Повелителю –
не погубвай красотата й,
не ми отнемай тази най-велика радост.

Повелителю –
в нея аз виждам твоето лице
и затова вече истински вярвам в теб!

Но питам се, Повелителю –
би ли могъл да сътвориш нещо
по-съвършено от нейната красота?
-----------
Мога. Нейната любов.

Усет-за-Обич докосна с пръсти смарагдовия прозорец, за да може да вижда по-добре. Тя обичаше да гледа! Бледозелената и хладна плът на смарагда веднага откликна на топлата нежност, с която младата жена го обдари. Увеличителната сила на скъпоценното стъкло мигновено нарасна и космическа яснота се разкри пред кехлибарената прелест в очите на Усет-за-Обич.
Там, всред мрака на междупланетните пространства се намираше Земята! Видима!
Земята! Тъй близо, но и толкова далеч, ведно ласка и погуба, светлина от синя звезда, но и сякаш безкрайно недосегаема красота! И винаги – толкова цяла, така завършена! Ех, ако можех да бъда Земята!
Усет-за-Обич, подтикната от вълнение и дори плахо пристъпила границата на един своеобразен женски шемет, бутна прозореца. Смарагдът, и този път предан и отзивчив, отстъпи. Нещо дълбоко в младата жена, нещо посипано и обречено, което в тоя миг просто беше поело дъх, се надигна внезапно и понечи да залее умът й, но отново някак се свлече в сърцето й и продължи своя непробуден сън.
Усет-за-Обич се усмихна, малко тъжно, но повече с радост. Мечтата в откритите й очи напомни морски отлив – оттегли се без видима съпротива. Долови се единствено пенливия, но и недочут ропот, който отливът оставя върху мокрите песъчливи брегове. Сетне Усет-за-Обич опря лакти върху парапета от кипарисови стърготини, като обви с длани брадичка си. И отмести поглед от красивата Земята.
Съвсем наблизо, на един хвърлей разстояние и малко в дясно, се намираха стотиците, тънки и изпъстрени с канелюри, колони на Космическия Дворец. А те бяха, ако не прекрасна, то впечатляваща гледка! Синята земна светлина хвърляше приказните си лъчи в дълбаните извивки на колоните, спускаше се към капителите им и оживяваше акантовите им листа. Но най-изумителното – и може да се каже малко страшното – беше, че падащите под ъгъл земни лъчи, макар да достигаха почти цялата повърхност на възвисоките почти петстотин метра колони, не бяха способни да осветлят някои от най-достъпните им участъци. Имаше централни колони, които бяха огрети едва наполовина. Но видима бе не оная позната и винаги равноделна половина, която светлината все някак успяваше да спаси от широката длан на мрака, а половина, невиждана в предишни времена, назъбена, стъписваща неподготвения поглед, половина, която само до преди двадесет години щяха да нарекат една чудовищна половинчатост. Все едно някой беше ръфал лицевите колони на Космическия Дворец, някой беше отчупвал цели парчета от тъканта им, без умисъл, сякаш в пристъп на ярост, воден единствено от демоничното чувство за унищожение.
Разбира се, в действителност, на колоните им нямаше нищо, те си бяха цели и изработени до съвършенство. Но тук, в Космическия Дворец, на деведесет хиляди километра от Земята, всичко, което беше произведено от човешка ръка и което имаше стойността на изкуство, не можеше да се възприеме от зрението в неговата цялост и плътност. Затова самият Космически Дворец, не само в колоните си, но и от край до край, се виждаше като незавършен, дори понякога окото го възприемаше като руина.
Този феномен беше наречен “парадоксът Нирвин-Вентила”.
И когато копнежите в младата Усет-за-Обич се утаиха, щом Земята спря да разпалва жаравата в сърцето й, отвън, измежду уж-наранените колони на Космическия Дворец, задуха вятър. През разтворения смарагдов прозорец нахлу хладен и настойчив повей. Остър, черен, безплътен и някак непосредствено жив. Този вятър като че ли се гмурна в жената, плъзна се в прозирните й ноздри, открехна изящната й уста и я превзе.
