Не ми се пише, не ми се живее, не искам да виждам, не искам да дишам. От както я загубих нищо не ми се прави, всичко ми изглежда така безразлично, така сиво и мрачно. А колко хубаво беше докато тя бе жива. Любовта задвижваше света, а сега само спомени и спомени. Да, точно така спомени за отминали времена, години назад със скръб съпътствани, а наистина беше красива, с зелени очи, проникващи навътре в теб и откриващи дори и най - малката частица любов, а сърцето и – то съхраняваше любовтта. Усмивката – тя бе способна да заслепи всеки и бе нейно основно оръжие с тъгата наоколо. Ако си тъжен, погледнеш ли усмивката и и забравяш за всичките си грижи и проблеми. Май ще се самоубия, с нищо не съм полезен тук долу на земята, една безпотребна твар, която щука нагоре надолу по света с леко притворени очи и щръкнала коса. Нищо не е както трябва, нищо не е както преди. И защо ли и трябваше да се друса, се питам аз. Нима дрогата наречена любов, щастие, целувка не и стигаше? Нима звездите нощем не и бяха достатъчно преживяване? Явно не, защото иначе защо да се боцка. Ех, трябва да е било много приятно чувство като неизпълнен сън, в който герои си ти и тя, дрогата и смъртта. Сън от който няма събуждане. Просто лягаш, гушваш си с две ръце възглавницата и заспиваш завинаги. Колко хубава дума – завинаги. Толкова много неща мога да съчетая с нея, завинаги ще я обичам, завинаги ще съм с нея, завинаги и пак завинаги докато думите не свършат и останат само чувствата. Ех, че красота - скалите под мен днес като, че ли са весело настроени сякаш знаят, че някой ще слезе при тях и ще остане там вечно. Ами да, аз ще съм този някого - един безполезен човек, бродещ като скитник, търсещ подслон из света, за да намери душата ми покой.