Дъжд
Той беше сам. Звездите ги нямаше. Сълнцето го нямаше. Облаците ги нямаше. Залезът го нямаше. Тях ги нямаше... той беше сам. Мъглата закриваше луната и дори и нея я нямаше. Лятото си отиваше, а той се беше променил. Беше нервен, навел глава пушеше с онзи негов поглед... този поглед беше станал негово ежедневно изражение, вече не се смееше искрено, беше станал по-груб, безличен. Дъждът тихичко започна да вали. Капчиците бяха толкова ситнички, че едвам се забелязваха. Започнаха да се стичат по лицето му, но той едва ли ги усещаше. Личеше си, че беше някъде другаде, че мислеше за нещо далечено, нещо отминало, нещо болезнено... личеше си, че отново мислеше за нея.
Този дъжд... колко беше двуличен... той всъщност трябваше да го измие, да отмие всички мисли за нея от неговото съзнание, за да може той да забрави всичко, да забрави случилото се, но в същото време тези милиарди мънички капчици му напомняха милиардите мънички неща, които ги свързваха, милиардите дни, в които се виждаха и в к ...