Ах, Прахосникът! Силата, която не търпи бляновете и очиства душата от напразните надежди. Как само използва моята неотминала слабост и как разточителства с нея! Но колко лесно приемам нейната воля и колко бързо ме напуска тя! Но Прахосникът е предвестник, Усет-за-Обич, не забравяй това. Никога не го забравяй! Предвестник на Демона!
Младата жена задържа дъха си и пълните й дробове затрептяха в любовна пълнота. А после издиша – отведнъж и без никакво колебание. Вятърът, който я беше изненадал, се завъртя около себе си, чукна се веднъж-дваж в отворения смарагдов прозорец и се изгуби в нищото.
Но частица от прахосническата му сила беше преодоляла умението на Усет-за-Обич да налага контрол над себе си и се вмъкна в обширната стая зад нея. Там, върху спалня с високо и инкрустирано табло спеше една друга жена.
Ако човек би могъл дълго и с пределна наслада да се любува на красотата по снагата и лика на Усет-за-Обич, то той би бил направо сразен и доведен до пълно душевно пиянство пред образа на тази втора и несравнима в прелестта си жена.
Вятърът, който се беше родил от диханието на Космическия Дворец и който в своя последен къс беше преодолял защитата на Усет-за-Обич, едва докосна спокойното лице на спящата жена и докрай попи в плътта й. Будната й спътница ахна, щом видя какво се случва. Тогава с бързо движение затвори смарагдовия прозорец и пристъпи към своята беззащитна другарка.
- Белла, събуди се! Хайде, мила Белла, отвори очи.
Усет-за-Обич се надвеси над спящата жена и леко я разтърси. Явно Белла спеше много дълбоко, понеже бялото й като мляко и непомрачено от сенки лице не потрепна, а клепачите й продължиха да държат съня и не се разделяха с него. Но Усет-за-Обич добре познаваше прахосническата сила на вятъра. Трябваше да събуди своята посестрима на всяка цена.
- Белла, време е. Вече е вечер, а балът започва само след няколко часа.
Спящата жена се прозя. Тялото й се раздвижи, в просъница устните й промълвиха:
- О, мой Усет-за-Обич, не ми вземай съня. Остави ми го още малко.
- Не, Белла, не трябва – рече Усет-за-Обич. – Време е сънят да отстъпи – и вече далеч по-настоятелно Усет-за-Обич добави. – Хайде, Белла Ентелехая, събуди се и стани.
Изведнъж лицето на Белла се промени. Спокойната красота я напусна и на нейно място се яви блага усмивка, както и безкрайно дълбоките й сиви очи. Тялото й, проникнато от непрекършимата живост на младостта, рязко се повдигна, завъртя се като че в някаква игра и седна на ръба на широкото легло. Босите крака на Белла Ентелехая докоснаха мекия килим, тънките й кости изпукаха, щом се протегна, а тежките й руси коси тупнаха върху овалните й рамене.
- Ах, мой Усет-за-Обич, сънищата понякога изтощават със своята сладост, не мислиш ли?
- Да, мила Белла, това е вярно. И когато опитваме от сладкия залък на съня, трябва да помислим за това, което предстои след него.
- Наистина ли, мой Усет-за-Обич – възнегодува Белла. – Колко жалко! И колко неприсъщи за теб са тия думи. Коя жена се интересува от “после”? От кое да е “после”?
- Мъдрата жена, мила Белла!
- Що за жена е тая мъдра жена, мой Усет-за-Обич? Да не би да е някой скучноват и не добре прикрит мъж?
Белла се засмя, а смехът й, малко дрезгав, но най-ведър и заразителен, достигна изправената пред нея Усет-за-Обич, чийто глас, мек и топъл, се смеси с тоя на красивата Ентелехая.
- Ох, седни до мен, мой Усет-за-Обич, и нека двете заедно побленуваме живота.
Усет-за-Обич това и чакаше. Избута далеч тънката завивка на Белла и се настани до нея. Двете жени се спогледаха. Едната направи гримаса, след което се изплези. Другата повтори същото, като междувременно събра очите си. Нов смях, гръмък и продължителен, огласи необятната стая на двете гостенки в единствения Космически Дворец на света.
