Всички в контролната зала гледаха в очакване на отговор астрокомпютъра, който притеснително мълчеше и повишаваше минута след минута усещането за напрежение. Отдавна трябваше да им даде точните координати за местонахождението на кораба, за да могат да се измъкнат по-бързо оттук, след неочакваното прекъсване на съня им по време на иначе програмирания им полет.

- Вили, какво става? Не може да мълчи в толкова време - наруши тежестта на тишината един от чакащите.

Безпокойство се появи в капитан Пол още щом бяха извадени от камерите за сън и разбра, че няма никаква представа къде се намират. Първи навигатор Вили Блум обаче все още не бе способен да отговори, задавайки отново и отново команди на астрокомпютъра. Единствено бе разбрал, че корабът се отклонил от курса си и са се озовали на съвсем непознато място. А без астрокомпютъра, не би могъл да направи никакво изчисление за извършването на нов скок в пространството, след като дори не знаеха къде се намират.

Повече от час се намираха тук - на напълно неизвестно място, външните камери им показаха, че са заобиколени от плътен мрак, който пътните скенери определиха като лишена от материя пустота.

Неприятни мисли бяха плъзнали като сенки във всеки от екипажа, събрал се в залата. Мълчанието на следящия за полета по време на техния сън изкуствен интелект, допълнително увеличваше притеснителния въпрос – къде са. Останали без връзка с него, сякаш оставаха без ръце и крака насред космическия океан, а в такова положение е толкова лесно да се удавят в дълбините му.

- Пълна мистерия – прошепна тихо Боб Стоун, млад техник, който отскоро летеше на този клас суперзвездни кораби. Говореше на застаналия до него втори навигатор, Томас Т.

- Пълна мистерия ще е, какво друго, като никой не си гледа работата! – капитанът чу думите на младежа и това изостри още повече безпокойството му.

- Външните камери сякаш са ослепели, не ни показват ни една точка, за която да се привържем и определим къде сме – каза Колин, който боравеше с пулта си за управление, отчитайки, че включените на максимален обхват уреди, все така безполезно претърсват пространството на хиляди и хиляди парсека.

Думата „изгубени” мина през мислите на всички. А да се изгубиш в космоса не дава никаки обещания, че ще се намери обратния път - това го знаеше всеки един кръстосвал пространството.

Настъпи тишина. Силните лещи на телескопичните камери не можеха да уловят познати светлини от звезди, а мълчанието на отказващия да даде информация компютър започна да прилича на едно неприятно начало на нещо, което всеки би предпочел да избегне в безкрайността на космоса.

Минута след минута минаваха в пълна тишина.

Внезапно включване на екрана на компютъра стресна екипажа. Веднага познатият му глас заговори:

- Не са открити данни и информация за местонахождение. При анализ на случилото се по време полета, открих, че има трептене от три стотни на милисекундата и корабът е изкривил повърхнината си на придвижване в подпространството. Има пълен запис на явлението, но не мога да дам точна формулировка. Няма идентични данни – изреждаше сухо той. – Възможна вероятност за навлизане в непозната вселена, тъй като в местонахождението ни открих отсъствие на свойствата от познатия ни космос. Обработвам данните от отклонението и изчислявам доколко тези три стотни изкривяване могат бъдат причина и за прехвърляне в друго измерение на нашата.

Всичко казано се появи с текст и на екрана, оставайки в архива на паметта.

- Проклятие! – преплете пръсти капитан Пол и погледна старши навигатора. И двамата знаеха, че теоретично онова, което бяха чули, е напълно възможно, но досега нямаше доказателство на тази теория за преминаване между вселени – от години хората преодоляваха огромните разстояния с така нареченето гмурване в подпространството. Но двамата си припомниха за случаите, при които корабите са изчезвали безследно, също като тях – излитат от някое място, но никога не стигат до крайната си точка.

- Не вярвам в това – махна с ръка Вили, - дори и да има нещо такова, то вселените се роят в различни измерителни нива, които са без връзка помежду си. Не може просто така да се влиза от една в друга – няма да е възможно едната да съществува при контакт с другата, защото законите на едната ще се наложат над другата и така ще се превърне отново в една отделна вселена.

- Ами все още неизясненото съществуване на черните дупки – обади се Томас Т. – Нали се сещате, за тяхната роля в общия фон на космическия план – възможно е да са проходи от една вселена към друга и така нататък.

Капитана погледна въпросително Вили, добре запознат с тайните на космоса. Само той имаше завършен пети клас на Академията. Самият капитан Пол притежаваше диплома за трети клас и знаеше, че единствено поради липсата на задължителен минимален стаж той, а не Вили, заема роководния пост на този полет.

