Вървя и се опитвам да изтрия едно петно по пътя, което ме дразни, но как, като това петно е собствената ми сянка. Подритвам я и не я познавам, сякаш съм чужденец в собствения ми живот. Спирам да се огледам, но стъклата на кафенетата отразяват само разочарование. Една дълбока скръб за нещо, което не ми идва точно на ум... Нещо, там някъде забравено, сега ме кара да се чувствам натъжена, да стискам ръката си в юмрук, сякаш искам да се ударя. Лицето ми се смее, смее се на собствента си лудост и се подиграва с мен. Оставя душата да плава като разбит кораб и да се лута, търсейки бряг. Нещо там някъде беше изпуснато и сега трябваше да продължа пеша по пътя!