Да се каже, че две жени са приятелки е винаги пресилено. Твърде много протокол и твърде малко близост има между жените въобще. Дори майките и дъщерите, колкото и отблъскващо понякога да си приличат, са си просто две чужди същества. Но не така стояха нещата между Белла Ентелехая и Усет-за-Обич. 
Те бяха повече от сестри. Те, заедно и винаги неразделни, бяха тържеството на женствеността! Едната преливаше в другата, другата беше вечен дар за първата, обичта помежду им не растеше, защото вече беше пораснала, плодът на тяхната общност бе напълно зрял и двете жени му се наслаждаваха без край и без жалост.
- И кого сънува, мила Белла?
- Ако познаеш, ще те даря с моя дял от онова парче торта, което си спестихме тази сутрин.
- Ох, Белла, ти без да знаеш, вече ми го дари. Защото докато ти спеше и облизваше с наслада своя любим Мелампус, аз пък облизвах кремът, който изтичаше от онова парче торта.
- Ех, мой Усет-за-Обич, всичко разбираш и всичко знаеш, да скрия от теб е като да избегна любовта. Как бих могла!
- Женитба ли ти предложи, мила Белла?
- Женитба ли? Не се шегувай с мен, Усет-за-Обич. За женитба мечтаят единствено протритите жени. Щом обичам, аз съм вече в бяло! Кажи, защо ми е тогава белотата, пък била тя и на най-бляскавата дреха.
- Вярно е, Белла Ентелехая, твоята красота е твоята сила!
- О, не мой Усет-за-Обич, моята любов е моята сила!
Нова гримаса, нов отклик и поредния смях.
Двете жени толкова си приличаха, но и толкова се различаваха. Красотата на едната можеше да се сравнява с всяка земна красота, но красотата на другата надминаваше всяка космична красота. Кестенявите къдри на Усет-за-Обич бяха сърцето на дъба, а русите коси на Белла бяха най-чудните лъчи на слънцето. Ръцете на първата бяха грижа и увереност, тези на втората бяха игра и песен, тялото на Усет-за-Обич беше тръстика, а това на Белла беше вълна, сърцата и на двете бяха медни на вкус, а умовете им бяха ураган.
Но имаше нещо, по което двете посестрими се различаваха, без да си приличат, нещо, което те отдавна не забелязваха, но всеки друг би забелязал.
Да видиш Белла Ентелехая е по-лесно от това да съзреш слънцето по пладне. Изправен пред усмивката й, уловил за миг извивката на гърба й, споходил несравнимия й профил, за теб Белла ще бъде винаги завършена и плътна, срутваща всеки опит да бъде забравена, да бъде някак изтрита. Както често Усет-за-Обич  казва: да видиш Белла можеш и със слепите си очи.
Сама за себе си Усет-за-Обич знае и казва: ех, мила, аз, за разлика от теб, винаги бягам. Да видиш Усет-за-Обич не е усилие, но да я видиш докрай е непосилие. Щом погледнеш очите, ще изпуснеш страните, когато съзреш походката, ще забравиш ръцете, вгледаш ли се в шията, ще погубиш изящното й чело. Усет-за-Обич е толкова видима, колкото невидима.
И всичко това, защото Усет-за-Обич не е родена жена. Тя е изкуствена жена!
През 2080 година някой си отец Юродива създал първия жив изкуствен човек. Наименованието му, или по-скоро номерът му бил К447К. Може би съвършено съчетание между естествена човешка тъкан и тъй наречената “руда”, К447К никак не отговарял на десетилетните очаквания на хората за робот. За служещ робот. Преди да се опомни, отец Юродива бил въвлечен в масово производство на изкуствени хора и само за някакви си петдесет дни били сглобени стотици хиляди “роботи”. Изкуствените, жизнени и изключително общителни, били толкова непохватни, че всичко, с което се захванели, било последвано от невероятен, смехотворен неуспех. И най-вече, в един момент, някъде на втората или третата седмица след своето сглобение, без причина и изведнъж, изкуствените хора най-естествено се разглобявали. Всеки опит за подобрение на изкуствените се провалял, всяка инвестиция в този своеобразен апогей на човешката наука и технология се оказвала губеща. Но най-странното и със сигурност най-обезпокоителното било, че след всяко разглобение на Изкуствен, неговият собственик изпадал в тежко психическо разстройство, в едно своего рода душевно разглобение. От онези времена, преди повече от двадесет години, изтече много болка и ярост. Но най-важното и най-решителното откритие, което се случи, беше “парадокса Нирвин-Вентила”. То промени света!