- Ако бяхме доближили до такава, компютърът е готов да промени курса веднага, това е основна негова програма - избягване на този род време-пространствени препятствия при хиперскоковете. А и пътя го изчислих лично, няма нито една звезда във фаза на колапс, която да е преминала в черна дупка. Знаете, че такова явление ще изчисти достатъчно ясно околното пространство и веднага ще бъде забелязано. А и пътуваме в познато ни космическо пространство, неочаквани изненади не трябва да има, но...

- Но може би има нещо, за което явно не сме знаели – довърши капитанът и седна. Обхвана една програмна сфера и заглади повърхността ѝ. По повърхността ѝ заиграха различни цветове, а на иначе гладкото му чело, се появиха две-три вълнообразни бръчки.

- Компютър, с каква скорост се движим?

- Една трета от светлинната – отвърна компютъра с готовност. – При случилото се кораба веднага намаля скоростта си, за да може човешкия организъм да издържи.

- Не можеш ли да ни върнеш на мястото, където е станало това трептене?

След кратко мълчание, се получи отговорът:

- Ние не сме мърдали от точката на пропукването. Неподвижни сме, макар двигателите да работят на пълен ход, не отчитам изминато разстояние и всъщност стоим на едно място.

- Какво!? Това пък какво е? – капитан Пол за малко да счупи сферата.

И за шестимата членове на екипажа, попаднали във възможно най-невъзможното място, стана ясно, че с тях се случва нещо, което ставаше все по-необяснимо.

- Какво ще правим, капитане? – попита другият техник, Сим, който досега стоеше безмълвен и се опитваше да си обясни случилото се.

- Не знам, наистина искам да дам отговор, но какво мога да кажа.

- Възможно е да сме попаднали в някаква нулева зона, поради изтъняване на разграничаващата измеренията ивица от материя или нещо подобно – каза Вили Блум, прехвърляйки десетки теории за космоса и пространството. – Може би всичко ще се уравновеси от самосебе си... след известно време.

- Тогава, просто да чакаме и да се молим да се върнем там, откъдето сме преминали – измърмори капитана, въздъхна и нареди: - Ще продължим с дежурства, в случай, че имаме нова информация, аз и Колин сме първи, после са Вили и Сим, след това останалите. Идете, хапнете нещо, почивайте и изпийте нещо за сън и ми изсънувайте, че щом се събудите трябва да има някаква промяна.

Това в случая щеше да е най-доброто за пренатовареното с тази ужасяваща реалност съзнание на човек.

Екипажа с лекота прие идеята отново да се унесат в сън, който да ги избави от сгромолясалият се върху им стрес. Едва ли щяха да сънуват това, което им препоръча капитан Пол, но поне щяха да избягат от реалността.

*****

Бордовият часовник отмерваше минутите, които се превръщаха в часове, а часовете прерастваха във вълни на отчаяние и безпомощност.

Капитан Пол и Колин будуваха, без да правят нищо. Само астрокомпютърът на всеки десет минути докладваше, че няма промяна в състоянието им и все още обработва данните.

В залата влезе Вили Блум, личеше че не се е възползвал от възможността да заспи отново – лицето му бе уморено и отпуснато, очите едва грееха, изгубили обичайния си блясък. Като най-добре обучен, той се опитваше да измисли начин за измъкване, но всичките му познания бяха за други места и пространствени стойности. След дълги размисли и предположения, прие, че наистина са преминали през някакъв проход и са се озовали в място, което може би е... друга вселена. Мислеше го, колкото и да му звучеше невъзможно.

- Вили, не поспа ли? – капитанът тъкмо бе приел поредния доклад на компютъра.

- Не мога, искам да намеря път, по който да се върнем, но…

- Жалко е, че ще си отидем така далеч от дома – каза Колин, примирил се със съдбата им. Повечето астронавти имаха нагласа за край, който ще дойде неочаквано. Възможно най-неочаквано.

- Пол – замислено каза навигаторът, - една идея ми се върти в главата. Опасно е, но засега е единственото, което ми идва на ума.

- Казвай, моята глава е абсолютно празна, така че приемам всякакви съвети.

- Ще настроя кораба за нов подпространствен скок и ще го обърнем. Щом като не сме мърдали, значи ние сме все още в точката на пропукване, която ни е пропуснала тук. При едно гмурване в пространството, трябва да излезем от тази тъмница по обратния път, нали?

Пол потъна в размисъл, от време на време шаваше с пръсти, сякаш броеше нещо, накрая вдигна рамене и каза:

- Може и да попаднем на още по-лошо място, но е възможно наистина да се върнем. Аз лично съм съгласен да опитаме, защо не. Трябва да попитаме и останалите, това не е решение, което сам мога да взема.

- Ще отида да ги събудя – каза Вили и излезе пооживен.

- Ти какво ще кажеш, Колин?

