Една красива илюзия

„За всичко, което се случва, си има причина”

Г. Маркес

Беше топъл летен ден. Слънцето грееше силно, обливаше с топлина всичко наоколо. Едно малко момиченце с дълги плитки и весело личице играеше на верандата. За миг спря и се замисли дали това, което бяха прочели снощи с мама преди сън от детската книжка, е възможно. Дали и тя ще има своя принц, който ще дойде на бял кон и ще я отнесе някъде в красивото си царство. Усмихна се щастлива и продължи да играе. Защо не? Нали всяка приказка завършва с думите „И те заживели щастливи и доволни”.

Минаха години и момичето порасна.

Млада девойка със слушалки на ушите лежеше затворена в стаята си и четеше книга. Остави я за миг и се размечта за това тя да е героинята или защо пък да не е дамата от онзи хубав филм, който гледа снощи по телевизията. В този момент чу църковните камбани, представи си се с дълга бяла рокля да отива към олтара, а там я чакаше той – нейният измислен герой.

Минаха години. И тя се омъжи. Не съвсем както си мечтаеше, когато беше малко момиче и после девойка, но животът ù беше хубав, красив, имаше своя дом, своето семейство и беше щастлива.

С годините нещата улягат, всичко върви по определен път, коловозите на брака оставят толкова дълбоки следи, че просто няма излизане от тях. Чуваше се от време на време по телефон с една-две приятелки, срещаха се с едно-две семейства за уикендите или по повод рожден ден на децата и всички разговори все се въртяха около едно и също – деца, семейство, домакинстване, докато мъжете се веселяха около неделното барбекю доволни. Защо мъжете можеха да избягат от ежедневието и да се радват на почивните дни, а съпругите им на тези мъже просто не успяваха?

И тогава се случи нещо, което я накара да преосмисли всичко това.

На едно от поредните събирания се появи млад мъж, колега на съпруга ù. Работел в чужбина и сега си дошъл за кратко в града. Той беше различен, разговорите с него - различни, и това я караше да гледа по друг начин на живота си. Вече ù се струваше, че светът е прекрасен. Докато той беше в градчето, се виждаха и се радваха на моментите, прекарани заедно. Вече не беше същата и животът ù се промени. Те двамата крадяха късчета щастие. Разхождаха се с часове край реката, близо до къщата ù. Имаха мечти, имаха надежди. Тя беше усмихната, весела, но... един ден човекът си тръгна. Неотложна работа го принуди да се качи в колата и да се върне там, където работеше.

Понякога нещата, които искаме, се променят, но винаги има причина за тази промяна. На нея ù се искаше тези моменти щастие да не свършват. Тя беше като птица в небето, а след това болката, че се е докоснала до нещо красиво, не я напускаше. При всеки звън на телефона със премаляло сърце се надяваше насреща да е той, чудеше се дали помни техните разговори край реката, дали си мисли за нея.

За миг се беше докоснала до нещо красиво, романтично, но животът трябваше да продължи, защото семейството и децата ù все пак бяха важни за нея. Премина този мъж през дните ù като лек повей на вятъра, който ù показа, че животът ù може да бъде различен. Това я караше да се усмихва.

Имаше нужда до сподели с някого, и вече вместо за деца и домакински рецепти, с приятелките си приказваха за онова, което се беше случило с нея. Оказа се, че всяка от останалите жени също си има своя тайна, и всяка чака с нетърпение неделните срещи, за да сподели  с една приятелка илюзията, която я вълнува.

"Когато една врата се затваря, се отваря друга. Но ние дълго стоим, гледайки затворената, а не виждаме отворената..."

* * *

Минаха години. Децата пораснаха и отлетяха от домашното гнездо. Идваха си от време на време за уикендите и къщата отново се пълнеше със смях и глъч. Това правеше живота ù прекрасен.

Един ден, пазарувайки за поредното неделно парти, докато носеше огромните пликове с покупки към колата, тя го видя...

Той стоеше и я наблюдаваше. Нещо трепна в нея, сърцето ù се разтуптя, остави продуктите в колата и отиде да го види. Посребрелите му коси напомняха за миналите години, но в очите пак откри онзи блясък, който я  плени някога, преди толкова време. Той все още беше жизнен. Без думи тя получи отговор на всички ония въпроси, които напираха у нея, когато не чуваше нищо за него.

Ето, че пътищата им се пресякоха отново. Без обяснения сега тя знаеше, че онова, до което се беше докоснала като млада жена някога, носи своето послание...

Животът се състои от срещи и раздели, отваряне и затваряне на врати.

Тих, безоблачен ден. Чува се ромолът на поточето, в което с течение на годините се е превърнала реката. Жена с прошарени коси седи на верандата и пие чай. Откъм гората към къщата приближава възрастен мъж, който тъкмо ù помаха с ръка. Денят преваля. Тя отвърна на поздрава и се загледа в последните слънчеви отблясъци зад гората. Отпусна се в стола, притвори очи и с усмивка се сети за това как завършват всички вълшебни приказки за принцеси и техните златни принцове...

:)  Mila