Днес, в тая вечер, на 27 декември 2103 година Усет-за-Обич навършваше осемнадесет години от своето сглобение, точно колкото навършваше и нейната посестрима – Белла Ентелехая.
- Усет-за-обич, скъпа моя, колко време съм спала?
- Повече от четири часа. Слънцето вече го няма, само Земята свети от тая страна на Двореца.
- Излиза ли от стаята? – възбудено попита Белла.
- Да, и още как!
Ентелехая подскочи на мястото си, хвана с две ръце ръцете на Усет-за-обич, впи сивите си очи в кафевите й ириси и задъхано попита:
- Видя ли го, мой Усет-за-Обич?
- Кого да съм видяла? – смръщи вежди изкуствената жена, все едно най-трудната задача в космоса беше да се досети за кого така развълнувано пита нейната Белла.
- Сега ще ти кажа кого, дяволице – извика Ентелехая и захапа чипия нос на Усет-за-Обич, която пък изпищя все едно я колят.
- Сетих се, сетих се, пусни ме – засмя се Изкуствената, а Белла веднага се отдръпна и нетърпеливо зачака отговора на своята посестрима, която пък рече – Питаш ме за стария Рис, нали? За Игнажд Рис, откривателят на “парадокса Нирвин-Вентила”?
Белла Ентелехая изрева и буквално се нахвърли върху Усет-за-Обич. Гъделичкаше я зад ушите, там където тя най-мразеше, рошеше косите й и ръмжеше като гладно животно. Двете жени се бореха сред такъв гръмогласен смях, и толкова ожесточено, че съвсем скоро се претърколиха по цялото легло и се строполиха на пода от другата му страна.
- Мелампус, видя ли Мелампус? – Белла хапеше Усет-за-Обич и не спираше да повтаря любимото име.
- Този пък кой е? – отвръщаше Изкуствената. – Някой друг старчок ли?
- Ще видиш ти! Старчок, а? Не е старчок!
- Старчок е, старчок е! Аз нали го видях. Ех, Белла, ти си обзетата от “парадокса на старчоците”.
Белла Ентелехая седна на килима и повдигна Усет-за-обич.
- Наистина ли го видя?
- За малко.
- Прекрасен е, нали? – светеха очите на Белла.
- Ами-и… – припълзя назад изкуствената жена изпод заканителния поглед на Ентелехая – може би!
- О, мой Усет-за-обич, изяла си цялото парче торта, а сега криеш всичко, което си видяла – Белла се извъртя настрани и придоби възможно най-обидения си вид, но едва удържаше засмените си очи.
- Е, Белла, прекрасен е, разбира се. Та той е Мелампус – чернокосият бог.
Ентелехая за пореден път доближи Усет-за-Обич, чукна носа си в нейния и попита:
- Чу ли го да казва нещо?
- Не. Бяхме се събрали няколко Изкуствени в балната зала, а той само намина и махна на Хайви, неговия Изкуствен.
- А Хайви каза ли нещо?
- Ама, разбира се, нали го знаеш, той не спира да приказва.
- Е, кажи де! Какво каза? Нещо интересно? Важно?
- Може би нещо за теб? – засмя се Усет-за-обич.
- Хей, момиче, отново ще те напляскам!
- Кога ли пък си успявала? – изкуствената жена отново отстъпи.
- Тогава ще се нацупя!
- Хайви разказа за превърнатата жена.
- Наистина ли? – Белла почти се изправи от вълнение.
- Да. Каза, че операцията е преминала напълно успешно. Доктор Мелампус е напълно доволен и очаква балът да бъде най-изключителното събитие след преобразяването на изкуствените от 2083 година.