- Мисля си за това, как се движим с огромна скорост, а продължаваме да сме все така на едно и също място. Едва ли ще ни навреди да пробваме връщане назад. Съгласен съм да направим опита на Вили, капитане.

В това време дойдоха и другите. Все още сънени изслушаха предложението.

- Аз, Вили и Колин сме съгласни да направим скока.

- Искам да кажа - изправи се Вили, - че ако бяхме попаднали в черна дупка, въреки защитната програма, трябваше да улавяме нейната маса, убийствено гравитационно поле, също така ротация и електрически товар на всичката поглъщана материя. А уредите мълчат и показват само пустота. В дупката не бихме стояли неподвижно, тя щеше да ни изсмуче и запрати нанякъде много по-осезаемо, а ние сме в нищото, неподвижни, и според мен ще останем в него завинаги, след като за толкова време не сме изминали и метър при тази ни скорост. Трябва да направим нещо наистина отчаяно и рисковано, за да се измъкнем.

- Аз съм “за” – каза Сим, след мигновена преценка на чутото.

- За мен този опит е равен на самоубийство, но Вили е прав - ние сме в нищото, така че вече сме си загинали… Ами, да опитаме – съгласи се Томас Т.

- Давай, Вили, да се махаме оттук – кимна и Стоун решително.

- Значи - приема се! – обяви капитан Пол. - Компютър, подготви кораба за обръщане. Вили, Томас, ваш ред е.

Навигаторите се разбраха какво да правят и заработиха на клавиатурите. Техниците подготвиха двигателите за гмурване в пространството, ако изобщо се намираха в него, отбелязвайки, че имат достатъчно енергия за това.

Вили Блум въведе едно условно определено разстояние за преодоляване, посочвайки познати координти с надеждата, че астроинтелекта сам ще ги открие, ако преминат успешно.

Когато подадоха данните към терминала, се чу как двигателите започнаха да се зареждат са мощния тласък. Екипажът се настани в специалните изолиращи ги от околната среда кресла – в тях можеха да понесат скока в съзнание, включиха полетата и всеки даде знак на капитана, че е готов.

- Готовност за скок – съобщи с текст компютърът и зачака команда.

- Обърни на 180 градуса. Включи двигателите на трета степен. Започни увеличаване към четвърта – написа първия навигатор, въвеждайки вече зададените координати.

Капитан Пол следеше на екрана протичането на действията и щом всичко беше готово, даде заповед:

- Преминавай във фаза скок-пространство!

Всеки усети лекото придърпване на скока и за миг реалността стана като на забавен кадър и се разми призрачно. Сега им оставаше да чакат какво ще се случи и къде ли ще се озоват. Навигаторите и капитанът гледаха уредите под защитните си полета. Нямаха възможност да разговарят помежду си. Полетата не позволяваха преминаването на радиовълни, така че бяха изолирани един от друг, но заедно следяха какво ще им се случи.

А корабът стигна до място, което не би могло да се нарече нещо познато, тъй като нито един човек нямаше представа за това състояние на пространството и времето.

Обръщайки се в тази точка, която ги бе пропуснала, корабът се гмурна в нея, усука се с размера на човешки косъм и изчезна - единственото, което можеше да направи в място, лишено от понятие за пространство и време.

Но мигът преди да стане това, неизвестността даде на съзнанията на биологични единици отговор за местонахождението им. Незнайно как и защо стана това - все пак се намираха в място, което бе извън всяка представа за познати разбирания за съществуване.

*****

Капитан Пол получи на екрана пред себе си текст. Компютърът му съобщаваше нещо и той зачете:

“… това място. При преливане на тези пространствени повърхности, се е получило преместване не само в пространството, но и във времето. Сега се намираме в отправна точка на единица време, която е толкова малка, че не може да бъде отчетена или измерена. По всяка вероятност извършеният скок ще доведе до връщане в момента преди създаване на тази единица време или до момента на нейното преминаване.”

Последната прочетена дума се оказа и последната мисъл на капитан Пол, престанал да съществува.

*****

Навигатор Вили Блум пропадна в безкрайността и се досети, че може да не са се изгубили в измерване на разстояние между две вселени. Вероятно бяха пробили дупка във времето, не в пространството, което ги е изпратило в мига на нищото, преди самото сътворение на първичната единица време.

Едва направил този извод, той изчезна така, сякаш не се и появявал тук.

*****

Боб Стоун беше просто механик и не разбираше в дълбочина астрофизиката, затова и не осъзна какво се е случило, а просто се разтвори в нищото, което ги погълна.

*****

Всъщност този кораб никога не беше съществувал на това място, но това е напълно естествено, тъй като не бе имало къде са появи… или изчезне, след като Времето все още не бе започнало да тече.