Продължаваше да вали вече цял следобед, меланхолично и някак умиротворително. Едрите дъждовни капки се спускаха монотонно от небето, което беше свъсило веждите си - гъстите сиви облаци, надвиснали като обвинение над големия град. По улиците му се виждаха само коли със запалени фарове, нарушаващи от време на време покоя и блаженството на локвите, които бавно се превръщаха в подобия на микроязовири. Дори вятърът се беше скрил някъде на сухо заедно с уличните котки, за да не пречи на тази дъждовна градска нирвана.

Бързах мокър от спирката към вкъщи, копнеейки за един хубав чай в очакване на уютна вечер с Валка и пореден епизод от "Короната". Има нещо много семейно в съвместното гледане на сериал, нещо сплотяващо и много интимно. Знам това от опит.

Мислех си за тези неща, докато се опитвах да остана сух, доколкото бе възможно, заобикаляйки поредното препятствие по тротоара. Като че ли се намирах в някаква глупава телевизионна игра, в която група нещастници трябва да се справят с прескачане на ров, пълен с вода или нещо подобно.

Малко преди да успея все пак да се добера някак до вкъщи усетих как предателска влага нахлува първо през едната, а после и през другата ми маратонка. Реших да не се ядосвам и ускорих темпото, а след минута вече бях в нашия вход. Свалих качулката на якето си и тогава забелязах възрастна жена с боядисана коса и лек грим, която беше постлала брошура на един от хипермаркетите и седеше на стълбите на завет и сушина.

Щом ме видя, жената някак се стресна и понечи да се изправи, за да ми направи път да мина и да отключа входната врата на жилищната ни кооперация.

- Извинете! Аз просто така - скрих се от дъжда тук. Ще изчакам само да понамали малко и ще тръгна. - каза ми тя, загледана в своя жълт чадър със счупен връх, който държеше пред себе си.

- Моля Ви, - отговорих някак сконфузено - не пречите на никого.

Жената се усмихна и се загледа в една голяма локва точно пред паркираната наблизо черна лимузина. После без да я питам обясни:

- Аз бях в гимназията. Позирах на художниците. Страхотни деца са.

На свой ред аз се усмихнах протоколно и успях да измисля само едно:

- Да, така е.

- Знаете ли, - каза ми през рамо възрастната дама, докато аз понечих да отключа входната врата. - аз някога исках да стана актриса, но не се получи. Не е достатъчно човек да има мечта. Трябва да й се посвети изцяло, да я изстрада, да я заслужи. Аз не успях да се преборя за своята. Засилвах се, засилвах се и така и не събрах смелост да скоча. А после...после дойде старостта.

Не знаех какво да отговоря на тази непоискана изповед и не казах нищо, а и усещах как мокрите ми чорапи започват гневно да протестират. Затворих вратата пред себе си и бързо се прибрах вкъщи. Сложих вода за чая си и продължих да мисля за странната непозната, която ми беше разказала резюмето на живота си преди малко. Изведнъж ми хрумна щура идея. Извадих една картонена чаша и я напълних с топъл билков чай. Обух набързо сухи чорапи, взех внимателно чашата в ръка и слязох до входа с намерението да почерпя дамата просто ей така, за да се сгрее.

Отворих входната врата, но нея вече я нямаше на стълбите. Беше си отишла. Продължаваше да вали.