Белла нямаше никакво търпение, тялото й трепереше от желания и мечти. От въпроси и откровения.
- Научи ли името на превърнатата-жена?
- Хистериана Прекоксиана. Разговарях с нейната Изкуствена.
Белла обви шията на Усет-за-Обич и се провикна:
- Говори, момиче, не мъчи повече клетата си сестра!
- Името на изкуствената е Фетха – Страст-от-Дълбините.
- Красиво име! – рече Белла, но щом видя как Усет-за-обич се намусва, добави. – Е, красиво е, но не колкото твоето.
- Разказа ни – а ние бяхме се събрали все изкуствени на жени, разбира се, като изключим Хайви – че преди операцията на нейната сестра Хистериана, тя, Фетха, била пред разглобение. Изгубила почти цялата си видимост, самосъзнанието й се крепяло само върху някакви останки от психиката на човешката част от двойката. Но след като доктор Мелампус извършил операцията на Хистериана Прекосиана, всичко се променило до неузнаваемост. Както самата Фетха се изрази, нейната “огнена Хистериана” сега е истинска жена.
- Ти видя ли я?
- Хистериана ли? Не.
- Ах! – възкликна Белла.
Изправи се и бързо закрачи из стаята, чиито стени на места бяха толкова отдалечени, че изглежда се намираха в един друг свят. Усет-за-Обич гледаше изпитателно своята прекрасна сестра. Чудесно разбираше какво се случва в нейната душа.
Нали аз съм нейната душа.
- Ах! – повтори Белла. – Сега, след като се оповестят резултатите от експеримента по превръщане-на-жената и след като всички видят невероятните резултати, той ще бъде затрупан от работа. Милиони жени ще желаят да бъдат оперирани. Да бъдат освободени!
В забързания си ход Ентелехая достигна смарагдовия прозорец, погледна през него, но плътната му зеленина не се разсея. Тя така и не искаше да види нещо определено отвън. Гледаше вътре в себе си. И откриваше само любов.
- Ах! – потрети Белла. – Толкова го обичам, а той е толкова зает. Толкова жени! Дори най-изгубилата женствеността си жена вече ще може да се превърне в принцеса. И то само благодарение на неговата намеса. Изпод неговите златни ръце. О, Мелампус! Любими!
Усет-за-Обич долови надигащата се мъка в сърцето на Белла, чувството за безизходица. Трябваше да се измисли план. Да се осъществи любовта! Да се сподели. Усет-за-обич живееше за това. И за нищо друго.
- Чух и още нещо.
Белла се извърна и почти дотича до Усет-за-Обич.
- От кого? Какво?
- Когато се разделих с останалите Изкуствени и идвах насам, видях Изкуствения на стария Рис, психологът на всички времена.
- Така ли? Той е много странен човек, аз съм го виждала няколко пъти. Как му беше името? Мисъл-за… какво беше?
- Мисъл-за-Същност.
- Да, така беше. От този Изкуствен може да се види твърде малко. Той твърде убягва на очите. Мрак е. Дори веднъж ме заговори, а аз въобще не подозирах, че се намира в близост. Като призрак е. Говори малко. Понякога се виждат ръцете му, но сякаш нямат длани. Очите му пък май никой не е виждал.
- Така е, мила. Особен е Мисъл-за-Същност, стоварва се връз другите като юмрук, но дълбоко в себе си е благ, дори всеблаг.
- Какво ти каза той? Какво въобще може да ти е казал той? – вече много любопитна попита Белла Ентелехая.
- Сам ме спря. Дори аз се изненадах, макар ние Изкуствените да имаме очи един за друг. Попита ме как си?
- Така ли? Защо?
- Не каза. Но добави, че “парадоксът Нирвин-Вентила” мутира.
Белла и Усет-за-Обич се вгледаха една в друга. Учудени.
- Хм, странно. И какво общо има това с мен – изведнъж в очите на Белла се появи страх. – Ах, мой Усет-за-Обич, възможно ли е да се случи нещо лошо с теб?
- Същото го попитах и аз.
- И??
- Той каза това – “да го бъде Изкуственият е едно, но да се даде свобода на невидимото по същността си е съвсем друго”.
