ДЪРВЕНА ЛЪЖИЦА

ДЪРВЕНА ЛЪЖИЦА

Всеки ден, излизайки от дома си в софийската реалност, аз почуквам по русата си глава с дълга дървена лъжица за 10 лева.

 Какъв е този смешен ритуал? И защо лъжицата е толкова скъпа?

Хайде да започнем от лъжицата. Лъжицата е обикновена, без орнаменти и лаково покритие. Обикновена лъжица за готвене, на битака ги продават за един лев бройка. Вкъщи тя заема почетно място. Чукам по главата си, повтаряйки: "Люсенце, не спи, мило, бъди бдителна!", а понякога  просто: „Събуди се, глупачке!" - това е когато съм се успала за работа и се налага да се обличам с полузатворени очи, а да се обувам направо пипнешком.

Историята не е измислица и се случи с мен преди няколко години през януари. Времето беше невероятно хубаво! Слънцето очевидно беше сбъркало сезонните си складови наличности и изпращаше към земята ден след ден нежни пролетни лъчи. Разговарях на една от централните улици с бившата наемателка на бъдещата ми хазяйка. Срещнахме се съвсем случайно, докато чакахме пред заключената входна врата на блока и аз бях щастлива от тази среща. Още малко, и щеше да ми се наложи да преживея в близко бъдеще същите кошмари, каквито е преживяла тази жена. Историите й бяха към края, когато се появи жена с дървени лъжици. На външен вид беше не повече от шейсет, симпатична, с интелигентно изражение на мургавото й лице. Тя ни слушаше внимателно, после предложи да си купим лъжици. Циганският акцент почти не се усещаше, но моето чувствително филологическо ухо го хвана. Новата ми позната се отказа и от лъжиците, и да чака хазяйката, а аз още се двоумях, дали да изчакам хазяйката и да й кажа, че се отказвам, и така останах насаме със циганката. "Изчезвай, казах й аз. Не ми трябва лъжица. Аз почти не готвя. Ето ти един лев и чао."

"Не ми трябва твоят лев на аванта, каза циганката. Знам, че не си от тези, дето готвят". Тук й се опулих, а тя като започна: "Хубава жена си, а пък и умна, на лицето ти пише, в работата всички ти завиждат, мъжете ти лепнат, дори най-добрите ти приятелки не могат да скрият завистта си. Мозъкът ти чатка като компютър". Ето с последната дума тя ме хвана. Компютрите, интересни програми и интернет - най-голямата ми слабост. Хвалеше ме тя, хвалеше, после премина към предсказания. Омръзна ми да я слушам и й казах твърдо: "Разбери, няма да си купя лъжица. Изчезвай."  

„Е, добре - каза циганката. - Не купувай. По-добре ще е, ако ти изпълня желанията. Разбира се, не всички, ама ти намисли четири-пет и аз ще кажа, какви от тях ще се изпълнят." Подух се от смях: "Ей, ти да не си златна рибка ?" И толкова смешно ми беше, че си помислих, защо да не опитам, и то на аванта.  Извади тя бял конец, дълъг около десет сантиметра и аз според указания й направих възелчета, реших да бъдат пет. Всяко възелче - едно желание. След това тя извади запалка и ме помоли да намеря късче хартия. Докато се рових в чантата, с едно око я наблюдавах. Тя запали конеца, той обгоря почти изцяло, тя взе хартийката, сложи там конеца, смачка хартията и сложи топчето в дланта ми, сгъна пръстите ми в юмрук. След това разгънах хартийката и намерих цял конец. Възелчето в средата стоеше, останалите бяха развързани. Онемях, та нали аз не си свалях очите от циганката. А тя ми каза: "Много хубаво, при други хора повече възелчета остават. Явно, теб късметът не те изоставя. А сега отвори портфейла си и виж, каква банкнота там е най-едра."  Аз я погледнах, навярно, с уплаха, защото тя се засмя и каза: "Не се бой, няма да открадна портфейла ти". Отворих портфейла, а тя право в очите ме гледа и казва: "А сега, за да ти се изпълнят желанията, дай ми най-едрата банкнота".  Аз като хипнотизирана изваждам 10 лева, а тя ми казва: "Теб какво, за такива желания ти е жал да дадеш пари?", „Ама тази десетачка ми е последна до заплатата!" - изкрещях с възмущение. И добавих: - Пък и едно възелче остана!". Циганката с много меко и ненатрапчиво движение взима от ръцете ми десетте лева и ми обръща гръб. Аз съм непоправима смехорана, вместо да я хвана за гушата, започвам да се смея вече на себе си и викам: "Дай ми лъжицата поне, за спомен". Даде ми я тя, гледам лъжицата, от която всичко започна и след няколко секунди решавам да настигна циганката и да я попитам, кога успя да подмени конеца. Ала циганката сякаш вдън земя потъна.

Оттогава имам само едно желание - да ми се налага да чукам по главата си по-рядко. А най-странното, което никак не мога да си го обясня - само това желание, което остана във възелчето, и досега не се е изпълнило!