Един разказ за Очите

   Беше късно вечер.
По улиците на този град се усещаше есента. Листата затрупваха тротоарите, а блещукащите светлинки на София бяха неуморни. Разхождаха се хора с безгрижно изражение и цигари в уста, щастливи по свой начин. Атмосферата задушаваше останалите, които не бяха там, а някъде извън... живота.
Трафикът в този час беше оредял и Борис използва момента, за да излезе навън.
   Шумът на колите го изнервяше. Обичаше да се наслаждава на нощта и по възможност сам. Разхождаше се най-често в центъра, заобиколен от хората, които така обичаше единствено да наблюдава.
   И сега отново се бе втренчил в далечината, където съзря мъж да бръчка челото си и да издава признаци на безпокойство. Нервността му се изразяваше в стъпки напред и назад и странно потупване с ръка по бедрото.

   Борис познаваше това състояние. Често в детството си издаваше своя слаб характер чрез множество неприятни сблъсъци с родителите си. Да се владее беше непознато за него. Обичаше много, но малко можеше да докаже. Сложна личност, която и до този момент не бе разкрита напълно.
   Сега, на 23 години, се бе превърнал в човек, разсъждаващ над себе си, в човек, който знае, че чувствата трябва да бъдат показвани само пред чувства.
   Стройното му тяло и руса коса често му даваха шанса да познава и не това, което желае. Все пак той съзираше само хубави черти в това да разбереш и Другия, който по някакъв начин те забелязва външно, да речем.
   Професията му го вдъхновяваше, макар и да не знаеше своите шансове.
Не рядко си казваше "Художник - това е призвание. Призвание да покажеш на слепите красивата околност. Онова, което те виждат всеки ден с очите си, но рядко се спират, за да се вгледат в светлината му."
   Жените около него, привлечени от острия му ум, се отказваха да се приближат, по простата причина, че не им понасяше неговия сарказъм. Много страстен и пагубен, Борис не виждаше много в своите любовници, празен силует, когото можеш само да нарисуваш или скицираш с четката си, но без да му придаваш душевност.
   Арогантен в много очи, този мъж се радваше на честни приятели и оценена работа. Това го задоволяваше.
   Очите бяха неговата страст: "Мога да те видя, само ако ме погледнеш, дотогава, скъпи приятелю, няма да те разбера" - казваше той на Мартин - известен български сценарист.
   Тъмнината му пречеше да отличи очите на нервния човек в далечината. Беше студено, но едновременно и свежо. Борис стана, с идеята да се приближи към даденото обезпокоено лице, но внезапно бе спрян от красива жена, която го помоли за огънче.
   Пръстите на Борис бяха замръзнали, отдавна не бе пушил. Бръкна в джоба си и извади  някаква съвсем обикновена запалка, която го смути, но все пак я подаде на красавицата, носеща червени обувки.
   Човекът в далечината беше изчезнал, вероятно тръгнал по своя път, какъвто всеки притежава.
   Очите ù, защо не можеше да ги види. Светлината от уличната лампа не осветяваше лицето ù, а само косата - кестенява и ухаеща.
  "Благодаря" - каза тя и наруши тишината. След което нервно дръпна от цигарата си и остави дима да се слее с въздуха.
   Борис наблюдаваше критично всяко нейно движение. Странно спокойствие, по улица "Ангел Кънчев" не мина никой. Жената дръпна от цигарата си още веднъж и каза:
"Вие май не сте особено разговорлив. Ужасно съм самотна, бях тръгнала нанякъде, но едва ли вече ще отида."
Борис продължаваше да се опитва да види очите ù.
"Странно, защо?" - попита той. 

"Загубих желание, а и посока."
"Трагично обречени са хората... Нуждаят се винаги от драма. И когато я получат, се отегчават безкрайно. Суета... И все пак каква е твоята история? "
"Страннико, може би ще се видим някой друг път." - каза тя, без да очаква отговор и протегна слабата си ръка към неговата. Приближи се и точно тогава светлината от лампата се настани върху добре очертанато ù лице и той успя да види очите ù.  Тези очи...
"Лека нощ" - промълви тя и продължи с протяжен ход към площад Гарибалди, убедена вече в погрешната преценка на своя събеседник.
Въпросната красива жена носеше звучното име Мина, напомнящо на истинската любов на писателя Пейо Яворов. Завършила медицина някъде в чужбина, тя все още не бе намерила своята житейска истина. Впечатляваше се от дребните неща и бързо променяше решенията си.
   Стилът ù бе екстравагантен, защото вярваше в различността и  често отблъскваше своите приятели от себе си с резкия израз на мнение. Силна  жена. Независима и чертаеща сама своята съдба. Привлекателно и ужасно интелигентна, но трагично обречена да се лута. Пътуваше постоянно и събираше впечатления. Това натоварваше силно душевния ù покой , който накрая спря да съществува.
   Към 01:30 Борис се прибра вкъщи и влезе в студиото си. Живееше сам и често рисуваше голи жени, чийто картини след това захвърляше в един ъгъл.
  Очите на Мина бяха зелени, издължени и много живи. Единственото, което Борис си мислеше, докато вървеше из така красивата тъмна София, бе да нарисува този израз на душата - ОЧИТЕ ù.


    Така и не се срещнаха повече. Не беше и нужно, но непрестанното търсене ги свързваше. А Мина продължаваше да има същите очи, които останаха за Борис загадка, над която бе обречен да размишлява до живот, това го осмисляше единствено и безразмерно.