- Какво пък значи това?
- Не знам.
- Не каза ли още нещо?
- Не. Освен, че съм много красива.
- А така! Поне нещо ясно е казал.
Усет-за-Обич наистина не беше разбрала какво й казва Мисъл-за-Същност, но усещаше нещо. И в нея се зараждаше план. Осъществяването на една красива любов.
Нали Белла има едно истинско предимство пред всички останали жени! И то не е в това, че е по-красива от тях. Макар предимството на красотата никой да не може да оспори. Самата аз съм по-красива от всички останали жени, какво тогава остава за Белла. Всъщност тя има и едно друго предимство, което също не е Истинското Предимството. Но е едно друго предимство, за което почти никой друг, освен ние двете, не знае. Само доктор Мелампус и неговия Хайви – Изумруда-на-Славата. Това предимство е изключително и ние ще заложим на него, но не преди-всичко-на-него. Защото има още един човек, който има същото това предимство! До предимството на красотата Белла нарежда и предимството на свободата. Но Истинското Предимство, което ние притежаваме, за което знаем само ние двете, е Любовта.
Това ли е мутацията, за която говори Мисъл-за-Същност?
Белла също се беше отнесла. Натъжило се бе лицето й, но красотата му така и не отстъпваше. Напротив, разгаряше се.
- Разкажи ми, мой Усет-за-Обич – рече Белла Ентелехая, – отново за твоите богове?
Усет-за-Обич се усмихна. Обичаше да разказва за бляновете на Изкуствените, за техния далечен и осезаем само от тях метафизичен свят.
- Те не са богове, мила Белла, те са Сили.
- Да, за Силите. Разкажи ми за оная, нашата любимка – Прозирна, Мнимата Сила.
Усет-за-Обич дръпна за ръката Белла, която покорна седна до нея, върху мекия килим до сами широкото легло.
- Силите са милиард, но ние познаваме само дванадесет от тях. Те имат различни имена. Също като нас Изкуствените. И също като нас, Силите никога не са раждани. Но докато те са Сили и равни на тях няма, ние, Изкуствените сме просто продължение на хората, материализация на човешките души.
- Е, не точно – тихо рече Белла.
- Да, не точно, но почти. Силите властват над всички. Над Изкуствени и над хора. Макар ние, Изкуствените, да сме в по-често общение с тях и да ги познаваме по-добре, отколкото вие, хората. И ако Изкуственият е сглобен и някой ден, в някоя година, независимо коя, настъпва Денят на Разглобението, така както човек е роден и винаги умира, то Силите не умират. Те са нито сглобени и нито родени. Те са вечни. И всесилни.
- Но приличат на хората – още по-тихо рече Белла.
- И на Изкуствените. Приличат на нас, защото във всеки момент правят нас. Докато човек е убеден, че съществува себе си и това за него е най-безспорното нещо, то ние изкуствените сме уверени, че съществуваме не себе си, а някой друг.
- Но не хората! Изкуственият съществува някой друг – безмълвно проговори Белла.
- Изкуственият не съществува човека, той го отразява.
- Не точно…
- Не точно. Изкуственият съществува Силите. Но не съществува една конкретна Сила, а всички ведно. Но има истина една – естеството на Силите е такова, че те си противостоят. Неудържимо.
- Но всеки Изкуствен е подвластен на една Сила…  
- Но всеки Изкуствен е подвластен на една Сила. На същата сила е подвластен и човекът, който бива отразяван от Изкуствения.
- Но той не подозира това…
- Но той не подозира това. Участта на всеки Изкуствен е да опосредства намесата на Силите в живота на човека, да смекчава понякога пагубната им мощ.
- Силата, която закриля нас двете, мой Усет-за-Обич, е Прозирна…
- Силата, която закриля нас двете, мила Белла, е Прозирна. Мнимата Сила. Трудно е да се каже какво представлява една Сила, но за нашата Сила ние можем да кажем, че тя е Воин.
- Воин на Любовта…
- Воин на Любовта! Изкуствените разказват, че над всички Сили стои една Свръхсила, но това е само предположение. Няма Изкуствен, който да е влязъл в общение с тази Свръхсила. Но ако тази Свръхсила съществува, то се знае, че Прозирна е един вид Изкуственият на тази Свръхсила.
