Беше един необичайно топъл за януари ден. Дойдох в парка да се пораздвижа, бях се схванал в малкия градски апартамент, когато попаднах на следната ситуация. Баща и син играят федербал. На пръв поглед нищо интересно, но само на пръв поглед.

Щастието. Щастието е необичайното в цялата картина, е точно то ми направи впечатление. Какво щастие се лееше от тях двамата...това ме остави без думи. Смях, игри и закачки, хапливи коментари и радост. Насред зелената горичка на малка зелена полянка.

 Бащата носеше червеникаво яке и тъмни джинси, обувките не помня, представете си нещо за човечец от средната класа. Момченцето подскачаше в шушлековото си якенце, дънки и малки черни ботушки. Бяха копи пейст с изключение на косите, махагоново кафява, срещу русичка.

Смеха на детенцето изпълваше целия парк с енергия, като че идваше от ядрена електроцентрала за щастие. Щастие, че е с баща си в парка, че играят федърбал и се забавляват. Колко ли му се искаше тези моменти да са по-начесто отколкото бяха всъщност. В днешно време хората раждат деца, защото така вярват, че трябва. Ала след това сякаш забравят за тях, потапят се в работата и продължават да преследват мечтите си, които са прекъснали за да родят и отглеждат дете/деца. А децата също тъгуват, тъгуват по изгубените си родители, изгубени някъде в реалността. Защитават се във въображаемите си кули и се борят срещу въображаеми дракони с въображаеми си татковци, за да спасят въображаемите си майки.

Не ме разбирайте погрешно. Не обвинявам родителите. Няма родител, истински родител, който да не го е грижа за детето му. Знам, че вие правите всичко това именно заради детето/децата си. Обаче хора…хора…тези деца са именно деца защото не разбират това…те са деца именно защото не са част от реалността и грубоватостта на  света, те представляват вашето убежище, вашето ново, малко, изпълнено с енергия и въображение кътче, и най – важното…те са вашият свят!

Януари месец, а навън е доста топло, макар и хладно,  сигурно поради тази причина бащата не позволи на малкия да пие от чешмичката, въпреки големия наплив от молби идващ срещу него.

 След десетина минути си тръгнаха, наистина застудя. Но дори и след това, дори и след като те си отидоха и паркът забрави за тях, защото те бяха само част от многото посетители и част от безброй многото бащи и синове идващи в обителта му, аз все още чувам смехът на детето и погледа на баща му. Само по този поглед можех да разбера колко редки са тези моменти за тях. Поглед пропит от тъга и изпълнен с омраза към самия себе си, и към това което се опитваше да предложи на детето си, а му го даваше в минимални количества, а именно време. Време с него. Време с татко му.  Болеше го и си личеше въпреки опитите да го прикрие, а на дребния не му пукаше, за едно дете не е важно какво кара баща му да го гледа по този начин, за него значение имаха игрите и забавлението, и десетте минути с татко му.