Една последна среща

Този свят е пъстро кафене –
хора, съдби…
Ден след ден животът си тече,
в него – аз и ти.

Тони Димитрова и Пламен Ставрев – „Чаша кафе”

След известно време замълчаха. Явно осъзнаваха, че смехът не ще успее да помогне в този случай. Да, със смях всичко беше по-лесно, но нещо отвътре явно ги подтикна да замлъкнат. Пръв мъжът спря да се смее, после и жената.

Изглеждаха ми влюбени, но не по този начин, по който хората са свикнали да разпознават влюбените двойки. Те изтъкваха своите недъзи, отправяха си дори груби шеги, но любовта, противно на възприетите от родителите ни ценности, не е мед и рози. Тя е приемането на себе си и на човека до нас като такива, каквито сме всъщност.

Мъжът понечи да извади портфейла си, но тя не му позволи. Явно искаше да се наслади на малкото им оставащо време заедно.

Чудех се дали сега беше моментът да тръгна, но ми стана интересно. И без това, ако не бяха ме уволнили от работа, надали щях да се спра точно в тази закусвалня по това време и да седна на това място, от което можех да дочуя историята на тези хора. Някои биха го нарекли съдба, други – ежедневие. Трети дори биха намесили божията сила. За мен беше все едно. Но ми стана интересно.

Значи, съдейки по думите им, двамата бяха любовници, но на ръката на мъжа не се забелязваше пръстен. Срещаха се през седмица и явно са променяли местата, тъй като не изглеждаха хора на рутинните и предварително уговорените срещи. Но сега тя трябваше да замине с мъжа си и с трите си деца. Аз бих ги нарекъл безочливи – все пак са любовници, а имат собствени семейства, жената дори има деца. Но явно животът не ги е срещнал по-рано. А и, имайки предвид обстановката, надали би било редно да ги съдя точно в този момент.

– Ще може ли да оправим сметката, защото приключвам смяната? – попита младото момиче, което преди час успя да ми повдигне настроението, след като вече ме бяха уволнили.

– Няма проблем – отвърнах вежливо аз, изваждайки банкнота от пет лева – Задръжте рестото.

– Мерси, хубав ден!

Може би това не би могло да бъде най-щастливият ми ден, но думите понякога имат свойството да разведряват. А жената отсреща умираше. Умираше от рак на белите дробове и щеше да ходи в чужбина, за да опита лечение. Когато той впи устни в нейните за последен път и след това тя тръгна, отново се почувствах унил. Но защо тази история имаше такова въздействие върху мен? Може би имах нуждата да се вгледам в нещо позитивно, след като тези дни само негативизъм се бе събрал около мен. А може би, защото осъзнавах, че всеки един момент мога да разбера и аз, че не ми остава много да живея… Имайки предвид как нищо не ме вълнуваше и благодарение на този факт разрушавах всичките си органи, и най-вече черния си дроб, това не бе сред най-невероятните възможности. Но всеки миг, който бях изживял, щеше да бъде запомнен. Защото това е той – смисълът на живота: да го изживееш така, както желаеш.

Допих кафето и се прибрах вкъщи.