- Може би Повелителят на всички Сили е Любовта…
- Може би Повелителят на всички Сили е Любовта. А може би не. Все пак Силите винаги воюват помежду си, макар враждата им да не е човешка.
- Докато Изкуствените никога не воюват помежду си…
- Докато Изкуствените никога не воюват помежду си. Мирът е винаги изкуствен, войната винаги човешка. Но Прозирна е Войната-за-Любовта.
- Прозирна обичала…
- Прозирна обичала! Една друга Сила. Един Демон! А той се наричал Дигаргх. Любовта на Прозирна била несподелена и затова Прозирна воювала за своята любов. Но имало пречка, която възпрепятствала всеки опит на Прозирна да постигне своята любов.
- Защото Прозирна била прозирна…
- Защото Прозирна била прозирна. Да бъде видяна, било трудност, а понякога и непосилие, дори за самите Сили. А най-малко забележима тя била в очите на Дигаргх.
- Защото Дигаргх бил Унищожаваща Сила…
- Защото Дигаргх бил Унищожаваща Сила. Той не търпял никоя форма. Щом нещо добиело очертания, щом можело да бъде посочено, се явявал Дигаргх и го унищожавал. И макар Дигаргх да ненавиждал формите, той виждал само тях. Омразата му го заслепявала за всичко друго.
- А истинското друго била Прозирна…
- А истинското друго била Прозирна. Лишена от отчетливи форми, повече липсваща, отколкото присъстваща, Прозирна оставала непозната за своя любим. Той я отминавал, щом тя го пресрещала, не успявал да я почувства, щом тя го докоснела.
- И защото Прозирна била прозирна, наречена била Мнимата Сила…
- И защото Прозирна била прозирна, наречена била Мнимата Сила. Но това не значело, че Прозирна не била Сила. Напротив, който пренебрегва Прозирна, пренебрегва Свръхсилата, чийто най-автентичен представител била Прозирна. Безкрайнината разказва – защото историите за Силите са безкрайнини – че миг преди да настъпи края на света, когато Дигаргх щял да успее да унищожи всички форми, Прозирна щяла да стане видима за него.
- Видима, но без-форма…
- Видима, но без-форма. И затова се знае, затова всички Изкуствени се прекланят пред Прозирна, защото тя, в името на своята любов, без капка жалост и без никаква съвест, чакала търпеливо и чакала с копнеж, не друго, а краят на света.
- Любовта е по-силна от смъртта…
- Любовта е по-силна от смъртта. Само любовта може да провиди в смъртта нещо прекрасно. Една надежда. И всичко това, защото Прозирна е не друга, а истинският Воин на Любовта.
Двете жени се бяха прегърнали, намираха се в транс, шепнеха общи слова и до последната си фибра вярваха в тях. Белла повдигна очи, взря се мило в своята посестрима и за сетен път тази вечер попита:
- И защо, мой Усет-за-Обич, Прозирна тъй много обичала Дигаргх?
- Защото, мила Белла, Дигаргх бил Мъжът. Чистата идея за мъжа.
Усет-за-Обич все по-уверено знаеше какво трябва да сторят, как трябва да осъществят своята любов.
- Белла…
- Да?
- Доктор Мелампус е заобиколен от неосъществени жени, неговата мечта е да осъществи тези жени.
- Да ги освободи!
- Той не може да търпи формите им, закостенялата им душевност, бледите им Изкуствени. А, мила Белла, ние двете знаем, че жените по света са безброй.
- Ние ще чакаме. Тъй както чака Прозирна.
- Но и ще воюваме за нашата любов!
Белла Ентелехая се сепна. Дъхът й се стопи. Как – питаше се тя – Как!
- Имам усещане, Белла.
- Усещане?!
- Усещане-за-как!
Белла се замисли, нещо в сърцето й се изстуди. Но после се надигна огън, надигна се сила, която смело попита:
- Някакво зло ли ще сторим?
- Не. Просто ще подпомогнем “да настъпи края на света”…