Един ден...

Отново неспокойните ми сънища...Защо все сънувам такива ужасии?
Ох,...11:40 на обяд, а главата ме боли непоносимо...11:50 - трябва да ставам за училище...12:45 - излизам...1:15 - в училище съм...
Отново досадните 6 часа по английски...И отново това шиб*но главоболие...Както и да е, ще се направя, че не го усещам та дано го хване яд и да се махне. Госпожата ни диктува за бройните и небройните съществителни -граматика, бляк. Как мразя граматиката!...
Пиша си аз каквото ни диктуват. По едно време ме пронизва мъчителна болка в дясната ръка. Толкова боли, че чак затварям очи от болка...Оххх, имам чувството, че ръката ми ще избухне. Изпускам химикалката и хващам ръката си с другата. Отварям очи, но не виждам нищо и отново ги затварям. Чуствам се все едно земята се върти и се пренасям някъде...Да, наистина, пренасям се на непознато място с предимно бял фон и малко скали и небе...Аз съм само наблюдател, но гледам от очите на силен мъж - индианец с препаска, кочан със стрели и счупен лък. Срещу него стои противник - силен, висок, вече леко застаряващ, около 45 годишен мъж в униформа - синя със проблясващи (вероятно) медали и ледено студени, сини очи...В далечината се чува силен шум и писъци...Индианеца е бесен и се бори за оцеляването си, но се чуди и как да помогне на крещящите хора в далечината. Онзи униформения се изхилва злобно...
- Хванах ли те, а? Страх ли те е? - вдига пистолета на нивото на раменете си 
- Ще видиш ти мръсно индианско коп*л*нце! 
- Страх ли? От какво да ме е страх? От теб ли? Хахааххахах...Защо си мислиш, че като имаш пистолет и лесно можеш да ме убиеш, аз трябва да треперя? 
- Аз съм генерал и мога да те убия преди да кажеш и думичка дори! 
- Но ти не би го направил.
- Защо мислиш така?
- Защото ти искаш да ме накараш да съжалявам и искаш да се подиграваш с мен. А като ме гръмнеш като долно псе, аз дори и няма да разбера...
Злобен смях:
- Дааа, тук си прав старче! И все пак би трябвало да се страхуваш!
- Не ме е страх от Смърта! Нито пък от теб!
Изстрел. Още един...Още един...
- Лъвско око, знаех, че искаше да го убиеш, но щях да се справя сам!...
- Ореле, Ореле, знам, че все се мислиш за много велик! Погледни в очите ми!
- Лъвско око добре ли си?
- Аз съм добре, но скоро ти няма да бъдеш.. 
Лъвско око зе затича и метна копието си.То прониза ръката на младежа. Той я погледна и видя как кръвта започна да шурти. Изкара копието от там и се насочи с бавни крачки и с новото си оръжие към стария си приятел Лъвско око.
- Мислех, че ти си най-добрия ми приятел. Защо го правиш? Защо ще ме оставиш да умра с болка от предателство на добър приятел?
- Млъквай куче!
Нов изстрел и от устата на Кралския Орел потече алена кръв....Беше мъртъв.
Лъвско око коленичи до него и осъзна какво беше направил и то с чуждоземно оръжие. Заплака неистиво и молеше мъртвия си приятел за прошка, но вече беше късно...
...Земята отново се завъртя и аз се намирах отново в класната стая, а до колкото видях от тетрадката на момичето до мен, тя беше изписала много малко след последната дума, която аз бях записала. От случката в главата ми се чувствах съвсем изтощена, но знаех, че бяха минали само няколко секунди...
Тогава разбрах, защо не се доверявам почти на никого и защо все ме болеше главата. Всъщност, от тогава спряха и главоболията ми. Ръката все още ме болеше, но продължих да пиша за бройните и небройни съществителни ...
Граматика, бляк..Как мразя граматика!....