... и после всички бяхме изумени. А най вече – Ани. Чу се нещо като ... ( няма да кажа), на гърба й започна да се изправя мрежестата основа на крилата й, после се разпънаха нагоре и настрани и след няколко замаха застинаха неподвижни. Множество ситни манипулатори вадеха от контейнера лебедови пера и ги монтираха върху мрежата. След минута – две Ани беше готова – като истински ангел. Окрилена (преносно и физически), тя се затича из балната зала и даже направи няколко грациозни подскока. После застана на място и изпробва силата си за излитане ... неуспешно. Усмихнах й се окуражително, в упътването пишеше нещо за доза BigMack сандвичи ... после седна на креслото, което я оскуба до голо и мрежестата основа се прибра безшумно.

      Следващите дни на поляната пред замъчето ни докараха специален вертикален въздушен тунел – нищо особено – отдолу се подаваше въздушна струя със скорост до 200 км/час, способна да поддържа тялото във въздуха и всеки има възможността да се рее свободно , инстиктивно управлявайки полета си само с леки движения. Ани се кефеше с разперени крила и едвам я сваляхме оттам.

      Последните изпитания проведохме заедно – аз с парапланера, тя – както си е. Само един BigMack й беше достатъчен за да се рееме почти два часа във въздуха, изпълнявайки чудесен двоен танц в небето.

Всичко беше чудесно, като в приказка ... докато един ден ... тя изчезна ...