Шеста глава
Минаха няколко дена. По цял ден бях с Вейл. Говорехме си, готвехме, почиствахме градината. Следващият ден беше четвъртък, единадесети октомври. Не беше валяло от три дена, беше сухо. Духаше силен вятър. Имаше изсъхнали листа навсякъде. Гледката беше малко мрачна. Бяхме решили на другия ден да съберем багажа и да заминем сутринта.
Когато се събудих, беше към девет часа и за разлика от предишния ден, грееше слънце. Почувствах се някак си бодра. Половин час по-късно Вейл дойде, носейки горещо кафе в едната си ръка и писмата от пощенската ми кутия – в другата.
-Тъкмо привършвах с филийките. – казах му замислена аз.
-Добро утро – отвърна ми той като ме целуна леко по главата – ще ги оставя на масичката – добави, като вдигна ръцете си, за да видя какво носи.
Докато пиех кафе, разгледах писмата. Естествено пак бяха сметки, но имаше едно, което ме накара да се вцепеня, щом го видях. Беше от бабата на Марчела – Вивиан. Тя знаеше за нас. Познаваше и леля ми и предполагаше, че в момента съм в нейната къща, нямах друг имот. А писмото беше най-ужасното нещо, което съществуваше за мен. По-ужасно дори от случката в тунела.
Вивиан ми съобщаваше, че Марчела се е самоубила миналата седмица.
***
В началото дори не заплаках. Просто стоях безмълвно и гледах листа. Вейл ме попита какво става, но аз не му отговорих нищо. Продължавах да стоя. Когато той се надвеси над мен, за да прочете писмото, каза нещо, всъщност започна да ми говори. Седна до мен, хвана ме за ръце и продължаваше да говори, но не чувах и думичка от това, което ми казваше.
Тогава заплаках. Вътрешно не чувствах нищо, дори тъга. Усещах само как сълзите се стичат по лицето ми. Животът ми спря в този момент. Марчела беше убила и мен, заедно с нея.
Не можех да го понеса сама. Не исках отново да се затварям в спалнята си и да стоя там с месеци. Прегърнах Вейл и заплаках още повече. Той беше спрял да ми говори. Сега само ме държеше. Така мина целият следобед.
- Искаш ли да хапнеш нещо? – попита ме той, след като видя, че вече започва да се свечерява.
Аз само поклатих глава в знак на отказ.
- Трябва да сложиш край на всичко това. – каза Вейл – Ако искаш ми говори, плачи, разкажи ми как се чувстваш, просто излей душата си, за да приключиш и да не се измъчваш повече.
- Чувствам празнота...Марчела за мен не беше обикновено момиче. Тя беше най-важният човек в живота ми. И макар да не бяхме заедно, знаех, че тя е там, знаех, че аз също съм важна за нея. А сега я няма. Имахме толкова малко хубави моменти, а толкова много болка. Искам болката да изчезне и да остане само споменът за нещо хубаво с нея...
- Ще изчезне. Няма да е веднага, но ще изчезне. Няма да е след една седмица, нито дори след един месец. Но след известно време ще започнеш да мислиш все по-малко за това. След може би няколко месеца ще се върнеш към нормалния си живот. А защо не дори да поискаш да сложиш ново начало...Спокойно, аз ще съм до теб през цялото време.
Вейл ме погали. Аз го прегърнах силно. Колкото и зле да се чувствах, бях спокойна, че той е с мен.
© Вероника Всички права запазени