* * *

Среднощна разходка с моя най-добър приятел...       ІІІ част

Една неделя тръгнахме на село да оберем есенната реколта - круши,  ябълки, орехи, лешници. Селото ни е известно с Раковишкия манастир. По пътя имаме една спирка, където пускам Рекс да потича малко, защото иначе все го разхождам с повод. Местността е исторически паметник – Катюшата. Там през Втората световна война са се водили сражения. Ех, какво бягане настана, прескачане на пейки – да ти е мило и драго да го гледаш, направих му цяла фото сесия на милия, и той като че ли разбира – все около мен тича.  Наигра се и отново потеглихме. Стигнахме на село и той радостен, знае, че докато ние обираме градината, той ще играе. Добре, ама не, комшиите ни си били взели каракачанец – и аз си помислих, край - пак се започва, но тоя път не познах. Може би като другият е малък, моят не го нападна. Подуши го само, близна го и се отдалечи от оградата, затича по двора. Намери си играчката от миналия път и се запремята, заподскача – кучешка ми ти работа. Синът ми се покачи на крушата и започна да я тръска, да опадат крушите и да ги съберем по-бързо. Гяволчето Рекс само това чакаше, тупне круша – той я захапе и беж по двора – остави я някъде на скришно и пак се върне. Обрахме падналите круши и аз тръгнах по двора да събирам скритите от Рекс. Отидох да събирам орехи, той до мен – души с муцунка – хапне орех, не му хареса и избяга - остави ме и отиде при майка, да бере и той, този път ябълки. Криво-ляво, обрахме плодовете и тръгнахме към другата къща да оберем и там. Ех, каква игра падна – след обяд майка и синът ми ни оставиха за малко сами и отидоха да вършат някаква работа в съвета. Както се лутахме из двора – изведнъж моят черен приятел застана на едно място, настръхна и се загледа някъде зад мен, в тоя момент аз дочух ясно стъпки,  ами сега ? Изтръпнах, но се обърнах – нямаше нищо, или по-скоро аз не виждах нищо, защото куче се промени – започна да върти опашка и да се радва на нещо, което явно беше зад мен, но аз не виждах. В същия момент се сетих, че животните виждат необяснимото за хората и се сетих, че той може би вижда татко и затова се радва толкова много. Обърнах се още веднъж и видях как едно клонче се отмества, сякаш минава някой покрай него. Разплаках се – Рекс дойде до мен и ме погледна, близна ме по ръката, сякаш искаше да ме успокои, да ми каже нещо. Така и не разбрах какво стана – усещах, че има нещо зад мен,  не беше ме страх и тогава се сетих, че може да е нещо друго, някое животинче – дадох му команда търси -  и тръгнахме из двора. Обикаляхме около петнайсетина минути – но нямаше нищо. Тогава разбрах, че сме имали среща с необяснимото. Майка и синът ми се върнаха, натоварихме багажа и се върнахме в града.

На другия ден – валеше. Не ми се излизаше, но той трябваше да излезе, облякох се и навън. Зад блока имаме градинка – ще го разхождам там, тъкмо да се върнем по-бързо. Ех, аз едно си мисля, но куче решава друго. Понамокри го малко дъждът и той ме дръпна  да се връщаме, но изведнъж застина на едно място. Когато погледнах, едно мъничко, ама съвсем мъничко сиво котенце, свряло се до една тревичка, сгушило се и трепери цялото от студ. Помислих си - горкото, Рекс ме погледна и ме затегли към него, а то  преодоля инстинктивния си страх и тръгна към куче, нашият, нали е жалостив към малките животинки – подуши, близна го с език и то тръгна след нас. Какво да правя, чудех се - моят котарак Том няма да го приеме. Оставих Рекс вкъщи, взех един парцал и тръгнах обратно да спасявам коте от студ. Днес, като се връщахме от обичайната обиколка – голяма котка стои до коте. Моят – черният – я подуши, тя настръхна – готова за бой, но се размина, явно е разбрал по някакъв начин, че тя е майка на котето.

Следва: