Дим от цигара...

Надигаше се над пелената, която се беше получила от моето постоянно вдишване и издишване на катран и никотин. Тънкия слой пушек бавно се разсейваше и пропиваше стените със специфичния мирис на тютюн. Кафяв, ароматен и тежък.

Моите мисли - мисли на човек обременен от ежедневието, бита и рутината. Исках това да приключи. Никога повече да не се сещам за мръсната чиния, прахосмукачката или за пазар. Реших се. Да направя избор, за който по-късно може би щях да съжалявам. Опитвах се да намеря начин да сравня един обикновен ден, в който не анализираш, а просто вършиш работата, която си планирал на чаша вино предишната вечер, с деня, в който преоткриваш своята същност във всеки един момент и твоето вътрешно Аз крещи: "Бъди такъв какъвто си. Бунтувай се! Остави се на момента, отдай му се. Изживей го. Остави мъничките хора да се тревожат за дебелината на своя джоб, а не за плътността на своя разум."

Втория вариант надделя. Станах и прибрах ключовете в джоба си, задължителните цигари и портфейла. В него нямаше нищо ценно освен известно количество документи, малко количество цветни хартийки с лица от миналото и съответстващите им цифри и малко количество гордост и срам.

Беше ранна вечер. Запътих се към моста. Не се отличаваше със стилна архитектура, но гледката от него беше прилично интересна и със своята нормалност ми даваше възможност да потъна в красотите на природата. В пейзажа успешно съжителстваха река, която приютяваше на своя бряг плачещи върби, тополи, листата, на които бяха галеници на прохладния бриз и умело шепнеха своята песен на изгряващата луна. В ляво, по цялата дължина на хоризонта се простираше не много висока планина, която не отличаваше нито един свой връх. Изглеждаше като равнина, която докосваше облаците, а те все още отразяваха керемидените лъчи на заспиващото слънце.

Картината, която търсех. Но моето вътрешно Аз мълчеше. Имах желанието то да бъде мой приятел тази вечер, за това, за да го накарам да проговори се насочих към бара на Боко. Беше пълно с хора, които като мен нямаха толкова дълбоко отношение към онези щамповани листчета, с които човечеството измерваше своето щастие, успех и напредък. По-скоро ги третираха по единствения начин, по който трябваше да се отнасят към тях - така както уважаваш една алчна себевлюбена кучка - с безразличие и апатия... А, забравих - и повечко движения от кръста надолу.

–––––––––––––

Край на първа част