Самотен зловещ хълм на кървавия изгрев издига самотно снагата си.
И две фигури, всъщност двама братя натоварени като впрегатни животни крачат, по-скоро пръхтят качвайки се по стръмния наклон. И двамата носят плода на своя изнурителен труд. Единия, по-стария е качил на раменете си с кожени ремъци дълбок кош пълен със плодовете на земята. Жито, овес, сочни корени, грудки, дълги зелени стебла и кървави червени плодове... всичко, което бе добил през годината с труда си. По- малкия брат натоварен с голям наръч дърва тегли млада юница, която мучи тревожно и се отказва да се катери по склона, сякаш знае какво я очаква. След дълго и изнурително препъване по каменистия наклон двамата стигат неравния му връх, олтара, мястото, дето поколения грешници принасят жертвите си на Бог с единствената надежда да се смили над нерадостното им битие и да ги пощади от стихии и смъртни болести. И двамата братя са тръгнали с последната си надежда по тясната пътека, да принесат последното, което им е останало, да лишат чадата си , но да задоволят Господа, та да го омилостивят.

Двамата са Каин и брат му Авел. Дълги мрачни дни предшестваха решението им да принесат даровете. Дни на пости молитви и жертви, дни на отчаяние, глад и сляпа решимост. И ето ги сега на заветния връх, с канарата, от горе изгладена и с огромния отвор по средата на гладкото. Жертвеника, посипан с пепелта на минали жертвоприношения ги очакваше.

Чакаше ги и Бог, макар те да не го виждаха. Но сляпо вярваха, че е там и като, че го подушваха. Стовариха тежкия си товар и поседнаха. Юницата мучеше все по-тревожно а кървавия вятър брулеше грубите им лица със дълбоки решителни бръчки. Бог ги разглежда с интерес, не че не е виждал земен, нали сам го сътвори, отдели част от себе си, от същността си. Но като, че сега виждаше какво несъвършено същество бе сътворил. По свое подобие ...? Двамата бяха унили, мълчаха, окъсаните им вехти роби се вееха на сутрешния порив, а с тях се развяваха и невчесаните им бради и коси с пепелив цвят. Единият вонеше ужасно на оборска пикня и шугави добичета, а другия се сливаше с цвета на безплодната почва, от която се препитаваше.
Такъв ли бе Той?

Двамата разпалиха голяма клада и по обичая на дедите умиха лицата си преди жертвата. Докато Каин хвърляше с поклони онова, което носеше в коша Авел надви лесно отслабналото животно и преряза гърлото му с голямо острие. От огнените езици се разнесе лютив дим на изгарящи жилави стъбла. Очите Му се насълзиха, а гърлото се задави от непоносимата пушилка, това вече е прекалено, кой им иска тези ненужни и глупави жертви. Нима не им стига немотията и кървавия труд с които ги бе наказал да поддържат клетия си живот? Грешните... Никога не го разбраха, и сега тия двамата пак няма да го разберат. Авел бе заклал клетото добиче и режеше големи ивици месо, които хвърляше с поклони на свой ред в огъня.

Кървавия изгрев бе прерасъл в горещ и сух летен ден. Нажеженото небе се затуляше от белия душлив дим от кладата. Двамата братя със сляпа молитва в обезверените си очи хвърлят последните останали жертви и чакат. Чакат знак от Всевишния, че е чул молбите им, чакат креслив лешояд да прелети над главите им, или поне полевка да претича та да видят, че Бог ги е чул. А дали ще им угоди, не смеят и да питат. И тогава се случи злото чудо. Тъмен облак се зададе от север и с всяка минута се пълнеше с вода. Буря се задаваше над не видялата от три слънчеви години дъжд земя! Бог ги бе чул! Но бе ли приел даровете им? Или се готвеше да изсипе мълниите си над изпатилите им глави?
Двамата се втурнаха през глава надолу по склона. препъваха се в плохите на вехтите си роби, спъваха се, падаха ставаха и продължаваха да тичат. Първите капки вече плющяха по изнурените им тела, слънцето се скри и нощна тъма надвисна и скри околностите. Загърмя и заваля сякаш всички божества им се гневяха вкупом. Жертвите бяха от сърцето им и отделени от гладните гърла на децата им! "Боже с какво те разневихме!?" се четеше в отчаяните им погледи.
И когато стигнаха селото видяха неизбежното. Кален потоп бе отнесъл и последните житни класове от нивите на Каин, бе затрил и последната му надежда. По-добре да го беше удавил и него. А на Авел бе само разгонил плашливите овце и той лесно ги събра обратно в кошарата. Даже кобилата му е ожребила едно малко кльощаво жребче под мокрия навес. Жертвата му бе приета, Бог го обича, мислеше си Каин и сърцето му се пълнеше с ненавист към брат си. Децата на Авел щяха да са честити, а неговите ги чакаше поредната гладна година. "С акаво съм заслужил тая участ , Боже Защо ме прокле!? ...Ще го затрия, проклет да е!... Трижди проклет да е Авел!!"

Приседнал е на розовия мрамор до Аеол. Вдъхва аромата на разцъфналата пролет в Едем, но душата Му е скръбна. И помазването с водица от Вечния извор не помага да забрави проснатото тяло на Авел със стърчащия търнокоп от него. Нито зловещото решително лице на брат му, надвесен над тялото. Дали добре ферментиралия сок няма да Му помогне да се отърси от този злокобен спомен? Най-много Го тревожеше, че не можа да предугади реакцията на пренебрегнатия брат, светкавичната му реакция... Но нали са грешни и земни. От Земята, на земя и пепел стават. 

А толкова Му хареса упойващата миризма на печена мръвка...