ДЪЛГ

       Навъсеното небе беше покрило града като похлупак. Скромната ни вечеря привърши и всеки можеше да отдели време за себе си. Излязох навън да пуша.  Дано тази нощ няма пожари. Но сякаш бях споменал за дявола, а той при мен.

      Гори плевня в село Ж. - запука радиоуредбата. Знаех го това село, беше католическо. Хората там бяха някак по-добри, с тези мисли напуснах града. Пожарната престана да вие. Само синята лампа танцуваше по житата наоколо.

   След десетина минути пристигнахме. Пожарът беше обгърнал цялата плевня. От огнената вихрушката искри превързваха по керемидите на близката къща. Нахвърляхме шланговете. Те се виеха като змии. За минута бяха пълни търбусите им с вода.

    Като началник на колата взех най-трудното. Застанах между огъня и къщата. Замокрих стряхата над мен.

   От тълпата ме  стрелкаха две очи на млада жена, облечена с ношница до коленете и палто на рамене.

    Скоро огнената стихия беше повалена в ниското на плевнята. Момчетата доизгасваха още тлеещите греди. Обърнах се към множеството:

     -Кой е собственикът? Трябва да се кача на тавана на къщата, искам да огледам. Дали някоя искра не е прехвръкнала от огъня.                

   Услужливо няколко селянки заобясняваха, че собственикът е на гурбет. Но жената с нощница му е съпруга.

      Помолих я да ми покаже пътя към тавана. Тя ми отвърна:

      -Сложно е отварянето. Но аз ще Ви ми помогна.

      Минахме през някаква стая. По мивката и натрупаните съдове разбрах, че е кухнята. Поизмих ръцете и настигнах бавно вървящата пред мен с фенерче жена.

Стигнахме до желязна стълба, която минаваше през тавана. На входа за горе блесна  метален капак.

          Като кавалер исках да мина отпред и го отворя. Засветих с моето служебно фенерче. Тя пъргаво ме изпревари с връзка ключове.

Тръгнах покорно след нея. Светнах нагоре да видя за къде да се хвана. Лъчите на фенерчето спряха под нощницата.

         За миг сърцето ми запулсира. Отдолу  нямаше бельо.

Срамежливо  наведох снопа с лъчи надолу.

        Капакът отгоре с трясък се отвори. Женските крака се скриха в отвора. За секунда бях  горе.

Заоглеждах гредите,  спускащи се към стрехата: слава Богу, нямаше искри и дим.

        Обърнах се да слизам. Тялото й се плъзна в ръцете ми. Устните затърсиха моите.

      След всяка секунда в мен се разгаряше огън. Изскубнах се от ръцете й. Промълвих й: „Ще се видим в града...”

     От гърдите й се изпусна въздишка. Сякаш й беше изгоряла и къщата.

     Долу смяната вече беше събрала всичко. Чакаха ме да тръгваме.

      Нозете не ме слушаха, немирната  кръв бушуваше във вените ми.

      Изпълних дълга си, а дали беше така...